Идеята, че е започнало отсяване на апокалиптичното “малко стадо” от “тестото на погибелта” (massa perditionis), по критерия на страх или безстрашие от ковид 19, е по скромното ми мнение най-лошото, което би могло да хрумне някому във връзка с тази пандемия…
Инфекцията с коронавирус и свързаната с нея световна медицинска криза постави всички ни в една нова ситуация – независимо от начина, по който се развиха събитията в отделните държави, всички понесоха сериозна психологическа тежест. Според Вас, как се справя българското общество?
Справя се прилично, според някои блестящо: извършихме “световно чудо”, твърди премиерът Борисов. Други говорят за “конституционно посегателство” и “съд за хунтата”. Общо взето, медийната реторика беше хуманитарно ориентирана, “сантиментална”: да спасим живот, да опазим нашите майки и бащи и т.н… Появиха се и доброволци на предния фронт, редом с медицинския персонал. После моралният патос заглъхна, върнахме се към прозата на “здравия разум”. Удари часът на “алтернативните” специалисти. Оспориха решенията на Щаба “по принцип” и подозирам – на честолюбива основа. Получи се инфлация на “компетентна реч”, хаос от “истини”.
Алтернативната гледна точка се позовава на цифри, сметки и в някои случаи на конспиративни обяснения. Но смълчава, както ми се струва, досада от “жизнелюбието” на третата възраст, и своето “мъдро” спокойствие пред перспективата на нейното ускорено и “програмирано” измиране. Да мислим за икономиката и за общото благо. А общото благо в тази интерпретация предполага нюансирана и “неизбежна” сегрегация по възрастов признак. Логиката е бизнес ориентирана и – дръзвам да кажа – “дарвинистка”: глупаво е да се инвестират публични средства в “старите и болните”, при липсваща възвръщаемост на инвестицията. Трябва да ограничим щетите върху “качеството на живота”.
Няма съмнение: социалната изолация (“перлата на мерките”), обоснована благородно, като грижа за другите, е по неизбежност краткотрайно упражнение, преживявано първо като дълг, после като досаден дълг и накрая като риск от полудяване – “ако всичко това не приключи”. Такава е параболата на пандемичното “благородство”. В началото беше разяснявано, че уязвимата група с придружаващи заболявания рискува максимално и изисква щадене, с общо спазване на въведените мерки. Инструкциите трябва да бъдат следвани и от “младите”, за да се ограничи риска за “старите и болните”, доколкото контактът с тях е практически неизбежен, независимо от тяхната изолация.
Страхът на възрастните звучи някак неприлично, доколкото конкурира жизнелюбието на “синовете и дъщерите”. Заповедта “почитай баща си и майка си” задължава, но не безусловно, а само в пределите на здравия разум и обичайната практика.Тази заповед, в нейната съвременна редакция има и свое парадоксално “продължение”. Морално вменяемият “възрастен” е длъжен да откликва на предоставената му грижа, първо, с голяма благодарност и второ – с отказ от прекомерна грижа да удължава своя общо взето изчерпан живот. От старостта се иска “малко”: животът и наследството. Предайте щафетата. Всички трябва да свикнем, казва един християнски мислител, с идеята, че “в началото липсваме, а накрая пречим”. А една еврейска поговорка ни припомня безмилостно, че: “в началото нашите деца не ни позволяват да спим, а накрая да живеем”. Мрачен възглед, може би малко циничен, може би пресилен, а може би реалистичен, кой както предпочита.
Истината е, че в тези времена на тотален пазар и потребителство, животът е преживяван като собственост, трудно делимо благо, а следователно и като предмет на спор и договорни отношения.
Нещо като казус от вещното право или по-точно от бизнес отношенията. Етиката на дара е утопична, етиката на пазара – реалистична. “Това, с което бих могъл да ти помогна е курбан…” (срв. Мат. 15:5; Марк. 7:11).
Тъй наречената нова, постпандемична “нормалност” не е нищо по-различно от доброто старо потребителство, в трескав вариант. Наваксват “живот”…
Справя се този, който остава спокоен. Вярна и не много оригинална мисъл. Тревожният е слаб и маловерен. Не мисли, а трепери. Това вече е спорно, защото има и “нюанси”…
За такъв “нюанс” разказва Виктор Франкл, знаменитият австрийски психиатър и философ: Първа световна война. Двама офицери, германец и евреин, един до друг на бойното поле. В близост се взривява граната. Евреинът трепери от страх, германецът остава спокоен. Германецът забелязва страха на колегата и казва: “Сега разбирате ли разликата между еврейската и арийската раси?” На което евреинът отвръща: „Господин майор, ако вие се страхувахте колкото мен, отдавна да сте побегнал от бойното поле”. Кой тук е интелигентният? А смелият?
Как ви се струва ситуацията в православната църковна общност? Как си обяснявате това разделение и противопоставяне сред вярващите? Хората се обвиняваха взаимно – едните в отстъпление, другите – във фанатизъм и невежество. Защо според вас се разделихме, вместо да станем по-сплотени пред общата опасност?
Преглеждам понякога православния, околоправославния или просто политическия интернет, където тези баталии се разгръщат, но трябва да призная, че съм решен да преосмисля този навик като вреден за здравето. Така наречените социални мрежи променят хората и начина на тяхното общуване. Медията е посланието, учеше Маклуън. Бърза, абортивна реч, безлична комуникация от “далечно разстояние”, церемониална суета, “лайк” или “дислайк”. Клавиатурата понася всичко.
Ударни групи на либерали и консерватори, на верни и неверни, изобразяват от себе си “жадни и гладни”, но не за правда, каквато е претенцията, а за надмощие и полемичен екстаз. Нищо по-потискащо от съчетанието на благочестиви прималявания с глупост и на икони с “проклятия”. На вяра с “актуалност”. Зилотите звучат като активисти на ВМРО, а либералите – като учители по “европейски ценности”. Аз съм Павлов, аз съм Аполосов… Ако се случи, подведен от укоримо любопитство, да се зачетеш в такъв “дискурс”, после ще ти трябва седмица да се съвземеш. Попадал съм някъде и на “монах” в подобно амплоа, рицар на евроатлантизма. Но това вече е клиника на свято място. Лудостта лудее и не може да се спре. В политиката, във вярата, навсякъде. Навсякъде, където въпросът за самочувствието не е решен.
Далеч не всички гласове от мрежата са патология, има и вменяеми хора, правдиви гласове. И те не са малко. Тези гласове привличат да ги чуеш, но обичайно то е с цената на съпътстващи щети от идеологически “изнервени” хора и бродещи из мрежата лумпени. Твърдя, че влизането в тази “мрежа” ощетява и практически никога не възвисява. В тези сфери човек оперира предимно с долните етажи на душата, с подтика да удовлетвори любопитство, да “скокне” в епицентъра на някакъв конфликт, да се покаже, да се види и да надделее. Там където възниква спор за същественото, той приключва с безразличие или с крамола. Тоест без резултат или с лош резултат. А какъв е смисълът на срещата тогава?
Какво се случи с “богословието на карантината”? Предвидимо разделение по идеологически признак.
Европа и Вартоломей казаха – “ключ”, консерваторите – “вход свободен”. Светият Синод препоръча нещо средно, даде свобода на избор. Ретроспективно, позицията изглежда разумна, приютява и “страхливите”, и “смелите”. Но богословски изчерпателен отговор предстои да бъде даден, защото е очакван. От всички православни църкви и от нашата включително.
Пандемията постави въпроси за епидемиологичната сигурност в храма, по които се спори с позоваване на възприета църковна практика и исторически прецеденти. Цитират Св. Никодим Светогорец и други авторитетни източници. Междувременно, избирам да мисля, че дилемата не е между “много вярващ” или “малко вярващ”, а между отговорен и безотговорен. Когато стандартният “маловерен” (който не е такъв, пръв да хвърли камък!) пита, мога ли да заразя жена ми, майка ми или просто съседа, отговорът не трябва да бъде формално догматичен и лекомислено окуражаващ, а реалистичен и отговорен, основан върху задълбочено църковно осмисляне. Защото въпросите имат основание, а отговорите са морално дължими и пастирски неизбежни.
Свещенослужител, който минава покрай въпроса с триумфализма на храбър и примерно вярващ, враждува с реалността и пренебрегва човешката тревога, което, струва ми се, не трябва да прави. Версията, според която вирусът съществува в екрана на телевизора и във въображението на уплашения, е меко казано непълна. Това не е истината по въпроса.
Случилото се в големите руски манастири, в някои от които монасите бяха заразени поголовно, а и на много други места из православния свят, илюстрира реалността на проблема и основателността на тревогата. Починаха монаси, свещеници, миряни, между които, по трагична ирония, мнозина активисти на “изповедното” настроение, отричащи пандемията. Няма значение, че това се случва “някъде”, а не “тук”. Църквата е една и единна (трябва да бъде), а не разделена. Тревогата е обща.
По Божия милост България е пощадена дотук, но това не можеше да се предвиди, а и не знаем какво предстои. Затова въпросите са неизбежни, отговорите също.
Разделението, за което говорите, е неизбежно, докато трае неяснотата; после става по-спокойно (такава е надеждата). На този етап един постъпва така, друг другояче. Тази позиция дава свобода, но в нашия случай не внушава сигурност. Не физическа или психологическа, а духовна сигурност. Познавам хора, които се терзаят, разколебани в своята или чуждата правота, питат се без отговор, защото не могат да си го дадат сами. А не могат, защото нямат дързост (или дръзновение) да го направят. Едно е ясно.
Идеята, че е започнало отсяване на апокалиптичното “малко стадо” от “тестото на погибелта” (massa perditionis), по критерия на страх или безстрашие от ковид 19, е по скромното ми мнение най-лошото, което би могло да хрумне някому във връзка с тази пандемия.
Българите са по-трезви, не губят лесно разсъдък, но руснаците, например, са способни на “чудеса” в сферата на “извънредното”. Екстремизмът не подлежи на рационален контрол. Съществува глад за извисяване в критична ситуация. Слабите във вярата със силно его “налитат” на извънредни ситуации, за да ги употребят за нарцистични цели. Особено когато са сплотени в група на “избрани”. Тогава групово политат на крилете на неосъзнато самомнение.
Съществуват варианти и на “принципна” фанатизация с “изповедничество”, но не на някоя “клада”, а във фейсбук. Това са гласовете на “викащите в дигиталната пустиня”, на свидетелите на “здравия разум” и “красивото безстрашие”. Вярващ съм, свободен съм – апелирам да го забележите. Сложете “лайк”, склонете глава. Всичко това има и смешна, неофитска страна. От този плам не се разгаря огън, а се получава поза. Кич.
Без съмнение съществува и друга крайност, друга “фанатизация”: тази на себенеуверения човек, склонен към силна тревожност, колебания и мнителност. Този човек живее в режим на страхове за здравето и скрупули на съвестта. Пастирски проблем е тези състояния да бъдат различавани и с внимание и такт напътствани. Духовниците с опит имат знание за тази проблематика.
Струва ми се безспорно, че на човека днес му стига обикновено огледало, за да забележи, че изобщо не става за пример, а още по-малко за “избран”, за да се препоръчва като “рицар на вярата” пред очите на всички. Този е живял добре, който се е скрил добре, казва Теодосий Печерски. Но, за да се скриеш в ерата на социалните мрежи и тираничната публичност, се изисква смелост, по-голяма от смелостта да кажеш “долу на маските”. “Суетата всички ни лъсти”, казва апостол Павел. Оттук и “разделенията”…
Защо някои провидяха в мерките за безопасност гонения срещу църквата; какви страхове отключиха тези мерки?
Мерките за безопасност (дистанция и маски) са валидни за света, а не за храма. Това казват. Тези мерки са валидни за профанното, а не за сакралното пространство. Храмът е благодатно гарантиран. Вирусът се плаши от иконата. Литургия с маски означава кич и маловерие. Допускането, че в храма е възможна зараза е кощунство. Слухът за епидемия (защото няма епидемия, а слух) проверява вярата. Тези, които се страхуват, напускат храма, по причина на религиозно малодушие.Те са lapsi (отпаднали). Те са “ненужни” (о. Андрей Ткачев). Получава се нещо като донатистки разкол, “духовните” срещу останалите… Подобна криза предизвика преди години сагата с паспортите и “числото на звяра”. Тогава се включиха и “благодатни” старци от Атон, препоръчаха бягство в планините. И накрая всички се приспособиха, приеха фамозното “число”. Междувременно някои се самоубиха, отчаяни от своето “отстъпничество”. Тогава “паспортите”, сега “мерките”…
Тази психология рецидивира в историята, независимо от всички гонения, като специфичен духовен риск, свързан с човешката гордост, винаги готова (или поне така изглежда) на “всесъжения и жертви”, за назидание на малодушните и за свое удоволствие.
Описанието е крайно, и за българската църковна действителност вероятно пресилено. Но за широкия контекст на православното “изповедничество” то е, струва ми се, напълно валидно. Както можеше да се очаква, РПЦ в момента е полигон на всевъзможни апостасийни страхове и екзалтации, на крайни позиции от старообрядчески тип. Подобни прояви има навсякъде. Не много масови, но шумни…
Тези, които “гонят Църквата”, не са наивни, а лукави. Те знаят, че ефективното гонение се осъществява отвътре, а не отвън, чрез лесен за разпознаване натиск. Методологията е подла, а не зрелищна.
Църквата не “отстъпва”, когато се съобразява с противоепидемичните инструкции, а когато пастирите не знаят какво да мислят или отказват да мислят, по повод на реално епидемично събитие.
Стадото се разпилява под външен натиск и се разлага отвътре. Не съм сигурен кое е гонение и кое е по-опасното гонение: това на СЗО или на Фенер…
Силна вяра ли показва настояването, че за християнина е срамно да се грижи за запазване на физическия си живот? Да не би да има някакви скрити психологически обяснения тази позиция?
Във всеки учебник по християнска етика фигурира раздел за телесния живот, за това как и доколко дължим грижа на “храма на тялото”, на “брата магаре” (Франциск Азиски). Християнинът не постига нищо, ако “предаде тялото си на изгаряне”, още по-малко, ако го предостави на фамозния коронавирус, ей така, от самомнение и глупост.
Някаква статистика постави България на първо място по доверие към конспиративни теории за произхода на вируса; това върви в комплект с няколко други изобретения на световния заговор срещу човечеството. Какво мислите за това; може ли да бъде поставена ясна граница между здравословния скептицизъм и болезненото конспиративно суеверие?
Страдащият от параноя не подозира, че е прав, пише З. Фройд, основателят на психоанализата. Паранойният е луд, но лудостта му налучква истина, такъв е веселият парадокс. Това, което звучи налудно, понякога е вярно. “Дали беше философ или беше луд?” се пита поетът. Отговорът не всякога е лесен.
За да научиш истината, трябва много да се отклониш от общоприетото – толкова, че да те сполети славата на “странен”, та дори и на “безумен”. За света истината е безумие, а безумието – “мъдрост” (ап. Павел).
Властта нарича конспирология истината за себе си, която тя крие. Властта криминализира тази истина. Асанж е измъчван в американски затвор, не защото лъже, а защото не лъже. Извършил е дръзко посегателство срещу нормативната, “осветена” лъжа, това е неговото престъпление.
Истината за този свят ще се “яви”, когато този свят се яви на Съд.
Междувременно знаем, че “Князът на този свят” не симпатизира на Църквата, а има намерение да я преследва до свършека на света. Което означава, че конспирологичната интуиция за световен “заговор” има “известни основания”. Но тази интуиция е лаицизирана, сведена е до “частни случаи”: илюминати, Бил Гейтс, СЗО и т.н. Поръчителят е по-важен обаче; изпълнителите са легион… Християнинът знае историята на “генералния заговор”, какво съществено може да добави пазарната конспирология към това знание? Дали вирусът е създаден лабораторно и дали Бил Гейтс иска да ни чипира? Много любопитно ще е, ако се докаже, но няма да е изненадващо. Може да е така, може и да не е. Отговорът не променя “тренда”. Днес силните на деня съобщават плановете си директно. “Ужасът” е публикуван: постистина, трансджендърна ревизия на пола, деца без родители, постчовек. Това вече не е конспирология, а приложна апокалиптика…
Един атонски старец казва: “Защо да се тревожа, щом мога да се моля?”. Безценен съвет. Молитвата е действието, единственият разумен акт. “Близ Господь…” (Пс. 144:18).
