Два ангела в римски колесници, теглени от четири коня с развети гриви, на покрива на сградата, символизираща могъществото на една древна империя. Върху Капитолийския хълм вълчицата е застинала в позата на кърмеща Ромул и Рем. Устрем, дързост, орлов поглед и широк размах в покоряването на народите и опитомяването на камъка, водата, багрите, подредени в изящна хармония и съвършени форми. Изумителна архитектура на езически храмове, които съжителстват с великолепни църкви и базилики, площади, арки, обелиски, фонтани, скулптури – всяко нещо тук напомня за мащаба и размаха на имперското мислене. Ако идеята е била да се внуши на пришелеца колко нищожен е той пред мощта на римските колесници и легиони, да му се вземе акъла и да му се прииска да бъде част от този всепобеждаващ устрем, със сигурност идеята е печеливша. Вървя по улиците на Рим, спирам пред древните руини и изумителните каменни статуи, водни ансамбли и църкви и си мисля какво е останало днес от имперското мислене у жителите на този град, във време, когато съвременните хора навсякъде по света пазаруват от едни и същи вериги магазини за мебели и дрехи, а супермаркетите с хранителни стоки са подредени еднакво в Рим, Брюксел, София, Силистра… Уникални отвън, универсални отвътре, има ли примирение, има ли сблъсък или всичко е пак така, както тогава, когато Рим е бил центърът на света в началото на новото летоброене?
До раждането на Иисус Христос, Рим гостоприемно приемал и давал право на съществуване на всякакви хора, културни традиции и религиозни вярвания. Римската държава не се стремяла да изкорени вярата на финикийците във Ваал, нито вярата на тракийците в Залмоксис. Най-важното било да няма бунтове, а гръцките, сирийските, тракийските, египетските и пр. култове намерили своето място в римския божествен пантеон. На никого не му идвало наум да спори колко истинни са тези богове и дали гръцкият Зевс е по-върховен от египетския Ра. Юдаизмът се възприемал като древен национален култ на евреите, странен в твърдението си, че има само един Бог, сред плеядата богове на другите народи. Във всеки случай, всички тези култове били обвързани с различните народи и били определяни по национален признак. Тяхното практикуване се свеждало до публични церемонии в храмовете, но в началото на новото летоброене тази многотия и религиозната толерантност започнала да се превръща в проблем за целостта на империята. Затова още император Август въвел „почитането на гения на императора“ в стремежа към създаване на универсална държава с централизирано управление.
Появата на християнството донесла изключително много сконфузност и недоумение, които с течение на времето предизвикали у римските власти яростен гняв. Най-напред, защото първите християни не използвали храмове, както всички останали народи. При християните нямало публични церемонии и жертвоприношения. „Да отхвърлиш храмовете, значи да отхвърлиш императора!“ – така си мислели в Рим и подозирали бъдещи големи неприятности. Освен това, християнството нямало национална основа, както всички останали култове; не било обвързано с нито една народност, макар да идвало от Юдея. Досега такова нещо не е имало, още повече, че християните отричали другите богове и култове. Римските власти не знаели как да приемат твърдението на християните, че единствено техният Бог е истинен, а боговете на останалите народи са плод на човешката фантазия или на демонични сили. Това много дразнело всички, а почитането на много богове било начин на мислене в целия свят, включително имперския, и досега никой не бил дръзвал да оспори това схващане.
В края на III в. Римската империя се клатушкала по пътя като крива каруца и в този момент най-малко било необходимо да се появи насреща й някой, който да оспорва истинността на вековно установени традиции. Обратно, империята правела всичко възможно да постигне единство в шаренията и многотията от вярвания и култури. За овладяването на тези процеси, бил въведен култ към цезаря, което се превърнало в акт на политическа благонадеждност. Отказът на християните да се покланят на императорските статуи и да извършват жертоприношения в тяхна чест било възприемано като държавна измяна, а последователите на Христовото учение – като врагове на имперската кауза. Това ги изтласкало в катакомбите, но в същото време станало причина за тяхната консолидация. 
Римските власти се опитвали да наложат със сила единството на империята, мобилизирайки легионите и бойните колесници, а в подземията започнала да се изгражда централизираната структура на църквата, нейното оформяне като мощен единен „вселенски съюз“, възприеман като изключително опасен за империята. Последиците ги знаем – гонения, арени с християни в битки с диви зверове, мъчения, лишаване от граждански права, зрелища, кръв и смърт в продължение на три века. Тайните християнски общества станали прицелна точка на имперските власти, възприемани като по-страшни дори от варварите – последователите на Христос били неподкупни, не правели никакви компромиси с вярата си и не се страхували от смъртта. Това предизвикало изключителна омраза към тях; те били обвинявани за всяко зло, което се случва по земята, включително за лошото време и природните бедствия.
Гоненията не унищожили християнските общества, дори напротив, прибавили се много нови последователи – в началото на IV в. те били приблизително една десета от населението в империята, което ги превърнало в най-многочислената група вярващи сред множеството гръко-римски култове. Християните започнали дори да строят църкви. Междувременно станало ясно, че многобожието и езическите религии изгубили своята жизненост, били изживени от човечеството и идело ред да бъде преосмислен монотеизмът като философска идея по отношение на властта. Малко по малко започнали да осъзнават обречеността на политеистичната култова система, особено в императорския двор – една универсална монотеистична религия, изповядвана от всички народи, наднационална и официално приета, би работила за консолидацията на империята и централизацията на властта. Още повече, че Църквата в началото на 4 в. била вече изградила своята централизирана структура, в която имало голяма сила.
Пръв прозрял това Константин I Велики, който видял неподозирани възможности за укрепване на централизираната имперска власт и формула за обединението на държавата. Именно той издигнал лозунга: „Единна държава посредством единна църква!“ И обърнал света с главата надолу – презряната и преследвана Църква, която само преди десетилетие се опитвали да изкоренят от лицето на земята, сега се изкачила на върха и застанала редом до римските колесници – Империя и Църква в едно, осъществявайки пълен контрол над всяко дело в империята.
Константин I Велики хванал идеята за „божествения“ произход на властта най-вече в думите на ап. Павел в Римляни 13:1 – „Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога, и каквито власти има, те са от Бога наредени“. Именно властта на императора, която има „божествен произход“, можела да се превърне в символ на абсолютизма. Идеята не била нова, тя съществувала доста назад във времето. Но именно тя прекрасно можела да послужи сега на Империята поради заложения принцип на единоначалието. В императорската институция се събрали в едно Империята и Църквата, понеже тя била призвана да прокара Божествената воля на земята и това не трябвало да бъде оспорвано от никого. Дори напротив – самите християни посрещнали акта на Империята, „подвила коляно“ пред Кръста, с неописуем възторг, смятайки, че най-сетне е настъпило това, което трябва – Империята да бъде бранител на Църквата, за да изпълни тя своята мисия на земята като служи на „царството Божие“. От друга страна, без Империята било невъзможно Църквата да се самоосъществи и затова станали като двете страни на единна печеливша монета.
Така Църквата започнала своя победоносен ход, като пуснала Империята да обитава в сърцето й. Империята била щедра, Константин I Велики започнал мащабно строителство на християнски храмове – с имперски размах, нашироко и надалеч, включително и в неговия град на Изток – Константинопол, Вторият Рим. На мястото на арената, където християните били предавани на мъченическа смърт и където апостол Петър бил разпнат с главата надолу, императорът заповядал да построят базилика, наречена на негово име. Хиляда години по-късно Рафаело проектирал църквата отново и в продължение на повече от сто години в строежа и украсата й се включили най-великите италиански скулптори и художници – Микеланджело Буонароти, Джакомо дела Порта, Доменико Фонтана и много други. В пода оставили прозорче към гроба на ап. Петър. Днес базиликата се намира в сърцето на папската държава и оставя човека без дъх – шедьовър до шедьовър, от олтара до купола и мозайките, фреските, скулптурите и вратите, великолепно замислени и изработени, с изключително майсторство, един от върховете на човешкото изкуство за всички времена.
Константин I Велики заповядал строителството на църква и там, където бил обезглавен ап. Павел, построил и архибазиликата „Сан Джовани ин Латерано“, която впоследствие се превърнала в седалище и катедра на римския папа и неговия трон. В чест на това, че приел християнството, императорът подарил на папата Латеранския дворец, превърнал се в официална резиденция на римските епископи. По-късно сградата била разрушена от природно бедствие, но всички считали това за Божие наказание поради редица срамни действия на римските папи. 
Но веднага след смъртта на император Константин I Велики, започнало съперничество между Рим и Константинопол. Още тогава станали видни различията между двете църкви – западната прекалено бързо се променяла, въвеждайки нови обреди и обичаи, докато Константинополската стриктно спазвала заветите на предшествениците, поради което била наречена „музей за старини“. Западната започнала да има претенции за върховенство, изтъквайки, че апостолите Петър и Павел създали църквата в Рим и точно там загинали мъченически. Освен това, Римската църква била най-богата и можела да си позволи да подпомага материално другите църкви. Но всъщност, тя започнала да се ориентира повече спрямо земните желания на хората и във всичките си действия влагала повече разум, отколкото сърце. Обратно, източната църква била много или малко повлияна от мистиката на изтока и акцентирала върху вътрешните преживявания на човека, а по-късно била непрекъснато атакувана от източни ереси, поради което трябвало да изгради стройна доктрина какво е и какво не е християнството, за да запази истината на своето изповедание. Противоборството между двете църкви довело до отделянето им съвършено една от друга.
Стоя до фонтана на площада във Ватикана и си спомням историята. Западната римска империя престанала да съществува през V в., като се разпаднала на множество малки варварски държави. Но докато западният свят се надробявал, Църквата успяла да се вклини дълбоко в земята и се запазила непокътната – никой не можел да я разклати. Именно Римската църква и папският институт станали наследници на имперската идея за единство на Запада. Малко по малко, намесвайки се в държавните и светските дела на западните владетели, папите получили право да поставят императорските и кралските корони, да отлъчват крале от Църквата, да решават спорове между държави, да предизвикват войни между тях. В замяна на добро поведение, династията на Каролингите дарила на папите обширни земи в Италия и през 9 в. папата станал най-влиятелният духовен водач и светски владетел едновременно – той все повече се държал като Император.
Така се стигнало до там, че през XIV в. папа Бонифаций VIII декларирал, че подчинението на папата е необходимо условие за спасението на човека и в реч пред пратениците на император Албрехт извикал: „Аз съм цезар, аз съм император!“ Неговите претенции станали толкова безгранични и толкова досадно било вмешателството му във вътрешните работи на Франция, че крал Филип IV Красиви изгорил булата, с която папата го отлъчил от църквата и го пленил…
На Изток се обособили четири независими една от друга патриаршии със седалища в Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим. На Запад тенденцията била обратна – не се създала нито една национална църква. Средновековните западни градове се обособили като независими средища на икономическия и социален живот, където животът бил многолик и свободен. Неслучайно именно те родили Ренесанса, но същевременно родили и кръстоносните походи, вдъхновени от Римокатолическата църква, която единствена останала единна и централизирана. Благородните мотиви за освобождаване на Божи гроб от неверниците съжителствали с интересите на северните италиански градове за господство в Леванта и нуждата от разширение на пазарите. Кръстоносните рицари се отнасяли със същото презрение към населението на източноправославните държави, както и към мюсюлманите; дори не се поколебали да превземат Константинопол и да го разграбят, установявайки кратковременната Латинска империя. И когато селджукските турци заплашвали да покорят Константинопол няколко века по-късно, жителите на града предпочели турския фес пред защитата на западните рицари и унията с римския жезъл…
Двете църкви се отдалечили твърде много и в доктринално отношение. Папата трябвало да узакони претенциите си за върховенство и неограничена власт. В историята са известни т.нар. Исидорови (т.е. Лъжеисидорови) декреталии, които съдържали сто фалшифицирани документа с „доказателства“ за върховната власт на римския епископ над цялата църква. Била нарушена общата (синодална) форма на управление, която била заменена с едноличната власт на папата. Католическата църква продължила да внася нововъведения и съвършено нови доктрини – като главенство и незаблудимост на папата, по-късно учението за непорочното зачатие на Дева Мария, и дори за възнесението на Дева Мария. 
Днес в Рим вероятно няма главна улица без църква, наречена на Дева Мария. Както тогава, в началото на новото летоброене, така и сега в имперския град може да се намери всичко, гостоприемно приютил хора и идеи от цялата земя. Чернокожите продават фенерчета и сувенири на всеки ъгъл, азиатците правят дюнери, до величествените църкви и фонтани са разположили сергиите си амбулантните търговци и предсказателите на бъдещето, а уличните музиканти предпочитат да свирят балади на Ангелския мост по вечерно време. Всъщност, казват, че истинският живот на Рим започва вечерта. Невероятно е усещането да си част от всичкия този народ на космополитния град, особено в старата му част, с тесните улички, които, като ги преминеш, се оказваш на малко уютно площадче с изнесени картини или свирещи музиканти. По-нататък стигаш до по-голям площад с неизменния фонтан и великолепни скулптури от камък, а още по-нататък се открива големият храм или голяма стара резиденция на римските епископи; по-нататък е широкият площад с огромния фонтан и скулптурна композиция, каменен конник и обелиск от мрамор, 
донесен от Египет, и по-нататък… И пак… и сякаш няма край… 
Откъдето и да мине човек, обаче, все ще види купола на базиликата „Св. Петър“ във Ватикана и ангелите върху двете колесници с четири коня, поставени най-високо върху сградата на Капитолия, където заседавал в древния свят римският Сенат. Конната статуя на Марк Аврелий и подредените в редици пинии допълват пейзажа на древната Империя, нарисуван сякаш от ръката на някой ренесансов художник.
