„Отиде си един гений на кавалерството и на веселбата. Алеко би могъл да създаде партия на веселите хора и тя щеше да спечели изборите, а той щеше да стане премиер. Но умря рано. Аз го обичах така, както не съм обичал нито един друг мъж. Той те среща с усмивка и ти виждаш един слънчев човек. Слънце грееше от лицето му, от очите му. … Младежта си избира винаги по един кумир, да вярва в него. Тя си бе избрала Алеко — Щастливеца. Защото той й импонираше. Той й даваше идеал за човека и за живота. Той искаше щастие. Той пътуваше. Той живееше. Той бе щастлив в нещастието си — младежта винаги търси бедни и честни хора за свои кумири.“
Атанас Буров (М. Памукчиев, „Срещи с Буров“, 1990 г.)
Късно през нощта, в 2 ч. след полунощ на 11 май 1897 г., камбаните на трите църкви в Пещера започват да бият едновременно. „Пожар!“ – ужасени излизат на улицата жителите на градчето. За минути стигат до площада. Няма пожар. Хората слисано се питат какво се случва, камбаните продължават да бият със страшна сила… Излиза кметът и ридаейки, казва: „Такев и Алеко са убити оттатък Радилово, под Дряново дере. Сега пътници ме разбудиха…“
Никой не може да повярва… Христо Пунев, тогава ученик в Пещера, си спомня: „Смутени и плачущи, боси и голи – всички, като сомнамбули, потръгнахме по шосето за Радилово“…
Само няколко часа преди това Алеко Константинов и Михаил Такев прекарват незабравим следобед с хората там. Пещера е родният град на депутата от Демократическата партия, посрещат ги както подобава да се посреща един депутат. Снимат се на стълбите в новото училище с учениците и учителите – всички са очаровани да прекарат време с автора на „Бай Ганьо“. После сядат на гергьовско агне и старо вино. Много трудно се откъсват от приятната компания. Тръгват все пак, но накрая на градчето, направо на ливадата е сложена нова трапеза. Щастливеца обещава да напише специална глава „Бай Ганьо в Пещера“. В осем часа вечерта потеглят с файтона…
Спират в Радилово. Кметът Минков набързо организира убийството на Такев и дава общинска пушка на двама селяни, обещавайки да ги възнагради с 30 наполеона. Минков е от Народната партия, която е управляваща. „Не бойте се, не бойте се! – казва той на убийците. – И министерството е наше, и началникът е наш“…
За да може селяните да вземат преднина и да организират засада в землището на съседното село, кметът задържа Алеко Константинов и Михаил Такев в кръчмата. Двамата увещават Минков да прекратят делото за спорните земи с пещерци, станало причина за кръвната омраза на кмета към Такев – депутатът защитава съгражданите си, пък и е от Демократическата партия. С присъщото си чувство за хумор, Алеко не престава да се шегува със селяните „за спорния Балкан“, хортувайки си с тях от маса на маса. Никой от радуловци не познава Алеко. Кметът мълком брои минутите и изчислява наум – докъде са стигнали убийците, намерили ли са място за засада…
В 22 ч. потеглят за Пазарджик. Във файтона са трима, заедно с Васил Томов. Михаил Такев подремва, Алеко разказва за звездите и имената на съзвездията. В местността Бряста две пушки изстрелват по три патрона. Убийците са пили доста на празника и в тъмното уцелват коня. Един от куршумите рикошира от покрива на файтона и убива писателя…
А можеше Щастливеца по това време да се намира в Италия и в главата му да се раждат първите изречения на новия пътепис за древната имперска столица – Алеко отказва това пътуване заради съдебно дело в Пловдив, което го отвежда в Пещера и Радилово. Можеше дори да не спират в Радилово в злополучната нощ – по настояване на писателя правят почивка за по кафе в селската кръчма. Ако бяха пътували директно за Пазарджик, може би това нямаше да се случи. Най-накрая – този рикоширал куршум… Поредици от избори, решения, случайности, като че ли Алеко без да знае е вървял упорито към своята гибел. И в този наниз от стъпки той е избирал все „късата клечка“, без ни най-малко да подозира, че в местността Бряста го чака неговият фатален край.
Два дни по-късно Алеко Константинов е изпратен от огромна процесия до влака от Пазарджик за София. Хиляди хора отиват да си вземат последно сбогом със своя любимец. Един поет на погребението казва: „Бай Ганьо за пет лева уби своя кръстник!“
Два образа, олицетворяващи два полюсни свята, взаимно отричащи се и изключващи се – ще кажат някои. Други виждат у Бай Ганьо проекция на своя автор. Спорът около образа на Бай Ганьо Балкански продължава, гледните точки са много и различни. Родил се от разказите на много хора в кръжока „Весела България“, минал през острото сатирично перо на Алеко, след което отново се върнал във фолклора, в онова „Бай Ганьо, американецът и африканецът…“, където сякаш ние самите сме се отъждествили с него и го наричаме по име, вместо „българинът, американецът и африканецът“…
В същото време се опитваме да обясним на децата си, че Бай Ганьо е представител само на една социална прослойка, на новобогаташите, тръгнали да богатеят чрез търговия в края на XIX в., и че това не е изваден с индиго образ на българина, носител на типични национални български черти. Всячески се стремим да се разграничим от него, да се оправдаем пред света, да обясним защо се е появил той в литературата и как битува в ежедневието ни, сякаш искаме да кажем: „Ние, българите, не сме байганьовци. Ако се вгледате отвъд представата, която този образ е изградил у вас за българите, ще видите, че ние не сме като него“…
Още Иваница Хаджи Константинов, бащата на Алеко, един от първенците на Свищов, културен и много заможен човек, владеещ четири езика, като се завърне от търговските си дела в Австрия и Влашко, разказва остроумно, „увлекателно и с комични подробности скитанията на наши прости българи по Европа“ (според Михаил Арнаудов в своя биографичен очерк „Алеко Константинов“)1. Пенчо Славейков и Цветан Радославов също пишат биографични очерци за Щастливеца. Благодарение на тях знаем, че бащата не желае синът му да учи наравно с „гуреливите“ свищовлийчета от Долната махала, затова наема най-добрите частни учители вкъщи – Емануил Васкидович и Янко Мустаков. Единият основал първото елино-българско училище в Свищов още през 1815 г., автор на учебници; вторият завършил консерваторията в Букурещ, благодарение на когото Алеко започва да свири на цигулка и флейта. Гувернантка пък го учи да свири на пиано, преподава му и на френски език.
Алеко е най-голямото дете в семейството, след него се раждат трите му сестри. Тогава майка му е била почти дете – на 14-годишна възраст се жени за 42-годишният Иваница. Тиха, благородна и чувствителна, потомка на видинската фамилия Шишманови, облечена в скъпи рокли от Букурещ и Виена, модели „а ла Людвиг ХIV“, с които посещава свищовските балове. Почти винаги лицето й е обрамчено от меланхолия поради ревността на своя съпруг и проявите на деспотизъм. Умира млада и у Алеко остават само неясни спомени и чувството за финес и аристократизъм.
Сред скъпите килими и европейски мебели в голямата богата къща – почти малък дворец, облечено в скъпи дрехи, момчето учи няколко години вкъщи. Само от пътната врата наблюдава игрите на връстниците си, които често се чудят защо не отива да играе с тях и го наричат „Алеко пуйката“. Едва по-късно той тръгва на училище в прочутото Светиниколско училище на Христаки Павлович. Свищов през 60-те години на XIX в. е една от вратите на България към Европа. Именно той е първият освободен град по време на Руско-турската война, с първата българска администрация, в която Алеко работи като писар, заедно с Найден Геров, Иван Вазов и други знаменити българи. Точно в тяхната къща пребивава и руският цар Александър, който от балкона на великолепната им къща наблюдава победния марш на войските си.
Възпитан от малък в дух на аристократизъм и царско достойнство, у Алеко неминуемо се проявяват и полюсните нагласи – на пренебрежение и презрение към просташкото, некултурното, грубото селско, поради което възприема „известен чорбаджийски поглед към хората“.1 Екатерина Иванова, неговата леля, която се грижи за Алеко след смъртта на майка му, казва, че „още от невръстните му години в главата му е набивана вярата, че е аристократична издънка на Иван Шишман“2. Понякога открито проявява „студена“ гордост, надменност и дистанцираност спрямо „другите“.
Пак поради чувство за аристократизъм, бащата изпраща сина си в прочутата Априловска гимназия, а после в гимназията в гр. Николаев, Русия, където учи заедно с много българчета, станали после едни от първите строители на нова България. Другарува с Никола Живков, автор на „Шуми Марица“ и бъдещ министър на просветата в кабинета на Стамболов.
Тук пише първите си стихове – „Огледало“ и „Защо?“, които публикува във в. „Целокупна България“ и „Свободна България“, и вкусва „прелестите“ на бохемския живот. Печели любовта на околните с красивия си външен вид, виталността и веселостта си. В компания пее и свири на цигулка, дори на една вечеринка изпълнява своя оперетка, появява се и страстта му към тютюна.
Българската политика започва да го увлича още в студентските му години в Одеса, където следва право в Новоросийския университет. Неговите биографи твърдят, че не науката го привлича, а театърът, операта, поезията, музиката. Остава в плен на руската литература – Пушкин, Лермонтов, Некрасов, Тургенев.
След Освобождението запада търговията на баща му, който намира препитание като чиновник в митницата. Купува дом в София и се премества с двете си дъщери там, но скоро умира от туберкулоза.
Алеко се завръща в България и е назначен в столичния окръжен съд, а после като прокурор в Апелативния съд. Като такъв става свидетел на произволите и беззаконията в делата на силните на деня. Опитват се да го „купят“ и да му налагат решения в различни дела. Уволняват го заради отказа да „играе“ според свирнята на управляващите, за това, че не взема подкупи, а приятелите му започват да го наричат „безсребърник“.
В средата на 80-те години идва трудният в живота му момент, когато за кратко изгубва всичките си близки, след което започва да се подписва с псевдонима Круглий Сирота и именно тогава започва да нарича себе си Щастливец. Опитвайки се да се измъкне сам от блатото като барон Мюнхаузен, у него избликва хуморът, смехът в средата на весели другари. Сангвиник по природа, чужд на аскетичния начин на живот и меланхолията, той създава кръжока „Весела България“, в който влизат неговите състуденти от Русия. Руските романси, случките на българи, отишли да печелят пари в чужбина, анекдотите за комични приключения сплотяват макар и за кратко тези млади хора, които забравят грижите и си спомнят студентските години в търсене на нови идеи, когато спорят, вълнуват се, бленуват… Именно там „профилът“ на Бай Ганьо вече е начертан и все повече добива плътност.
До края на живота си Алеко е адвокат на свободна практика и често остава без пари. Въпреки това приема да защитава в съда бедни хора, които не могат да заплатят хонорар на адвокат. Според Михаил Арнаудов „…за адвокатство той няма призвание: тази професия не отговаря на наклонностите му, на етиката му, на мечтателната му природа, изключила всеки практицизъм и всеки унизителен компромис“. Изключително непрактичен, нехаен, той дори не знае откъде трябва да вземе възнаграждението си. Мечтае и се готви да обиколи света в момент, когато няма пукнат петак в джоба си.
Щастливец…
Опитва да влезе в политиката, не успява. Членува в Демократическата партия и се сближава с Петко Каравелов, който му поръчва и заплаща преводите от френски и руски на „Тартюф“ от Молиер, „Полтава“ и „Бахчисарайски фонтан“ от Пушкин, „Спор“, „Беглец“ и „Демон“ от Лермонтов, „Отче наш“ (Le Pater), стихотворна драма в едно действие от Фр. Копе – за библиотека „Св. Климент“. С хонорара той посещава изложенията в Париж, Прага, Америка, казвайки веднъж, че „най-любимата му миризма е тази на железниците и на параходите“.
Пътуването за Алеко няма нищо общо с пътуването на мнозина българи по онова време, които отиват в Европа и отвъд океана да забогатеят от търговия. Той тръгва по далечни земи като изследовател с любопитство и отворени сетива, готов да отнесе със себе си и най-малката подробност от видяното. Пътуването му е колкото реално физическо, толкова и през пространството и времето, т.е. пътуване в духа.
След завръщането си от Америка, той пише „леки, хвъркати бележки“, които предоставя на сп. „Български преглед“. Така пътеписът „До Чикаго и назад“ става достояние на българския читател. С ведро чувство за хумор се преплитат наблюдения, природни картини, размисли, портрети на хора, случки. Описанието на обяда в хотела, където всички се хранят без да продумат буди недоумение у Алеко: „Боже мой, как не изтърват поне една думица тези чудни хора!“ А описанието на Ниагара е истински шедьовър – прочутият водопад сякаш е от плът и кръв и диша, „ври, кипи, беснува“, пред него спира човешкият дъх и времето…
След „До Чикаго и назад“, Алеко Константинов публикува първите разкази за Бай Ганьо и чак после изпод перото му се появяват около 40 фейлетона, поставяйки автора им на едно от челните места в този жанр. Във фейлетона Алеко Константинов се чувства истински у дома си. Неслучайно той остава в историята като „майстор на българския фейлетон“. Силата на творбите му се дължи на дълбоко вроденото чувство за справедливост на техния автор и очевадните политически партизанства, пошлости и личности, които той е подложил на изобличение.
„Аз ще пиша каквото ми диктува съвестта“.
Условно фейлетоните на Щастливеца могат да се групират в няколко тематични кръга. Най-напред, неговото остро перо засяга своеволията на властващите по време на избори, които са готови на всичко, включително на престъпления, за да запазят високото си обществено положение („По избори в Свищов“). Алеко не се стърпява и отговаря с фейлетон на твърдението на Константин Стоилов, че „България е Белгия на Балканите“, изтъквайки бедността на българския народ и липсата на база за сравнение между двете държави.
Писателят настройва срещу себе си и самия княз Фердинанд с фейлетоните „Що значи „народът ликува“, „Херострат II“ и „Миш-маш“. В първия негодува срещу лъжата в пресата относно „ликуването“ на народа при рождението на престолонаследника Симеон. Гръмките фойерверки са противопоставени на мизерията, в която тъне народът и поради която изобщо не му е до празник.
„Столицата представлява една окончателно обанкрутена община. Няма человек, няма буквално ни един человек, който да твърди противното. Отчаяната бедност на София … е стигнала дотам, щото в последно време общината не е в състояние да купува по няколко тенекета газ за осветление на улиците. Общината не е в състояние да изплати за отчуждените места на бедняците, които с години наред от сутрин до вечер обсаждат коридорите на съвета. Общината не е в състояние да си построи необходимите основни училища. Не е в състояние да плаща на учителите си, които са се слисали и положително рискуват да заспиват гладни. Не е в състояние да плаща на всичките си служащи. И освен че не е в състояние да предприеме нищо за улучшение на града, но без ежегодната помощ на правителството не би била в състояние ни един ден да функционира. Сега столицата нощно време е мрачна, само тук-там съвсем рядко мига по някой полусляп фенер.
А снощи имаше илюминации! На гол корем пищов…“
Из „Що значи „народът ликува“
Във втория фейлетон Алеко се противопоставя на безумната идея на княз Фердинанд да събори емблематичната сграда на „Славянска беседа“, за да си построи конюшни. В третия авторът съпоставя малка порутена къщичка и употребата на газено тенеке с бляскав палат, изтъквайки пълното безхаберие на княза за народната мъка.
От острото перо на Щастливеца не може да избяга и Стефан Стамболов. На него е посветен фейлетонът „Малко сравнение“, написан под формата на кореспонденция между българския премиер и Бисмарк.
„Мигар Стамболов, на 1 януари 1894 година не е получил хиляди честитявания и насърчения да следва храбро борбата със северната мечка, а пък северната мечка стъпила върху една пета част от земното кълбо, хич не мига даже и не щеше да знае, че някаква си бълха пълзяла под опашката й. Мечката едва-едва си помръднала опашката и бълхата отиде, та се не видя“…
Из „Честита Нова година“
Фейлетонният цикъл „Разни хора, разни идеали“ има за прицел типичния следосвобожденски българин, който всячески се стреми към властта, службогонец и кариерист. Самите разкази за Бай Ганьо някои определят като фейлетони…
Споровете около Бай Ганю продължават и днес. Собствена гледна точка представя например Митко Новков в статията „Злощастният Франкенщайн, тоест Алеко Константинов, наречен Щастливеца“.[2]
„Нещастен и погнусен от това настойчиво, не оставящо го на мира българско, той прави единствено възможното, за да се освободи – товари с това противно българско своя герой, приписва/завещава му го изцяло, за да пречисти себе си и да се изчисти в бяло. Бай Ганьо като катарзис, катарзисът на Алеко. В този смисъл героят не е друг на своя автор, Бай Ганьо е също така и Алеко, само че оня Алеко, когото самият Алеко не е можел да понася и от когото се е срамувал. Затова е искал да скрие всяка общност с него. “
В деня, когато съобщават трагичната новина за смъртта на Алеко Константинов, софийските студенти напускат университета и обявяват тридневен траур с масови демонстрации. Посрещат ковчега на гарата и го носят на ръце до църквата „Св. Крал“ (днес „Св. Неделя“), а после до централните гробища. Хиляди хора присъстват на погребението, за да изпратят своя любимец до вечния му дом.
Алеко е спечелил сърцето на народа си с онова богатство, което няма материални изражения. Със своето нескончаемо чувство за хумор и непремълчаните социални кривици, той влиза в дома на всеки българин. Обичта на хората се ражда от усещането за съпричастност – не всеки може да се изправи срещу силните на деня с едничкото чувство да защити и окрили народа си.
И днес можем да срещнем Щастливеца, стига да минем по централната улица на столицата – „Витошка“. Загледан в потока преминаващи хора и планината, която толкова много обичаше през целия си живот.
Използвана литература:
1 М. Арнаудов, „Алеко Константинов“, Библиотека „Български писатели“, т. V, http://liternet.bg/publish9/marnaudov/bpisateli/5/akonstantinov.htm
2 Митко Новков, Злощастният Франкенщайн, тоест Алеко Константинов, наречен Щастливеца – http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/arts/literature/2643-1
