Брачните и семейните връзки са в самия център на християнския живот. Кой има и кой няма право да сключи църковен брак? Има ли неща, които не позволяват венчило? Признава ли Православната църква браковете на православни с протестанти, католици и арменци? Кога се извършва църковен развод?
Тези въпроси се разглеждат подробно в приетото от наскоро провелия се Архиерейски събор на Руската православна църква (29 ноември – 2 декември т.г.) постановление „За каноничните аспекти на църковния брак“. Документът има заявката да се възприема в православния свят като основан изцяло на каноничната традиция, най-пълен и систематичен сборник от правила и процедури, свързани развода в Православната църква, който е бил разработван до този момент. Предлагаме ви целия текст на документа.
Бракът е установен от Бога съюз на мъжа и жената (Бит. 2:18-24; Мат. 19:6). По думите на апостол Павел, бракът е подобен на съюза на Христос и Църквата: „Мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата, и Той е спасител на тялото. Но както църквата се покорява на Христа, така и жените да се покоряват на мъжете си във всичко. Вие, мъжете, обичайте жените си, както и Христос обикна църквата и предаде Себе Си за нея. <…> Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си, и ще бъдат двамата една плът“ (Еф. 5:23-25, 31).
I. Условия за встъпване в църковен брак и пречки за извършване на тайнството
Встъпването в църковен брак (венчанието) предполага открита и свободна волеизява на мъжа и жената, изразена пред Църквата, представена от свещенослужителя, който извършва Тайнството.
Вследствие на сключения брак между мъжа и жената възникват морални задължения, а също и юридически и икономически права както помежду им, така и спрямо децата им.
„Бракът е съюз на мъжа и жената, общност на целия живот, съучастие в божественото и човешкото право“, гласи принципът на римското право, влязъл и в славянските църковно-правни източници (Кормчая, гл. 49). Във връзка с това църковното венчание в онези страни, където то не води до гражданско-правни последици, се извършва след държавната регистрация на брака. Тази практика има основание и в живота на древната Църква. В епохата на гоненията християните не са допускали компромиси с държавната езическа религия и са предпочитали да умрат с мъченическа смърт, отколкото да участват в езическите ритуали. И все пак те и по онова време са встъпвали в брак по същия начин, както и всички останали поданици на римската държава. „Те (християните) сключват брак като всички останали“ , пише още през II в. авторът на „Послание до Диогнет“ (V гл.). При това браковете на християните, както и всички останали важни дела, са се извършвали с благословията на епископа: „А онези, които се женят и се омъжват, трябва да встъпват в брак с позволението на епископа, за да бъде бракът извършен в Господа, а не според плътската похот. Нека всичко бъде за слава Божия“ (Св. Игнатий Богоносец. Послание до Поликарп, V).
Извършването на венчание преди държавната регистрация на брака се допуска само с позволение на епархийския архиерей и в особени случаи, например при потвърдено от медицински документи тежко заболяване, способно да доведе до скорошна смърт, или предвид предстоящо участие във военни и други действия, свързани с риск за живота, и при условие, че държавната регистрация на брака в желаните срокове е невъзможна.
В ситуациите, изискващи неотложно решение по този въпрос, свещенослужителят може да вземе самостоятелно такова решение, както докладва впоследствие за това на епархийския архиерей.
Не смятаме за възможно венчанието на бракове, регистрирани в съответствие с държавното законодателство, но неотговарящи на каноничните норми (например, при превишаване на позволения от църковните правила брой на предшестващите бракове или наличие на недопустими степени на родство между желаещите да се венчаят). Църквата категорично не признава и няма да признае брачни съюзи между лица от един и същи пол, независимо от това дали тези съюзи се признават от гражданското законодателство, а също и други форми на съжителство, несъответстващи на даденото по-горе определение на брака като съюз между мъж и жена.
Църквата благославя браковете на хора, които пристъпват съзнателно към това Тайнство. В съвременните църковни документи се посочва: „Поради невъцърковеността на повечето встъпващи в църковен брак хора, смятаме за необходимо преди венчанието да има задължителни подготвителни беседи, на които свещенослужител или катехизатор-мирянин да обясни на встъпващите в брак важността и отговорността на тази крачка, да разкрие християнското разбиране за любовта между мъжа и жената, и да обясни смисъла и значението на семейния живот в светлината на Светото Писание и православното учение за спасението“ [1]. Свeщенослужителят също така трябва да препоръча на желаещите на встъпят в брак да се изповядат и да се причастят със Светите Христови Тайни преди венчанието.
Тайнството Брак не може да бъде извършено над човек, който отрича основополагащите истини на християнската вяра и морал.
Църквата също така не позволява венчаването на следните лица:
а) понастоящем в друг брак, църковен или регистриран от държавните власти;
б) намиращи се в кръвно родство по права линия независимо от степента (Трул. 54, Вас. Вел. 87, указ на Св. Синод от 19 януари 1810 г.);
в) намиращи се в кръвно родство по съребрена линия (в това число и еднокръвно [само по баща – прев.] и едноутробно [само по майка – прев.]) до четвърта степен включително; бракове между роднини от пета и шеста степен могат да се извършват с позволение на епархийския архиерей (пак там);
г) намиращи се в родство по сватовство, както е посочено в Трул. 54: „баща и син с майка и дъщеря, или баща и син с две сестри, или майка и дъщеря с двама братя, или двама братя с две сестри“ . Предвидените от решенията на Св. Синод (XVIII-XX в.) забрани за встъпване в брак при други подобни видове родство се прилагат по усмотрение на епархийския архиерей;
д) намиращи се в духовно родство:
кръстник с неговата кръщелница, кръстница с нейния кръщелник (указ на Св. Синод от 19 януари 1810 г.);
кръстник с майката на неговия кръщелник, а също и кръстница с бащата на нейната кръщелница (Трул. 53, укази на Св. Синод от 19 януари 1810 г., от 19 април 1873 г. и от 31 октомври 1875 г.).
е) състояли по-рано в три брака (отчитат се както венчаните, така и невенчаните, но получили държавна регистрация бракове), ако желаещият да встъпи в нов брак е състоял в тях след приемането на св. Кръщение;
ж) намиращи се в духовен сан, започвайки от посветените в иподяконски чин;
з) монаси и монахини;
и) ненавършили брачна възраст според държавното законодателство, като се имат предвид изключенията, предвидени от това законодателство;
к) признати за недееспособни по установения от закона ред поради психично разстройство, въпреки че в изключителни случаи епархийският архиерей може да вземе решение за възможността такива двойки да встъпят в църковен брак;
л) осъществили т. нар. смяна на пола;
м) осиновители с осиновените от тях, заварени родители със заварени деца.
Недопустимо е извършването на венчание при липса на свободно съгласие на двете страни.
В случаите, когато свещенослужителят се затруднява да определи наличието или отсъствието на пречки за църковен брак, той трябва или да се обърне сам към епархийския архиерей, или да предложи на желаещите да се венчаят да се обърнат към него за решаване на възникналите съмнения и позволение да се извърши венчание.
II. Кога църковният брак се признава за невалиден
Венчание, извършено по погрешка (например, ако свещеникът не е знаел, че има пречки) или със зла умисъл (например, въпреки установените от църковното законодателство пречки) може да бъде признато за невалидно от епархийския архиерей.
Изключение са венчанията, извършени при наличието на пречки, които могат да бъдат преодолени чрез позволението на епархийския архиерей (вж. точка (в) по-горе), или ако единият от венчалите се не е бил навършил брачна възраст – при условие, че по времето, когато се е разкрило това обстоятелство, брачната възраст вече е била навършена или ако в този брак се е родило дете.
В случаите, когато съпрузи в регистриран брак приемат православието чрез тайнството Кръщение или чрез чина на присъединението, техният брак може да бъде венчан, ако за това няма канонични пречки.
Църковният брак може да бъде признат за невалиден по желание на един от съпрузите в случай на неспособност на другия съпруг за брачно съжителство по естествени причини, ако тази неспособност е започнала преди венчанието и при това не е била известна на другата страна, както и ако тя не е обусловена от напреднала възраст. В съответствие с решението на Всерусийския църковен събор от 1917-1918 г. такава молба към епархийската власт може да бъде разгледана не по-рано от изтичане на две години след венчанието, като при това „този срок не е задължителен в случаите, когато неспособността на съпруга е несъмнена“ [2].
По отношение на православните християни в регистриран от държавата брак, но неосветен от Тайнството, свещенослужителите следва да се ръководят от решението на Св. Синод на Руската православна църква от 28-29 декември 1998 г. за недопустимостта лицата, живеещи в невенчан брак, да се лишават от Причастие и браковете от този род да се смятат за блудство. Трябва да проявяваме особена пастирска грижа за такива хора и да им обясняваме необходимостта от благодатна помощ, измолвана в тайнството Брак.
III. Браковете с инославни християни
Древните църковни канони (Трул. 72, Лаод. 31), за да защитят Църквата от разпространението на ереси, са забранявали на православните християни да встъпват в брак с еретици. Този подход трябва да се прилага и в наше време към членовете на еретически и разколнически общности, враждебни на Църквата и създаващи заплаха за нейното единство.
Друг подход, основан върху принципа на икономията, се прилага към браковете с представители на инославни общности, които не са враждебни на Православната църква. Този подход, отразен в синодалните постановления от времето на царска Русия, е обобщен в „Основите на социалната концепция на Руската православна църква“ : „Изхождайки от съображения на пастирска икономия, Руската православна църква както в миналото, така и днес, намира за възможно извършването на православни бракове на православни християни с католици, членове на древните Източни църкви [копти, арменци – прев.] и протестанти, изповядващи вярата в Триединния Бог, при условие, че бракът бъде благословен в Православната църква и децата бъдат възпитавани в православната вяра. Към същата практика в течение на последните столетия се придържат и повечето Православни църкви“ [3].
Благословението на епархийския архиерей за встъпване в такъв брак може да бъде дадено на православната страна в отговор на писмена молба, като неправославната страна трябва да изяви съгласие децата да бъдат възпитани в православната вяра.
Същият подход се прилага и спрямо браковете на православни християни със старообредци.
IV. Браковете с нехристияни
Не се освещават с венчило браковете, сключени между православни и нехристияни (Халк. 14). Това е свързано с грижата на Църквата за християнското израстване на встъпващите в брак: „Общата вяра на съпрузите, които са членове на тялото Христово, е най-важното условие за един истински християнски и църковен брак. Само обединеното от една обща вяра семейство може да стане „домашна Църква“ (Рим. 16:5; Филим. 1:2), в което мъжът и жената заедно с децата си израстват в духовно усъвършенстване и познание на Бога. Липсата на единомислие е сериозна заплаха за целостта на съпружеския съюз. Именно затова Църквата смята за свой дълг да призовава вярващите да встъпват в брак „само в Господа“ (1 Кор. 7:39), сиреч само с онези, които споделят християнските им убеждения“ [4].
Същевременно към лицата в брак с нехристияни, Църквата може да проявява пастирско снизхождение, грижейки се те да запазват връзката си с православната община и да могат да възпитават в православната вяра своите деца. Свещеникът, когато разглежда всеки отделен случай, трябва да помни думите на апостол Павел: „Ако някой брат има жена неповярвала, и тя е съгласна да живее с него, да я не оставя; и ако някоя жена има мъж неповярвал, и той е съгласен да живее с нея, да го не оставя. Защото неповярвал мъж бива осветен чрез вярващата жена, и неповярвала жена бива осветена чрез вярващия мъж“ (1 Кор. 7:12-14).
V. Кога църковният брак губи канонична сила
Брачният съюз се прекратява със смъртта на единия от съпрузите: „Жената е свързана чрез закона, докле е жив мъж й; ако пък умре мъж й, тя е свободна да се омъжи за когото иска, но само в име Господне“ (1 Кор. 7:39).
Докато двамата съпрузи са живи, техният съюз трябва да бъде нерушим според думите на Спасителя: „Което Бог е съчетал, човек да не разлъчва“ (Мат. 19:6). Същевременно, основавайки се върху евангелското учение, Църквата признава възможността за прекратяване на брака по време на живота на двамата съпрузи в случай на прелюбодейство от страна на единия от тях (Мат. 5:32; 19:9). Анулирането на църковния брак е възможно също и при наличие на фактори, които влияят върху брачния съюз също толкова разрушително, както и прелюбодейството, или могат да бъдат уподобени на смъртта на един от съпрузите.
Понастоящем Руската православна църква въз основа на свещените канони, наредбата на светия Събор от 1917-1918 г. „Основания за разтрогване на брачен съюз, осветен от Църквата“ , а също и „Основите на социалната концепция на Руската православна църква“ смята за приемливи следните основания за разглеждане на въпроса за това дали църковният брак е изгубил канонична сила:
а) отпадане на един от съпрузите от православието;
б) прелюбодеяние на един от съпрузите (Мат. 19:9) и противоестествени пороци;
в) встъпване на един от съпрузите в нов брак в съответствие с гражданското законодателство;
г) неспособност на един от съпрузите към брачно съжителство, появила се вследствие на съзнателно самоосакатяване;
д) заболяване на един от съпрузите, което при продължаване на съпружеското съжителство може да нанесе непоправима вреда на другия съпруг или на децата;
е) медицински засвидетелстван хроничен алкохолизъм или наркомания на съпруга, при което той отказва да се лекува и да поправи начина си на живот;
ж) безследно изчезване на един от съпрузите, ако то продължава не по-малко от три години при наличие на официално свидетелство от упълномощен държавен орган за това; посоченият срок се намалява до две години след края на военните действия за съпрузи на лица, изчезнали без следа вследствие на тези действия, и до две години за съпрузи на лица, изчезнали без следа вследствие на други бедствия и извънредни произшествия;
з) злонамерено изоставяне на единия съпруг от другия (продължаващо не по-малко от година);
и) ако жената е извършила аборт въпреки несъгласието на мъжа си, или ако е била принуждавана от мъжа си към аборт;
к) удостоверено по надлежен начин посегателство на единия от съпрузите върху живота или здравето на другия съпруг или на децата им;
л) неизлечима тежка душевна болест на единия от съпрузите, настъпила по време на брака, потвърдена от медицинско свидетелство и осуетяваща възможността за продължаване на семейния живот.
Ако някое от изброените по-горе основания е налице, една от страните може да се обърне към епархийските власти с молба да бъде разгледан въпросът за признаване на църковния брак за изгубил канонична сила. При това свещенослужителите са длъжни да увещават по всички възможни начини лицата, желаещи развод, да не извършват прибързани действия, но по възможност да се помирят и да запазят своя брак. Наличието на решение от страна на светските власти за разтрогване на брака не е препятствие за църковната власт да излезе със самостоятелна преценка и собствено решение според пастирския й дълг, в съответствие с църковните канони и нормите, които се съдържат в настоящия документ.
След проучване на въпроса епархийският архиерей [5] може да издаде свидетелство за това, че бракът е изгубил канонична сила, и че невинната страна може да се венчае за втори или трети път. На виновната страна тази възможност също може да бъде предоставена след принасяне на покаяние и изпълнение на наложената епитимия.
Фактическото проучване на тези дела и издаването на гореспоменатите свидетелства може, по благословение на епархийския архиерей, да се извършва от специална комисия, съставена от презвитери и по възможност оглавявана от викариен архиерей, ако има такъв в епархията. Тези функции могат да бъдат възложени и върху епархийския църковен съд. Делата се разглеждат от комисията или съда колегиално, а при необходимост и с изслушване на страните. Към пълномощията на комисията (епархийския съд) спада и потвърждаването на виновността (невинността) на всяка страна.
Решението за признаване на църковния брак за изгубил канонична сила се взима в онази епархия, където съпрузите фактически живеят. В случай, че съпрузите живеят в различни епархии, въпросът трябва да се разглежда в онази епархия, в която живее страната, инициираща развода.
В случай, че един от съпрузите има намерение да приеме монашеско пострижение и изпрати съответна молба до епархийския архиерей, църковният брак може да бъде признат за изгубил канонична сила при спазването на следните условия:
1) при наличие на писмено съгласие от страна на другия съпруг;
2) при отсъствие на непълнолетни деца или други лица, намиращи се на издръжка на единия от съпрузите, който желае да приеме монашество.
Пострижението, извършено без спазване на тези условия, може да бъде признато за недействително, а последиците му се уреждат от „Наредбата за манастирите и монашеството“ .
Приложение: За кръвното родство
В кръвно родство по съребрена линия се намират:
• във втора степен – братята и сестрите, в това число и еднокръвните и едноутробните (тук и по-долу);
• в трета степен – лелите и чичовците (вуйчовците) и техните племенници и племеннички;
• в четвърта степен: – първите братовчеди помежду си; – сестрите/братята на дядото или бабата и внуците на този дядо или баба;
• в пета степен – дадено лице и децата на неговите първи братовчеди;
• в шеста степен: – вторите братовчеди помежду си; – дадено лице и внуците на неговите първи братовчеди.
Бележки
[1] Вж. документа „За религиозно-образователното и катехизическото служение в Руската православна църква“ . II, 2.
[2] Постановлението на светия Събор на Православната руска църква от 1917-1918 г. „Основания за разтрогване на брачен съюз, осветен от Църквата“ , т. 10.
[3] Основите на социалната концепция на РПЦ, Х.2.
[4] Основите на социалната концепция на РПЦ, Х.2.
[5] „Наглеждайки каноничния ред и църковната дисциплина, епархийския архиерей… в съответствие с каноните решава въпросите, възникващи при сключване на църковните бракове и разводи“ (Устав на Руската православна църква, глава XV).
Превод: Андрей Романов
Източник: patriarchia.ru
