Кой дух се явява на спиритистите

Една вярваща ми зададе въпрос: „Кой дух се явява на спиритистите? Ако това е зъл дух, как е възможно те да извършват своите сеанси след дълги молитви, при което многократно се осеняват с кръстното знамение, палят кандило и притежават икони и кръст? А ние вярваме, че дяволът бяга от кръста. – Не успях да ѝ отговоря убедително на този въпрос.

Според учението на Свещеното Писание смъртта е последица от греха, платката, що дава грехът, е смърт (Рим. 6:23). За да спаси хората, Господ Иисус е взел на Себе Си греха на света, а с това и следствието от тях – смъртта, кръстната смърт. Но Спасителят не е останал под властта на смъртта, а е „потъпкал смъртта със смърт” и със Своето Възкресение е „дарил вечен живот” на хората (Възкресен тропар). Следователно, в Христовия кръст, като във фокус, се събират цялата безкрайност на Неговата любов към хората, поради която Той страда и умря за всички нас, и цялата мощ на Неговата Божествена сила, с която възкресява Себе Си и нас. Затова Честният Кръст може да бъде символ на целокупната християнска вяра.

Учението за спасителната сила на Христовия Кръст е ясно изразено в Свещеното Писание. Свети апостол Павел казва, че Иисус Христос е основател и изпълнител на нашата вяра, Който, вместо предстоящата Нему радост, претърпя кръст, като презря срама (Евр. 12:2)¹, и с това е помирил нас, които сме били роби на греха за смърт (Рим. 6:16), и с това Божии врагове (Рим. 5:10) – с Бога, като ни умиротвори чрез Него, с кръвта на кръста Му (Кол. 1:20, 22; Еф. 2:16). Той е изтрил полицата срещу нас, която ни обвинявала, и я унищожил, приковавайки я на кръста (Еф. 2:14). Със Своята смърт на Кръста Той ни е освободил от властта на дявола. Като отне силата от началства и власти, Той ги явно изложи на позор и на кръста възтържествува над тях (Кол. 2:15), и порази оногова, у когото е властта на смъртта, сиреч дявола (Евр. 2:15). Вкуси смърт за всички (Евр. 2:9), така придобил вечно изкупление (Евр. 9:12) и окончателно унищожил смъртта (2 Тим. 1:10). С това хората са освободени от закона на греха и смъртта (Рим. 8:12). Затова кръстът е най-ценното нещо, с което християнинът може да се хвали. А мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света (Гал. 6:14).

Огромното значение на Христовата победа на кръстното дърво над дявола, който посредством дървото за познаване на добро и зло е придобил власт над хората, освен в Свещеното Писание, се разкрива и в писанията на Светите отци. Те също така ясно изтъкват, че с тази победа Христос е осигурил победа над демоните над всеки, който вярва в Него и се бори срещу техните козни. Свети Атанасий Велики казва за Кръста: „О, Божествено, наистина, оръдие на небесната мъдрост! Кръстът се поставя и идолопоклонството се разрушава. Кръстът се издига и силата на дявола се унищожава”². Свети Кирил Йерусалимски: „Ако някой не вярва в силата на Разпнатия, нека пита демоните. Ако някой не вярва на думите, нека вярва на фактите. Мнозина по света са били разпнати, но от никого от тях не се плашат демоните. А само поглеждайки към кръстния знак на разпнатия заради нас Христос, демоните се боят. Защото те (разпнатите) са умрели за своите грехове, а Той – заради чуждите”³. Свети Григорий Богослов: „Поразен от неочакваното, като незапознат с това дело, той прибягва към кръста, този стар помощник и прави (кръстен) знак срещу ужаса… Кръстното знамение е подействало, демоните са победени, страхът се разпръснал”⁴. Свети Йоан Златоуст казва: „Ако трябва да бъдат изгонени демоните, ние си служим с кръста. Същият този кръст е спасил и преобразил вселената, разпръснал заблудата, претворил земята в небе, направил хората ангели. Когато имаме кръста, демоните вече не са страшни, нито опасни, смъртта вече не е смърт, а само сън”. На друго място: „Чрез него (кръста) ние вече не се страхуваме от нажежените стрели на дявола, защото сме намерили източника на живота… Чрез него вече не се страхуваме от тиранина, защото сме прибегнали към Царя”⁵. Свети Ефрем Сириец: „Кръстът е знак за победа над демоните… победа над дявола”; „С това свято оръжие Христос е унищожил всеядната утроба на ада и затворил злостните уста на дявола… Въоръжени с него, блажените апостоли победили цялата вражеска сила… Ако го използваш за свой помощник, няма да ти се случи зло и язва няма да се приближи до тялото ти (Вж. Пс. 90:10). Защото силите на противника, виждайки го, треперят и бягат”⁶. Свети Йоан Дамаскин: „Тогава нечистите духове, принудени от Божествената сила, против волята си разкриваха: Не дръзваме, казваха те, да се противим на Христовата сила и символа на Неговите страдания, които се наричат кръст. Когато той се изобразява, бягаме, викайки, бягат, прогонени, всички въздушни князе и владетелят на тъмнината, още преди кръстът да се изобрази напълно”⁷.

Тези две истини, че Христос чрез Кръста е победил сатаната, „и спасил робите от него” и че Кръстът е защита на верните от демонските нападения, срещаме в църковните песни и молитви: „Както врагът победи Адам чрез дървото за храна, така Ти, Господи, си победил врага чрез кръстното дърво и Своето страдание”⁸; „Защитени от Кръста, се противим на врага, без да се боим от неговите козни и лаене, защото горделивият бе победен и съкрушен от силата на Христос, прикован на Кръста”⁹.

Но Кръстът, като сила, с която Христос ни е спасил от властта на демоните и с която и днес биват отблъсквани техните нападения, е това за онези, които вярват в Христос, а не за невярващите: Словото за кръста е безумство за ония, които гинат, а за нас, които се спасяваме, е сила Божия (1 Кор. 1:18). За неверните юдеи проповедта за разпнатия Христос е съблазън, за езичниците – безумие, а за верните юдеи и елини Разпнатият е Божия сила и Божия премъдрост (1 Кор. 1:23, 25).

Освен невярващите, врагове на Христовия кръст са и различните рационалистки християнски секти, които не само, че не почитат Христовия кръст, но и се надсмиват на нас, които го почитаме, казвайки, че това е безумие. – Ако някой, казват те, с пушка или нож убие твоя син или благодетел, ти би ли целувал тази пушка или нож, би ли се покланял пред тях? Не мога да разбера разликата между престъпленията, ставащи между хората, и доброволното страдание на Сина Божи заради нашето спасение¹⁰. Но, оказвайки се между православни, те начертават кръста на вратите на своите молилни, понякога дори се прекръстват, не искрено, а фалшиво, за да ни измамят и да ни привлекат към своето учение. Ясно е, че в такива случаи от кръста не може да се очаква духовна помощ и защита.

И така, Христовият Кръст е мощно оръжие на верните за прогонване на демоните. Но той не действа като фетиш, не действа магически, само със своето присъствие – необходима е вяра в Сина Божи, пострадал за нас, и съобразяване на всичките си действия, на целия си живот с тази вяра. Нашето отношение към духовния свят и духовните ценности не може да бъде механично, а морално. Според думите на Господа, само чистите по сърце могат да видят Бога и да станат причастни на Неговата благодатна сила и помощ. Когато това го няма, кръстът би престанал да действа. Нещо повече, и тогава, когато човек вярва правилно, но се отнася небрежно към кръста или изобразява на себе си кръстния знак само механично, без внимание и почит, кръстът не само не би му бил от полза, но и би му навредил. Свети Йоан Златоуст казва: „Не трябва да го (кръста) изобразяваме само с ръка, преди това трябва да имаме сърдечно разположение и пълна вяра. Ако така го изобразиш на лицето си, тогава нито един нечист дух няма да може да се приближи до теб, виждайки този меч, от който той е бил ранен, виждайки онова оръжие, от което е получил смъртна рана”¹¹. Свети Ефрем Сириец също съветва: „Вместо с щит, покрий се с Честния Кръст, запечатвайки с него всички части на душата и тялото. А той се прави не само с ръка, но и с твоята мисъл и внимание, и когато лягаш и ставаш, прекръствай се в името на Отца и Сина, и Светия Дух. Защото това е силно оръжие, и никой няма да може да те победи, когато застанеш под негова защита”¹². За необходимостта от твърда вяра при поставянето на кръстното знамение предупреждава и свети Кирил Йерусалимски: „И така, да не се срамуваме от Кръста Христов. Ако някой се крие, ти се прекръсти явно на челото, та демоните, виждайки царския знак, със страх и трепет да бягат надалече”. Кръстът е велика защита, безплатна за бедните, без усилие за болните; той е знак на Божията благодат за верните и страх за демоните. (Христос) ги е победил чрез него (кръста), като явно ги е посрамил. Защото, когато виждат Кръста, те се сещат за Разпнатия и се страхуват от Него, Който е стъпкал главата на змията”¹³.

Затова е напълно възможно там, където неправилно или лъжливо се прави кръстният знак или се държи кръстът вкъщи, все пак да се явяват демони, особено както кръстовете на спиритистите, както и иконите, редовно са неосветени. С осветения кръст медиумите, или „тръбите”, или „църквите”, както ги наричат спиритистите, не могат да „хванат връзка” с духа, което е напълно разбираемо, защото в Чина на благословението и освещаването на новопридобития кръст се молим за него: „Непобедимо оръжие на своята Църква и силна защита на вярата, и избавление от всички дяволски примки, и велика надежда за спасение… И му дай да бъде силно и страшно знамение за всички видими и невидими врагове, прогонване и победа над всички козни, мрежи и нападения на дявола”¹⁴. Така са се молили и в древни времена при освещаване на кръст: „Господи Вседържителю… благослови и освети този животворен кръст за защита на душите и телата, за прогонване на демоните и на всеки враг, за да пази това място…”¹⁵.

Същността на спиритистката заблуда е следната:

1. Не в това, че искат да научат божествената истина, а в това, че искат да стигнат до нея без Църквата, която, по думите на апостол Павел, е стълб и крепило на истината (1 Тим. 3:15). Повечето от тях идват в църква на богослужение, участват заедно с православните в молитвите, тайнствата и молитвословията. Но въпреки това се отнасят към Църквата антагонистки, смятайки я за недостатъчно, по-ниско стъпало на духовно познание и преживяване, и едва в своите особени събрания „сехани”, стигат до пълната истина и познание¹⁶. Като не се задоволяват с Откровението дадено от Господ Иисус и Светия Дух на Църквата, те почти всекидневно търсят ново откровение, забравяйки предупреждението на Свети апостол Павел: Но ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде (Гал. 1:8). Всичко, което ни е необходимо за спасението, Господ Иисус и Дух Свети ни откриват посредством Евангелията, Съборите и Светите отци. Настоявайки, от чисто любопитство, че това не ни е открито, или защото не бихме могли да го разберем, или защото не ни е от духовна полза, все пак разбираме по странични пътища – не може нито да бъде добро, нито да има добър край. А точно това правят спиритистите, по думите на Московския митрополит Филарет: „Подобно на крадци, спиритистите се мъчат да отворят вратите на вечността с лъжливи ключове”¹⁷.

Борейки се против спиритистите, Църквата не се бори против пророчеството като такова, защото то стои в нейната основа. Чрез пророчеството Бог обявява Своята воля, „а Църквата живее и действа в съгласие с нея”¹⁸. Според Милтиад, апологет от 2 век, дарът на пророчество ще съществува в Църквата „до последното пришествие на Господа”¹⁹. Чрез него Църквата, както и по времето на монтанистите, се бори срещу лъжливото пророчество. Още Папий Йераполски говори за лъжливите пророци и посочва техните белези. А за лъжливия пророк казва: „Той не идва там, където са събрани праведните хора, а ги избягва, прилепва се към двоедушни и празни хора, и пророкува в тайни места и ги лъже, говорейки винаги празни думи, според техните желания, защото на празните и съответства… А когато дойде, където са събрани праведни хора, имащи божествен дух, и когато те се помолят, тогава този човек се показва празен, и земният дух от страх бяга от него, този човек става ням и напълно победен, не можейки да каже нищо… Така и суетните пророци, когато дойдат сред праведни духове, каквито идват, такива и остават”²⁰. Така става и с медиумите спиритисти в присъствието на правоверни и истински благочестиви хора.

2. Освен това, особено значение има това, че благодатта на пророчеството в Църквата винаги е била свързана с благодатта на „разсъждението” (1 Кор. 14:29) и „различаването на духовете” (1 Йоан. 4:1). Поради това, както обстойно разсъждава проф. Афанасиев: „Пророчеството се състои от думите на пророците и църковното им изследване, а това значи, че пророчеството принадлежи на Църквата, като откровение от нея и за нея. Извън Църквата не може да има разсъждение и изследване на пророческите думи. Словото на пророчеството, изказано извън Църквата, престава да бъде пророчество, а самият пророк е лъжлив пророк, защото пророчеството е служение на Църквата и бива вътре в самата нея”²¹.

3. Като безпогрешен принцип трябва да ни бъде предупреждението на Свети Пахомий Велики: „Трябва да потискаме в себе си всяко желание за откровения (видения). На кого и какво трябва да открие, това е Божия работа. Да се стремим сами към това по свое желание, е напълно неуместно. Доколкото имаме опит, такова желание винаги е било начало на заблуда. Дяволът я посява, и когато успее да я разгори и усили, успява и да мами с лъжливи видения и откровения”²².

4. По-нататък спиритистите грешат, казвайки за себе си, че са истинските поклонници, за които Господ говори на жената Самарянка (Йоан. 4:23), че ще се молят с Дух и истина, и затова на техните „сехани” присъства Дух Свети. Между другото, Дух Свети не може да бъде тук, защото Той е в Православната Църква, както казва Свети Ириней Лионски: „В нея Бог е поставил апостоли, пророци, учители и изобщо, действия на Духа. А Духът е истина”²³. Според Свети Йоан Златоуст Дух Свети е принцип на съществуването на Църквата: „Ако Духът не присъства, не би имало Църква; ако Църквата съществува, ясно е, че Духът присъства”²⁴. Съвременните богослови казват същото за това: „Църквата е благодатен организъм, казва проф. Афанасиев, не защото някога е получила даровете на Духа, които пази като в някаква съкровищница, нито защото някои получават в нея харизма, а защото тя живее и действа чрез Духа. Тя е място на Неговото действие. Няма живот в Църквата, няма действие в нея, няма служение в нея без Духа, накрая, няма я и самата Църква. Основана от Христос на Тайната вечеря, тя се е осъществила на Петдесетница, когато прославеният Господ изпратил на учениците Духа. Започвайки от този ден, Духът живее в Църквата, и Църквата живее чрез Духа”²⁵. Същото казва за това проф. д-р Юстин Попович: „Христос чрез Светия Дух е в Църквата, и Църквата чрез Светия Дух е в Христа. Христос е глава на Църквата; Дух Свети е душа на Църквата”. И по-нататък: „В действителност в Богочовешкото тяло на Църквата целокупният подвиг на спасението се извършва чрез Дух Свети. Той е Този, Който ни открива Господа в Иисус; Той е, Който с вяра вселява Господ Христос в нашите сърца; Той е, Който посредством Светите Тайни и светите добродетели ни съединява с Него…” И още: „Той е, чрез Когото в човешкия свят се осъществява всичко, което е Христово: целокупното Богочовешко домостроителство на спасението, защото Той е душа в Богочовешкото тяло на Църквата”²⁶.

Както е безсмислено да търсим Църквата извън Дух Свети, така е безсмислено да търсим и Дух Свети в общностите, непринадлежащи на Църквата. Свети Ириней Лионски изрично казва, че не могат да имат действието на Духа онези, които не пристъпват към Църквата, и че от нея, като от майчини гърди, се храни за живот всеки, който черпи от пречистия извор, извиращ от Христовото тяло²⁷. Следователно, не може да има съмнение, че този, който се явява в тъмните стаи на такива общества и се представя за Дух Свети, е лъжец и баща на лъжата (Йоан. 8:44).

5. Следващата грешка на спиритистите е тяхната вяра, че душите на починалите могат по своя воля да се явяват на хората и да дават отговори на тяхното любопитство. Явяването на пророците Моисей и Илия на Тавор, както и явяването на духа на Самуил на Саул, са изключително явления в Свещеното Писание, които имат за цел да покажат, че Иисус Христос е Господ на живи и мъртви и не е против Закона и Пророците, както казвали фарисеите (Йоан. 9:10). Явяването на Самуиловия дух е допуснато, за да изобличи греха на Саул, отстъплението от Бога и обръщането към жена врачка. В същия смисъл трябва да се разбира и явяването на душите на покойниците, за които се говори в Житията на Светиите. Тези явявания са „изключителни случаи, които са станали по особеното Божие благоволение към Неговите избраници”²⁸. И според учението на Светите отци душите на покойните не е възможно да се явяват по волята и желанието на живите. Свети Йоан Златоуст казва: „Не е възможно тук да блуждае душа, която вече се е преселила от тялото”, защото „Бог е затворил за душите на починалите вратите на вечността и на нито една от тях не е позволил да се явява на живите, за да не използва дяволът това като позволение да вреди на хората и да ги заблуждава”²⁹.

Оттук е ясно, че на спиритистките сеанси се явяват демони, както казва Блажени Августин: „Никаква дяволска сила, никакво заклинание не може да извика душите на умрелите, и поради това се явяват не душите на умрелите, а демони”³⁰.

6. Спиритистите грешат и в това, че знаят, че техните духове много пъти казват лъжи, а после дават и нареждания, недопустими в нравствено отношение. Или, както казва проф. Титов, техните духове могат да подтикват хората към престъпления и да заблуждават онези, които ги призовават от просто любопитство… освен това, привидните откровения на духовете и техните зли съвети често са довеждали до отслабване на морала, разстройство на принципите на семейния живот и всякакъв вид злодеяния”³¹. Много спиритисти, по нареждане на духовете, стават побратими и посестрими (което Църквата забранява), „свързват се духовно”, както казват те, но често тези „духовни” връзки завършват телесно, с блуд и други грехове. От само себе си се разбира, че това би било невъзможно, ако тези заповеди идваха от Дух Свети, от ангелите или душите на Светиите.

По отношение на телесното здраве, продължителното занимаване със спиритизъм има тежки последици, „разстройвайки нервната система на участниците в сеансите, изтощава здравето и понякога води до самоубийство и лудост”³². Това е забелязано още преди повече от сто години, когато занимаването със спиритизъм придобило огромни размери в Америка, и много граждани със своите заявления показвали на властите, че „занимаването със спиритизъм оказва вредно влияние на физическия състав и нравствения характер на народа”. Наистина, както по-нататък казва проф. Титов: „Не е възможно едновременно да бъдеш верен на християнството, и да се занимаваш със спиритизъм”³³. Особено поради това, че много спиритисти вярват в реинкарнацията, тоест, повторното раждане в друго тяло, и идване на света, ако в този живот на земята не осъществят своето спасение.

7. Спиритистите са стигнали до тези погрешни схващания и са се отдалечили от Църквата, движени основно от гордост. Съблазнили са се от желанието без Църквата, без свещенството, да имат непосредствена връзка с небесните светии, с Дух Свети, с ангелите, апостолите и душите на починалите тогава, когато искат. Подобно на Монтан, който от прекомерно желание за първенство подчинил себе си на врага (дявола) и лъжливите пророци, които, както казва Ерм, се превъзнасят и искат да имат превъзходство, така и те от суета смятат себе си за Божии избраници, за духовни хора, чието спасение е осигурено. Със сигурност по този път не може да се стигне до Бога, защото Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат (1 Петр. 5:5). Какво добро може да се намери у този, на когото Бог се противи?

Но трябва да признаем, че за това, че тези хора са оставили Източника на жива вода, и са си издълбали пукнати водоеми, които не могат да държат вода (Йер. 2:13) вина имаме и ние, свещениците. Със своите лекомислени постъпки и прекомерна грижа за светски неща ние действаме съблазнително на верните, така че да изгубят доверие в Църквата, имаща такива пастири. До голяма степен за това една такава личност, какъвто бил Тертулиан, да се отклони в монтанизма, са имали съвременните недостатъци на църковния живот, особено свещенството. „Той с горчива ирония казвал, че апостолите са основали Църквата, с цел епископите да се ползват от църковните приходи, ограждайки ги внимателно от каквито и да било опасности от страна на римските власти”³⁴. Критиките на Ориген към тогавашните обстоятелства също са безпощадни. Вместо да служим на всички за спасение, „ние, или не разбирайки какво иска Иисус със Своето учение, или презирайки такива съвети на Спасителя, със своята суета понякога надминаваме и злите князе на езичниците…”³⁵. Освен суетата и грижата за преходното, много от нас, верните, които желаят по-пълен, по-интензивен религиозен живот, оставяме сами на себе си. Извършваме богослужението или друго свещенодействие на остарял, неразбираем език, без да казваме нито дума на обяснение на прочетеното Свещено Писание, или друго православно учение, оттегляме се в стана, своето семейство. Верният остава със проблемите на своята вяра, без евангелски отговор на въпросите, поставени му от разни сектанти или атеисти. Нито тях, като добри пастири, водим на добрата паша на евангелското учение, нито бдим над своята и тяхната вяра, за да забележим веднага идването на врага, да посочим него и неговото криво учение, както сме се заклели при ръкоположението. А когато ни попитат, отговаряме с досада и сухо: „Не ги слушай, те са еретици или безбожници!”, без да посочваме причина или да даваме сериозно обяснение. Без всичко това, което давало на верните поклонническото движение, не е чудно, че онези, които по-сериозно се интересуват от всичко това, да потърсят обяснение от съботяните, адвентистите и спиритистите. Или да продължат да падат все по-ниско и по-ниско в най-примитивната религиозност, която не може да даде отговор нито на себе си, нито на другите за своята вяра, нито на най-простите въпроси, а камоли на онези, които измислят и задават най-изтънчените противници. Оттук пътят към безверието е много кратък.

Да не забравяме, че сме длъжни да проповядваме своята вяра, без да я натрапваме, с думи, навреме и не навреме, а с християнски живот винаги. Защото Честният Кръст, Светите Тайни и принадлежността към Православието не спасяват сами по себе си. Необходима е жива вяра, която действа чрез любовта (Гал. 5:6). |

Източник: www.rastko.rs

Превод: Татяна Филева

Патријарх српски Павле, „Да нам буду јаснија нека питања наше вере“, књига 1, Београд, 1998; Гласник, јун 1978.