Православното поклонничество е една от общодостъпните форми за оптимално изразяване на църковната култура. Докато за визуалните изкуства винаги съществува спор, доколко отделните им произведения са приемливи от гледна точка на благочестието, поклонничеството е нещо, за което почти никога няма възражения и от страна на най-ревностните православни християни. Нещо повече, поклонничеството не престава да съществува и когато всички останали видими изяви на религиозност са недопустими и дори наказуеми от гражданските закони.
Днес сме готови с лека ръка да причислим съборите към фолклорното християнство, което, разбира се, е знак за скандално невежество. Защо са важни вселенските събори и защо съборните постановления са свидетелство за непрекъсващото присъствие на Светия Дух в Църквата. Нашата среща със съборния дух на Църквата е ежедневна, ако участваме в богослужението й. Сякаш ни липсва осъзнатост по този въпрос. Сякаш ни липсва неподправено вълнение от всеприсъстващото чудо в ежедневието ни.
Непознаването на църковната догматика, нейното неглижиране, липсата на благоговеен трепет сякаш ни отклонява от свещената православна традиция. Липсата на просветеност ни прави и далечни, и отчуждени. В същото време мечтаем за наистина народни църковни традиции, които да са съвместими със съвременните виждания за православието. Но когато се налага ние самите да ги създаваме, се оказва, че на повечето искрено вярващи днес почти им призлява само при произнасяне на думата сбор във връзка с храмовия празник на някоя църква.
Взиращи се в терминологичната коректност, ние забравяме как във време на гонения именно празниците са успявали да се приспособят към неприемливата за вярващите ситуация и дори да трансформират светите места в обща ценност, която да се съхрани от светското общество. Сакралните пространства запазват мълчаливо вградените в тях послания и като туристически обекти, но и като занемарени и оставени да се рушат места на православната памет. Те сякаш по чудо оцеляват до наши дни, за да продължат да благовестят и одухотворяват. Днес обаче, не само не възстановяваме навременно и коректно своите храмове, но отхвърляме идеята да се поддържа храм, където няма верска общност. Защо ли?
Промислително е, че днес, разбирани като национално и глобално културно наследство, материалните и нематериални, движими и недвижими църковни ценности от миналото имат повече шанс да достигнат до хората като експонати на духовността, отколкото като живи елементи на богослужението. Смятаме, че за нас е по-спасително да унищожаваме израза на духовност на предишните поколения и да привнасяме сакрален изказ от други православни народи, вместо да създадем свой, роден израз за Божия прослава. В търсене на „най-благочестивите“ решения, които да затвърдят гордостта, че сме вярващи, безотговорно пренебрегваме скромния тих глас на възраждащата се родна православна култура и я заставяме да замлъкне и отмре или да емигрира. А когато тази култура се развива извън пределите на нашия православен пуризъм, правим всичко възможно да я привнесем изкуствено и да я имплантираме там, където вече не е останала основа, с която да се свърже. Българските енории по света с носталгия събират всичко родно троха по троха. Това е показателно – в далечните места духът на родината расте в сърцето някак пречистен.
През последните десетилетия напреднахме много в организирането на видимо православни поклоннически дейности. От една страна, се създадоха неправителствени организации, занимаващи се с православна култура, неотделима от конкретната социална ситуация в страната. От друга страна, православните образователни звена създадоха на различни нива кадри и оттам повишиха обществения интерес и доверието към религиозните центрове. Обективно погледнато се разви и една православна култура, която не следва пазарните принципи и залага на църковните. Какво липсва най-често? – Липсва разбирането, духовното съпреживяване, литургичното възпитание, поклонничеството е все още външно и някак духовно безсърдечно. Някак встрани от пътя на спасението. Иконите, сувенирите, книгите, които откриваме и купуваме при поклонението на родните свети места са масови и еднакви почти навсякъде. По родните свети места много рядко се случва да се предлагат сувенири, икони, историческа литература, която да образова и да дава изчерпателна и ясна информация, важна не само като търговска стока, а като елемент от църковната култура и предание. Информацията е кратка, често клиширана и не подпомага пътуването към Бога, към осъзнатата и спасителна вяра.
В резултат на това, ако днес отидете на поклонническо пътуване, не очаквайте да откриете и сянка на църковност в смисъла на осъзнатост, на деятелно благочестие. Ако искате да се снабдите със сувенири или да донесете на някого подаръци от поклонничеството, разчитайте, че те ще са само духовни и нематериални. Ако успеете да си купите нещо, за да популяризирате посетените от вас свети места, то вероятно ще ви остави без храна за деня. А няма да бъде по-различно от онова, което ще намерите в своя енорийски храм. Църковните предмети, иконите, литературата обикновено са масови, предложени механично, без разбиране и неосъзнато. Получава се омагьосан кръг – ограничена и ограничаваща информация, тиражирана, но скучна, неизчерпателна, която не може да предизвика интерес, не може да „запали“ и да вдъхнови никого…
Дори не си и помисляйте да предложите на организаторите на поклонническото пътуване да ви дадат възможност да си закупите от тях тениска или икона за носене! Да не говорим за бадж или каскет, които да ви отличават сред тълпите туристи и после да ви останат за спомен в поклонническия албум или в домашния иконостас. Да сте се подготвили сами предварително! А и защо бихте търсили някакъв смисъл в материалните неща?
Поклонничеството е духовно шествие от неосветеното към осветеното и не може да искате църквите да да развиват брандинг, ако и да имат поне сайт и някаква книга за светото място, което ще посетите. Естествено, че никъде в храмовете не можете да снимате, защото са свещени пространства и никак не е благочестиво, защото ще безпокоите молещите се, освен където е регламентирано да си платите за това. Такива са правилата във всеки туристически обект.
Затова четете внимателно забранителните табели, които ви посрещат най-напред при всяко свето място, където пристъпвате с молитвен дух и благоговение, след като сте постили няколко дни, за да се подготвите за идването си там. Възможно е да посещавате това свето място за пръв и последен път в живота си, затова се постарайте да отнесете в сърцето си неговата атмосфера на тишина и свещен покой, и по възможност не я нарушавайте. Нека красотата там бъде съотнесена с потенциала за украсяване на вашия вътрешен духовен свят с добродетели, а ако има несъвършенства, не им отделяйте внимание и не ги свързвайте с греха, който не желаем в живота си.
Но има и друга гледна точка към поклонничеството, която променя посоката на нашите очаквания. И ви помага да разберете защо ако се чувствате като натрапници в някой храм и обител, това е донякъде естествено. Защото никоя православна църква всъщност не е туристически обект. Като християни винаги намираме себе си в местата за молитва и богослужение, доколкото това настроение ни е изпълнило изцяло. При поклонническото посещение вие всъщност се намирате в нечий дом, където по изключение ви допускат, защото църквата е едно духовно цяло и дом Божи, където съобитават всички Божии чеда.
Не си и помисляйте да се стремите някак да въвеждате свой ред или да имате забележки и оплаквания към святото място, за чието изграждане не сте допринесли по никакъв начин. Скромният дар, който бихте оставили, е само една компенсация за вдигнатия шум и безпокойството причинено на хора, посветили се на това да бъдат всеотдайни и гостоприемни. Не, в казаното няма ирония.
Православното поклонничество е част от пътуването ни към Бога. То е и църковната лепта, от която нерядко зависи благосъстоянието на конкретния поклоннически обект.
Какво представлява съвременното православно поклонничество? Може би с него неизбежно са свързани редица въпроси.
Днес често разсъждаваме дали поклонничеството е благоразумно и съобразено с условията на конкретното пътуване и обстоятелствата на личния духовен живот към момента. Няма ли да изкушите водачите на групата да ви изоставят, понеже се придвижвате недопустимо бавно за предвидената динамика на пътуването? Няма ли вие самите да се изкушите да оставите групата по средата на пътуването и да се върнете у дома? Дали поради собственото си състояние няма да развалите плановете на цялата група и да ги откажете повече да пътуват поклоннически, а домакините да подтикнете да размислят и повече да не приемат гости в техния храм и обител?
Адекватни ли са разходите на семейството ви към това, което вие припечелвате от труда си? Няма ли да навредите при споделяне на опита и впечатленията си от пътуването на хора в неравностойно положение, които не могат да си го позволят и на онези, които физически не могат да пътуват и са се примирили, а вие бихте накарали да завиждат? Мислили сте също, колко от тези пътувания са по-важни за външната църковна мисия. Носят ли съвременните поклонници в сърцето си Небесния Йерусалим и съзнанието, че цялата земя е пълна с Божията слава?
Тръгваме ли на поклонническо пътуване лекомислено. Държим ли се на светите места не особено осъзнато? Гледаме ли първо ползата на другите и поставяме ли своите искания след тези на организаторите, водачите, домакините и спътниците си? Може би тогава е сигурно, че и нашите интереси няма да бъдат пренебрегнати и ще се върнем от това пътуване облагодатени, окрилени и пълни с нови сили.
Затова стремежът да пристъпваме в светите места с благоговение, да донасяме и отнасяме мирен дух и духовно благоухание да запазваме в сърцето си вдъхновението от Божественото и светийско присъствие на йеротопията като тържество на духа над земното и тленното е важен непрекъснато.
Едновременно с това пътуването изключва осъждането на душевно и телесно болните и присъстващите неблагоговейно на нашето поклонение като на едно оздравяващо пътуване. Поклонничеството е пътуване с молитва и надежда, иначе би било обикновена екскурзия.
При организацията на пътуване или поклонническа група е нужно да се погрижим за сигурността на мероприятието. Поклонничеството е усилие преди всичко да се помни молитвата и смисъла на едно пътуване за доближаване до Бога, но то може и трябва да бъде пълноценен отдих, радост за младите хора и утеха за възрастните. Без пренебрегване всичко онова, което е обективно задължително, фокусът винаги е върху духовното измерение и неговата реализация без то да влиза в разрез със светското и материалното. В този смисъл организацията е висш пилотаж.
И съобразителността към възрастването на поклонниците в православието непременно се отплаща с радост и утеха от добре свършената работа и постигнатите цели на духовното поле.
Поклонническото пътуване е начин да се опознае и изрази нашата православна вяра, да се поддържа жив интереса, радостта от братското общение. Православното поклонничество днес, без да си поставя максималистични цели, е част от съвременното мисионерство и популярната църковна култура, част от живота във вярата.
Текстът е илюстриран със снимки от поклоннически пътвания, органицирани от фондация „Покров Богородичен“. Фотограф: Гергана Попиванова.
