Ако иконата на Христос – основа на цялата християнска иконография – възпроизвежда чертите на Бога, станал Човек, то иконата на Божията майка изобразява първото човешко същество, което осъществява целта на въплъщението: обожението на човека. Православната църква учи, че Св. Богородица е кръвно свързана с падналото човечество, носещо последствията на първородния грях; Църквата не я отделя от потеклото Адамово. В същото време, нейното изключително достойнство като Божия майка, нейното лично съвършенство и висшата степен на достигнатата от нея святост, обясняват и изключителното й почитане: Св. Богородица е първата от цялото човечество, придобила чрез пълно преобразяване на човешкото й същество онова, към което е призвана всяка твар. Тя единствена е превъзмогнала границата между временното и вечното и сега се намира в Царството, което Църквата очаква с Второто Христово пришествие. Тя, „която вмества невместимия“, „истинна Божия майка“ (сущую богородицу, Θεοτόκος), според тържественото провъзгласяване на Третия вселенски събор (Ефес, 431 г.). Тя заедно с Христос управлява съдбините на света. Ето защо нейният образ заема място наред с образа на Христос и го придружава навсякъде. Отличава се от иконите на другите светци и ангели както по разнообразието на иконографски типове, така и по брой и по степен на почитане12.
Православното църковно Предание приписва първата икона на Св. Богородица на св. апостол и евангелист Лука, който веднага след Петдесетница нарисувал три икони. Една от тях принадлежи към типа Умиление (Ελεούσα), (фиг. 1), „нашата грижовна Владичица“. Тя изобразява взаимната нежност между майката и Младенеца и подчертава естественото човешко чувство, нежността на майчината любов. Това е образът на Майката, която със смирено съзнание за предстоящите страдания на сина, в мълчание преживява тяхната неизбежност. Другата икона е от типа Одигитрия – Пътеводителка (ἡὉδηγήτρια), (фиг. 2). Както Божията майка, така и Младенецът, са изобразени обърнати с цяло лице към зрителя. Този строг и внушителен образ подчертава преди всичко Бµжеството на Отрока Христос. Колкото до третата икона, навярно е изобразявала Божията майка без Младенеца. Данните около нея са твърде объркани. Вероятно тази икона е наподобявала образа на Св. Богородица от Деисис, т.е. обърната молитвено към Христос.
Днес около двадесет икони, приписвани на св. апостол Лука, се намират само в Руската църква. Освен тях, двадесет и една се намират на Атон и на Запад, от които осем са в Рим. Очевидно не може да се твърди, че тези икони са нарисувани от самата ръка на евангелиста, тъй като нищо от нарисуваното от него не е достигнало до нас13. Но т.нар. „икони на св. Лука“ имат своето място в утвърдената от неговите прототипове традиция. Те са били нарисувани точно според копията на оригиналите на св. Лука. Тук апостолската традиция трябва да се разбира както „апостолската литургия“ или „апостолските правила“. Те принадлежат на апостолите не защото са написани от самите тях, а защото носят апостолския характер и са облечени с апостолския авторитет. Същото важи и за иконите на Божията майка, изписани от евангелист Лука.
Преданието, което приписва първите икони на Св. Богородица на св. апостол Лука, е стигнало до нас и посредством богослужебните текстове, посветени на Богородичните празници, на Владимирската икона например, от типа Умиление (21 май, 23 юни и 26 август). На вечернята се пее следната литийна стихира на VI глас:
Иконата ти за пръв път изобразена от благовестителя на евангелските тайни и донесена пред теб, Царице, прочее ти да потвърдиш истинността и да й придадеш спасителна сила, особено за тези, които те почитат, ти се възрадва. ти, която ни благославяш и ни даряваш с великата си милост, ти стана уста и глас на иконата. И зачевайки Бога, ти възпя с песента: от днес всички народи ще ме облажават; а като гледаше иконата, каза със силно слово: моята благодат и сила са с този образ. Ние наистина вярваме, че ти си го казала, Владичице наша, че пребъдваш с нас посредством иконата си…
По време на утреня първа песен от канона за възхвала на Св. Богородица, глас IV е следната: „Рисувайки пречестния ти образ, божественият Лука, авторът на Христовото евангелие, вдъхновен от божествения глас, изобрази Създателя на всичко стоящ в твоите ръце“. И ако вторият цитиран текст просто съобщава, че първата икона на Богородица е била изобразена от Св. Лука, то първият текст и допълва, че Богородица сама одобрила изобразеното и го удостоила със силата и благословията си. Днес Църквата използва този текст в службата на различните икони на св. Богородица, като всички те се отнасят към прототипа, изографисан от св. апостол Лука. По този начин Църквата подчертава приемствеността на силата и благословията на Св. Богородица, предаваща се на всичките й икони, възпроизвеждащи (с типично нейните символи) истинските черти на образа на Божията майка, запечатан от св. апостол Лука.
Най-старите исторически свидетелства за иконите, рисувани от Лука, датират от VI век. Приписват се на Теодор Четец, византийски историк от първата половина на VI в. (ок. 530 г.) и бивш четец в църквата „Св. София“ в Константинопол. Теодор споменава за икона на Св. Богородица – Одигитрия, изпратена в Константинопол през 450 г., чието авторство е приписвано на ап. Лука. Била е изпратена от Йерусалим от императрица Евдокия, съпруга на император Теодосий II, до сестра й св. Пулхерия[1]. Св. Андрей Критски и св. Герман патриарх Константинополски (715-730) също говорят за Богородична икона, рисувана от св. апостол Лука, но намираща се в Рим. Св. Герман добавя, че иконата е била изрисувана приживе на Божията майка и изпратена в Рим на Теофил, същия този „достопочтени“ Теофил, който се споменава в пролога на Евангелието от св. Лука и в деяния на светите апостоли. Друго предание съобщава за икона на Св. Богородица, която след като е била нарисувана от апостола, била благословена от майката Божия и изпратена на гореспоменатия Теофил, но в Антиохия.
При всяко положение, от IV век нататък, когато християнството става държавна религия и вече не съществува опасност от поругаване на светините, иконата на Теофил, която дотогава е стояла скрита в Рим, започва да става достояние на постоянно растящ брой християни. Самата икона или репродукцията й е преместена от частния дом, в който се е намирала, в църква. А през 590 г. св. Григорий Велики (590-604) пренася с тържествена процесия и песнопения почитаната икона на Божията майка, „която се счита да е направена от св. Лука“ (quam dicunt a sancto lucas factam), в базиликата на св. Петър.
Освен от св. апостол Лука има и други изображения на Божията майка, за които говори Преданието, например икона на Св. Богородица, изрисувана по чудесен, неръкотворен начин. Тя се нарича „Св. Богородица Лидийска“ и се празнува на 12 март.[2] Чудесният характер на произхода несъмнено е бил причина хората да видят и в нея аналогия на Неръкотворния образ на Христа, ἀχειροποίητος, което е станало причина историята на появяването й да бъде включена в богослужението на празника на „Казанската Св. Богородица“ (празнувана съответно на 8 юли и 22 октомври). В VIII в. св. Герман, бъдещият патриарх Константинополски, минавайки през Лида, поръчва копие на иконата, която бил изпратил в рим по времето на иконоборските спорове. След победата над иконоборството тя е върната в Константинопол. Оттогава това изображение на Св. Богородица, наричано „Св. Богородица Лидийска“, започва да се назовава „Св. Богородица Римска“ (празнува се на 26 юни).
Превод от английски: Владимир Генов
Откъс от книгата „Богословие на иконата“, изд. Омофор, С., 2006
[1] Вж. Н. П. Кондаков, Иконография богоматери т. 2, Петроград, 1915, с. 154. Добре познатото съчинение в защита на иконите, адресирано към император Константин Копроним и често приписвано на св. Йоан Дамаскин, говори и за изображение на Св. Богородица, рисувана от св. Лука. Според съвременната наука това съчинение от анонимен автор е съставено по речите на св. Йоан Дамаскин, както и на св. Георги Кипърски и св. Йоан Йерусалимски (вж. Острогорский Г., Семинариум Кондаковианум. Прага, 1927, с. 46, и Histoire de l’Etat byzantin. Paris, 1956, р. 179, от същия автор).
[2] Вж. Н. П. Кондаков, цит. съч., с. 176-9. най-старото писмено свидетелство на тази тема намираме в VIII и IХ век: представлява откъс, приписван на св. Андрей Критски, написан около 726 г., като част от съборно послание на тримата Източни патриарси до император Теофил, иконоборец, през 839 г. в произведение на Георгий Монах, написано през 886-887 г. Не се знае нищо определено за съдбата на това изображение, освен че през IХ век все още е съществувало. (V. Dobschütz, Christusbilder. Leipzig, 1899-1909, с. 79-80).
