Подобно заглавие може би звучи абсурдно за читателя. Затова ще дам някои предварителни обяснения. Редовете тук нямат претенции да предлагат „решения“ или рецепти за „спасение“; те не са научен анализ, построен върху емпирични факти и защитен от доказателства. Те са разхвърляни мисли и споделен субективен опит за осмисляне на основни въпроси, назрели в нашето общество, но погледнати от друг ъгъл. Разсъждения, пречупени през призмата на исторически и културно формиралата ни среда – нашето православно наследие и питането: с какво то би могло да помогне днес. Като поставям нещата по такъв начин в никакъв случай не искам да изключа другите вероизповедания от въпроса за кризата, но това би дало повод за други разсъждения.
За да формирам основната си теза ще започна с нещата в обратен ред на поставените в заглавието – от въпроса с кризата в обществото. Днес празните приказки за това, как да излезем от кризата, водят до омагьосан кръг, и не предлагат никакво разрешение. За излизане от нея се разчита единствено и само на демократични принципи. Първото, за което трябва да има ясно съгласие, е, че сама по себе си демокрацията като система има своите ограничения и тя не може да даде крайно решение. Нейният инструментариум е заложен вътре в самата нея като система и тя няма възможността да изведе нещата така, че те да бъдат повече от тяхната вътрешна сумарност.
Какво конкретно имам предвид? Задава се въпросът: как ще се смени системата, когато нейните вътрешни механизми не позволяват това? Например как да се подобри съдебната система, когато за да се излезе от кризата самата тя трябва да предложи това. При всички случаи, дори да се предприеме някакво действие, то ще бъде в изгода на предлагащите. Как да се промени политическата система, когато тези на върха отново ще предложат модел, който те желаят. Тоест цялото това действие има само единствен двигател и той е вътрешен на системата авторитет – човекът. И тук идва обречеността на системата. Не може да има идеална система, защото човекът не е идеален.
Не може да има идеална демокрация, защото няма идеална човешка власт. Нужни са критерии. Въпросът е: кои са тези критерии, кой ги определя.
Пита се още: може ли да има автономен критерий? За отделния човек отговорът може да е „да!“, но за обществото като цяло едва ли. Всичко това говори, че човекът не може да намери опорна точка в себе си или сама за себе си. Ако намери някаква, тя винаги е относителна, временна, т. е. партийно, частично ориентирана. Тя винаги го подвежда, защото демокрацията е разнопосочна и се стреми да задоволи най-първичните инстинкти (на самосъхранение) на човека – свободата на стомаха, на сексуалния нагон, на стремежа към власт. Комунизмът успя по най-добрия начин да подготви българското общество към тези очаквания, защото убеди голямата част от хората, че освен стомаха и удоволствията нищо друго няма значение.
Западните демокрации въпреки, че се стремят към същото, успяват, защото в тях не беше унищожено докрай това, което е било заложено преди те да се развият – именно авторитет, който е извън тях. Този авторитет лежи в ценностна система, която отива отвъд човека – това са ценностите на християнската вяра. Независимо дали тя е отричана днес, сведена само до частна работа на отделната личност, като цяло тя е моделирала, моделира и днес обществените отношения в западните общества. Този процес се поддържа и осигурява както от живата църковна институция, така и от системата на образование, която допуска вътре в себе си обучение в християнски ценности. Моралната отговорност на западни политици, които днес ни учудват – например подаването на оставки за дребни според българското мислене нарушения – са продукт именно на това християнско възпитание, което е станало втора природа на тези народи. Ако то липсва – ще започнат да се самоунищожават като нас.
Демокрацията, като власт на народа е абстрактно понятие. Като такова, изведено в политическа система, то е фикция.
Същото е и когато говорим за народ – събирателно понятие, което в политическата лексика е натоварено с персоналистични характеристики. В „името на народа“ се извършваха през комунизма, а и днес различни престъпления, основани на правни действия, кове се законодателна система. Но това всъщност е една голяма лъжа. Защо? Защото народът няма име! Името е присъщо на личността и само личността от своя страна може да дава име, название на каквото и да е. Тоест преди народа съществува личността (Тук няма да се спирам на категорията „индивид“). В идеалната, в „чистата“ демокрация няма място за Бога – Върховната Личност – всичко се решава от човека. Човекът е началото и края на всичко – той е самовластен господар на себе си, обществото и света. Такъв беше и идеалът на комунизма – всичко от човека, в името на човека и всичко за човека. Той предаде всичката власт в ръцете на човека. Но този човек беше абстракция, човек без име! Видяхме докъде се стигна, защото от името на демокрацията, т. е. властта на човека, като събирателен образ, командваха диктатори. До това води последователната, идеалната демокрация. В западните демокрации, доколко формално, доколко лицемерно все още има някакво място за Бога, по-скоро за ценности, които имат трансцендентен характер. Там все още присъства смътната вяра в Бога, обективирана в различните обществени системи: политическа, съдебна, финансова и пр. Явно щом има място по един или друг начин за Бога, това не е идеалната демокрация, т. е. властта не е изключително и изцяло в ръцете на човека. В дъното, в основите на тази демокрация има теократичен елемент.
Изниква въпросът: има ли решение на кризата у нас? Отговорът може да е „да!“, но това е избор. Доста често се чуват обяснения, че в основата е моралната, нравствената криза и като следствие от нея са всички останали. Този отговор, макар и клиширан е верен (клишетата имат едно неопровержимо свойство – да са верни!). Следващият въпрос обаче е: каква нравственост, какъв нравствен авторитет? Ако се потърси отговор в демокрацията, разгледана сама по себе си, това ще е отново неадекватен отговор и практическите действия в тази посока не ще доведат до нищо. За какво става дума? – става дума за това, че
демокрацията, т. е. човекът не може да произведе нравственост, морален авторитет, който да е само негов, т. е. автономен продукт. Човекът е личностно същество, защото в него е заложен образът Божий,
но той е и обществено същество, т. е. той е зависим, от една страна, от изискванията на образа Божий в него (съвестта, Божият глас), но от друга, и от себеподобните си, т. е. от обществото. И без едното и без другото човекът е невъзможен. Комунизмът беше идеален пример как с морал, изграден само на автономна човешка дейност, основана на отказ от Божия образ в човека, се стига до саморазрушение – до невъобразими жестокости и човеконенавист. Следователно,
за да има определена система (политическа, социална, икономическа и пр.) определен авторитет и съответно критерий, той трябва да лежи, да произлиза извън нея.
Кой е този авторитет, зависи от това – какъв избор ще направим? Отговорът е даван от историята, дава се и днес. Това е религиозната вяра, а в нашия случай православната. Без вярата в Бога като върховен източник на всяко правилно действие, като критерий за истинност и правилност, човекът, оставен сам на себе си, самоизолирал се, днес изпада в песимизма на постмодерността, на отчаянието и безпътицата. Такъв човек, такова общество приема небитието, т. е. смъртта като абсолютен завършек, като надежда за изход. Ужасът на този избор е когато човекът разбере, че небитие няма и че изборът е отчайващо неправилен. За да има изход от ситуацията в едно демократично общество, самото то да има смисъл, винаги трябва да съществува поне минимум теокрация – т. е. да се допуска Божия намеса в нашия личен и обществен живот. Тази намеса в обществените отношения най-добре се отразява в законите и правилата, по които обществото е изградено. Нещастието в нашия случай е, че ние копираме тези закони и правила от други народи и демокрации където тяхната форма и съдържание са функция на едното от другото, а при нас са само механично пренесени. Затова такъв вид закони просто не се спазват, тъй като те не отговарят на вътрешната потребност на българското общество, възпитано от комунизма само и единствено да вярва на стомаха си. Липсата на възпитание в основни нравствени принципи личи например от отпадането от употреба на определени думи и изрази в българския език. В обществените отношения почти изчезна думата „срам“. Рядко се споменава думата „съвест“, а сред масата от народа напълно се забрави думата „грехота“. Да не споменавам поздравите като напр. „Дал Бог добро!“ Българският народ и обществото като цяло се отрекоха от онтологическия произход на морала, дори от примитивния страх, че ако тук направиш нещо и не получиш възмездие ще дойде време, когато неотменно ще го получиш – в отвъдното. Тук Достоевски се оказва прав, когато казва: „Ако няма Бог, всичко ми е позволено“.
Има ли светлина в тунела за нас като българи? Смятам, че има. Първите светлинки се появиха в бунта на миряните срещу безобразията в БПЦ във Варна. Това говори за макар и бавно, но истинско духовно израстване, за спасителното действие на Божията благодат в душите на българите. Тя пробужда сърцата на хората, преобразява ги и така им дава истинските критерии – ясно определя кое е добро и кое е зло. Избягват се размиванията, релативизмът и несигурността, съмнението в морала като ценност, като поведение. Моето дълбоко убеждение е, че България ще оцелее, само ако се възстанови Българската църква. Ако тя не се възстанови в истинския си смисъл, т. е. в духовен план, тогава ще изчезнем като народ. Ако се възстанови частично, възстановяването на българския народ ще бъде невъзможно или частично. Тази мисъл не е нищо повече от парафраза на известното изречение на търновския митр. Климент Друмев: „Има Православие в България, има български народ – няма Православие в България, няма български народ“.
Духовното възраждане ще е бавен и труден процес. То не може да стане от днес за утре. Съответно двигателят и носителят на това възраждане – Българската църква, може да се възроди само и единствено чрез жертва. Всеки трябва да жертва нещо от себе, кой колкото и доколкото може.
Без изстрадване възраждането на Българската църква не може да се случи. Духовното възраждане ще доведе и до институционално възраждане – до очистване институцията на Българската църква от всички изкривявания, напластени от времето на атеистическия режим.
Възраждането и очистването започва най-напред от миряните, от вярващите. Когато те, посредством израстването във вярата, посредством нейното ограмотяване разберат и заживеят истините на Православието, те започват да проявяват натиск по отношение на йерархията. Духовната правилност не може да търпи изкривявания, според думите на Евангелието „Ревността за Твоя дом Ме изяде“ (Иоан 2:17; Пс. 68:10). Започва се от най-близката среща – енорийското свещенство. Така настъпва процес на очистване и израстване на бялото духовенство – народът започва да произвежда от себе си качествени духовници. Същото се случва и ще се случи и в монашеските среди. Вярващият народ няма да може, а и не ще иска да търпи безобразията на поквареното монашество, което се наблюдава в някои от нашите манастири. Всички тези процеси ще доведат и до промяна във висшия клир, който, от една страна, ще усеща силен натиск отдолу, а от друга – чрез осъзнатите механизми на църковната процедура ще бъде подменен от правилно избирани висши клирици.
В тази връзка виждам и възраждането на българското общество. То минава през възраждането на Църквата. Тук не става въпрос за количество, а за качество.
Православието може да ни даде нещо, което липсва на западните демокрации. Това е православното разбиране за съборността в Църквата –
понятие, често пъти обяснявано за лаици във вярата като съответствие на демокрацията в държавата. Разликата е обаче, че когато говорим за демокрация, както стана дума и по-горе, ние разбираме чужди модели, преди всичко западни, изградени най-вече на протестантски предпоставки. Като такива разбира се, те отговарят на техния дух и са добри за техните общества. Пренесени механично при нас, те не функционират добре – функционират частично. Частично, защото са на християнска основа, защото има много общи начала в основата – в християнската вяра. В крайното си изпълнение нещата обаче не се получават. Защо се случва така? – защото те са изградени на друг духовен опит, различен от православния. Какво би могло да се направи в българския вариант? Преди всичко и най-вече да се стъпи именно на православното наследие. Какво ще рече това? – да се остави „по равно“ място на Бога и човека. Става дума за т. нар. в православното учение синергия: съвпадане и единодействие на Божията и човешката воли. Това означава да се изгради такова общество, което зачита Божиите закони, върху тях изгражда своята социална, политическа и правова система, но оставя достатъчно място и свобода на действие на човека. В това общество идейната, ценностната ориентация ще стъпва върху авторитета на вярата в Бога, а практическата º реализация ще означава свободата на действие на човека. Между двете трябва да има равновесие,
защото изкривяването на системата при единия случай може да доведе до нездрав клерикализъм, а при другия – до човешки релативизъм и безпомощност, каквато е ситуацията сега.
Разбира се, от човешка гледна точка, това е утопия. Подобна констатация дори да е вярна, не означава обаче, че не трябва да се върви в тази посока. Това го предполага, дори го изисква духовното наследие и опит на нашия народ. Тоест, само чрез възстановяване на Българската църква може да се осъществи възраждане на българския народ и общество. Става дума не толкова за нейната сила като институция, а преди всичко за нейната здравина като духовност. Искрено се надявам, че първите признаци на това развитие започнаха с новоизбраните митрополити. Такива признаци се откриват още в отделни енории, в средите на интелигенцията, в добронамерени коментари в средствата за осведомяване. Ако повярваме в Бога и Го обикнем с „всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум“ (Мат. 22:37) Той ще ни даде тази възможност, защото за Него „всичко е възможно“ (Мат. 19:26).
В заключение може да се обобщи, че преди всяка друга криза стои кризата в институцията на Православната църква в България. Постепенното оздравяване на Църквата, ще помогне и на обществото да оздравее, да изгражда съборно (колективно, – но не в марксически смисъл, като количество, но като качество) съзнание. Обществена система, изградена като демокрация, която включва, допуска в себе си елемент на теокрация, но не в клерикален смисъл, а по-скоро като институционален изказ на църковната съборност, на хармонично съчетание на божественото и човешкото, би отговаряла най-добре на психологическата нагласа на преобладаващата част от народа, на опита от духовното ни наследие.
