Васил Николов Златарски
Васил Николов Златарски е едно от най-големите имена на българската медиевистика, познат най-вече със своя труд „История на българската държава през средните векове“ в три тома.
Завършва класическа гимназия (1887) и история в Санктпетербургския императорски университет през 1891 г. Специализира в Берлин през 1893-1895 г. От 1 октомври 1895 г. е гимназиален учител в София и чете лекции във Висшето училище (днес Софийския университет). От 1897 до смъртта си преподава българска история в Софийския университет.
Златарски е първият преподавател по история в Софийския университет, който се занимава със систематична научна работа. Научната му цел е да напарави подробен преглед на българската политическа история през Средновековието и подчинява огромната си изследователска работа на останалата недовършена „История на българската държава през средните векове”. Участва в теренни археологически проучвания в Плиска, Велики Преслав, Червен и другаде, резултат на което са и няколко обнародвани средновековни надписи. Приносът му към световната наука се състои в детайлния и критичен анализ на публикувани гръцки и латински извори, много от тях използвани преди него от Константин Иречек или Дринов. След него темите, свързани с политическата и културната история на средновековна България, се превръщат във важен дял от историята на византийската цивилизация.
Още от самото начало, когато Борис се обърнал към папата с просба да му се изпрати християнски закон, богослужебна книга, църковни канони и граждански закони, да му се назначи патриарх или архиепископ и също да му се отговори на другите отделни допитвания по въпроси църковно-канонични, юридически и битови с цел самостойно да реформира държавата си по образеца на другите християнски държави, да се сдобие с независима църковна йерархия и изобщо да примири езическите нрави, обичаи и възгледи на българите и по тоя начин християнска България да запази своя национален характер, тогава още папа Николай I не пропускал, както видяхме, да изтъкне съвършенството и истинността на християнското учение у Римската църква и при всеки удобен случай да прокара в своите „Отговори” основните принципи на своята църковна политика за авторитета на духовната власт пред светската и за главенството на папството във вселенската църква. Дали още на първо време Борис не е схванал смисъла на тия основни принципи, или пък той се е надявал, че след сдобиването си с обещания архиепископ ще може до известна степен да се освободи от тяхната тежест, както това се ясно види от първоначалното му настояване за назначаването на Формоза за български архиепископ, мъчно може да се констатира; обаче и двата отказа на Николай I в това му настояване и мълчанието на новия папа след това по същия въпрос, от една страна, а, от друга, дейността на Римските епископи и духовенство, които съгласно с дадените тям от римската курия инструкции в течение на две и половина години най-усърдно се старали да закрепят папската власт в България чрез точно прилагане на папските принципи, ще да са представили на Борис неведнаж, а много пъти случаи и въпроси, от които да се убеди, че от Рим той не само няма да се сдобие със самостойна църковна йерархия, но дори рискувал да се лиши от свобода на действията си в собствената си държава, понеже светската власт трябвало да се постави в зависимост от духовната, а това се явявало диаметрално противоположно на неговите цели и стремежи. Това убеждение се подхранвало, както видяхме, от своевременно взетите от цариградското правителство и църква енергически мерки, както за поддържане и засилване съществуващото още от 867 г. течение против римското духовенство, тъй и за непосредно влияние върху самия княз чрез изпращане подаръци, писма и пратеници.
Не по-малко ще е повлияла върху Борис и промяната на византийския престол: там от края на 867 г. седял вече не безгрижният и лекомислен Михаил III, a силен и деятелен император Василий I Македонец, който още в първите си разпоредби показал своята самостойност и енергия; разбира се, Борис предпочитал да се намира в мирни и близки отношения с тоя император, отколкото да разчита на помощ от своя западен приятел и съюзник Людовик Немски в случай на някое сблъскване с Византия, още повече, че последният през лятото на 869 г. бе успял да се разправи с моравците и да съкруши тяхната сила – главна прицелна точка на по-раншния им съюз; освен това и в църковно отношение тяхното сближение не можало да се осъществи, тъй като мисията на еп. Ерменрих излязла, както видяхме, несполучлива, тъй че не само предишните връзки с франкския господар не се заякчавали, но и отношенията им могли да се обърнат от приятелски във враждебни. Най-сетне не по-малко спомогнали за скъсване сношенията на Борис със Запад и почналите през 868 г. преговори между Цариград и Рим за отстранението на спора между двете църкви – спор, на който Борис немалко е разчитал отначало за по-сгодното за него решение на българския църковен въпрос и чието разрешение в полза на Римската църква, както това могло да се констатира още през 868 г., би могло да донесе още по-тежки сетнини както за църковните, тъй и за политическите интереси на България.
Всичките тия обстоятелства не са могли да не накарат княз Борис да пререши въпроса за юрисдикцията в България. Но, решавайки се да се върне отново към Цариград, Борис не ще да е пропуснал предварително да се осигури с исканите от него удовлетворения. Наистина ние не знаем на какви условия е станало сближението му с Византия по липса на данни; обаче ако се съди по това, как е бил повдигнат по-сетне българският църковен въпрос на Цариградския събор и как е бил той разрешен, може да се твърди, че от по-рано е било уговорено с Цариград и оттам е било обещано на Борис, че ще се изпълни желанието му за бъдещата независима църковна организация на България начело с архиепископ и че въпросът ще се внесе на предстоящия Цариградски събор за окончателното му утвърждение. За Борис последното условие било от първостепенна важност, защото той вече знаел, че всяка църква, възникнала по решението на един вселенски събор, какъвто се представял проектираният в Цариград, получавала право за независимост, каквито са били цариградската и ерусалимската. От друга пък страна и за Византия, която се заловила, както се види, за благовременно да приготви почва, щото българският църковен въпрос да бъде решен на същия събор в нейна полза, това същото условие било от не по-малко значение, защото само въз основа на едно съборно решение без по-нататъшни усложнения тя е могла да анулира свършения факт – доброволното преминаване на българите под Римската църква, и по-лесно да принуди Римското духовенство да напусне България, а заедно с това да унищожи всяко влияние на римската курия на Балканския полуостров. Оставало само да се изнамери от страна на българския княз някоя формална причина, която да направи необходимо внасянето на българския църковен въпрос на Цариградския събор, и то причина, предизвикана от страна на римската курия.
[…]
Свиканият от Василий I църковен събор от представители на цялата Христова църква бил открит от самия император на 5 октомври 869 г. Тоя събор, на който била предоставена пълна свобода на римските легати да се разпореждат, приел и подписал съставената по-рано в Рим и сега представена на събора „формула на единението”, с която се искало да се признае първенството на папството, да се осъдят иконоборците и Фотий с всичките му привърженици, да се приемат римските съборни решения по делата на Игнатий, да се отхвърлят всички държани от Фотий против него и папа Николай събори и тържествено да се признае законността на Игнатиевото възстановяване. Всички въпроси, които били повдигнати съгласно с посочената тук формула, били разгледани и решени според желанието на папата в десет заседания.
През февруари 870 г., към края на събора, във византийската столица пристигнали и пратеници от българския княз начело с познатия вече на Борис болярин-дипломат и роднина Петър, който наскоро преди това се завърнал без никакъв резултат от Рим и заедно с други български видни велможи веднага бил изпратен от Борис в Цариград. Българските пратеници били приети на драго сърце от Василий I и присъствували редом с пратениците на германския император Людовик Немски начело с Анастасий Библиотекар, които били дошли да преговарят за женитбата за Василевия син Константин с дъщерята на Людовик, а също да сключат съюз против сарацините, на последното тържествено и многолюдно съборно заседание, което се състояло на 28 февруари в църквата „Св. София” под председателството на императора и имало за главен предмет окончателното потвърждение на правилата или каноните, изработени от тоя събор, който Западната църква смята като осми вселенски събор.
На 4-ия ден след закриването на събора, т.е. на 4 март, когато всичката работа около приготвянето на отделните екземпляри от съборните актове за всяка църква била привършена в „Св. София”, дето били събрани представителите изразните църкви, по заповед на императора били поканени папските легати заедно със заместниците на източните патриарси – александрийски, антиохийски и ерусалимски, в двореца, дето се намирал и патриарх Игнатий заедно с някои епископи, за да приемат българските пратеници, които носели писма и дарове от българския княз. Българските пратеници се представили тържествено на това екстрено заседание в присъствието на императора. Когато били поднесени и приети обичните за случая поздравления, българският пратеник Петър станал и се обърнал към събранието със следните думи:
„Българският княз, господин Михаил, като чува, че сте се събрали за ползата на светата божия църква от разни страни по волята апостолска, с радост това прие и на вас, пратениците на апостолския престол, твърде много благодари, задето сте намерили за достойно през времето на вашето преминаване (през България) да го поздравите с вашите писма.”
На това папските легати отговорили:
„Понеже ние ви признаваме за синове на св. римска църква, то не трябваше и не искахме да преминем, без да ви поздравим – вас, които св. апостолски престол, разбира ce прегръща като собствени членове.”
След това българските пратеници продължили:
„До днес ние бяхме езичници и недавна пристъпихме към благодатта на християнството; поради това, за да се не покаже, че в нещо грешим, желаем да узнаем от вас, които заемате мястото на висшите патриарси, на коя църква ние сме длъжни да се подчиняваме.”
Тоя въпрос бил съвсем неочакван за представителите на римската курия и крайно ги учудил. Понеже тоя въпрос те считали за фактически решен в полза на своята църква, те отговорили:
„На св. Римска църква, на която чрез тебе, Петре, твоят господар се предаде на блажения княз на апостолите Петър заедно с цялото царство на своя народ, вие показахте, че сте принадлежали и трябва да принадлежите тъкмо на нея, чрез това, дето приехте изисканите наши свещеници и до днес ги държите у себе си с дължимата чест.”
Без да отричат това, българските пратеници отговорили:
„Ние признаваме, че искахме и получихме от св. Римска църква свещеници и до днес ги имаме и мислим на нея да се покоряваме във всичко, обаче вие решете заедно с тия заместници (викарии) на патриарсите на римската ли, или на цариградската църква трябва по-разумно (rationabilius) да се покоряваме.”
На тоя вече поставен по-категорично въпрос папските легати отговорили:
„С Божия помощ ние свършихме това, което светият апостолски престол бе ни поръчал да определим заедно с източните; а за вашето дело другояче не трябва да се постъпва, освен както то е решено, а понеже не сме получили никакви инструкции (по него), то нищо нито сме решили, нито мислим, че трябва да се решава в ущърб на светата римска църква. При все това, понеже цялото ваше отечество навсякъде е напълнено с наши свещеници, ние обявяваме, доколкото се иска от наша страна, решително мнение, че вие не трябва да принадлежите на никоя (друга) църква освен на светата Римска.”
След тоя решителен отговор от страна на римските представители намесили се заместниците на източните патриарси, които се обърнали към българите със следния въпрос:
„Когато вие завзехте отечеството (си), кажете на чия власт то беше подчинено и (там) латински ли или гръцки свещеници имаше?” Българските пратеници отговорили: „Ние завоювахме отечеството (си) с оръжие от властта на гърците и там намерихме не латински, а гръцки свещеници.”
Тогава източните викарии отсъдили: „Ако там сте намерили гръцки свещеници, то ясно е, че това отечество е било под управлението на Цариград.” На това римските легати възразили:
„Вие не трябва да вземате за доказателство гръцките свещеници, понеже разликата на езиците не нарушава църковния ред. Защото апостолският престол, ако и да е сам латински, обаче поставяйки в много места както всякога, тъй и сега съобразно със страната гръцки свещеници, не е, нито беше длъжен да изпитва ущърб на привилегията си.”
Но източните представители казали:
„Макар че вие доказвате (учите), че назначението на гръцки свещеници било ваше право, обаче не можете никога да отричате, че тая страна е принадлежала на гръцкото царство.” На това римските легати отговорили: „Както не говорим лъжа, казвайки, че управлението на България принадлежи нам по друг начин (на друго основание), тъй тъкмо никога не отричаме, че същата България е принадлежала и на гръцкото царство. Но трябва да обърнете внимание на това, че едното определят правата на катедрите, а другото допущат разделенията на царствата. У нас не става дума за разделението на царствата, а говорим за правото на катедрите.”
След това викариите на източните патриарси казали
„Ние искаме да узнаем това, което казвате, че България по друг начин принадлежи вам.”
Римските легати продължили:
„Апостолският престол, както за това можете да се научите от декреталиите на свещенейшите римски първосвещеници, изкони канонически (законно) управляваше и владееше двата Епира, новия и стария, цяла Тесалия и Дардания, в която и днес се показва град (civitas) Дардания, чиято страна сега се нарича България по тия българи. И поради това управлението, което тогава при нахлуването на езичниците българи бе изпуснал от ръцете си, той (апостол, престол) не бе отнел от Цариградската църква, както се мисли, но сам (го) получи обратно от тях (българите), след като станаха християни. Второ, защото българите, които, след като са подчинили страната по международното право и я владеят толкова много години, понеже я завзели, сами се предадоха специално под покровителството и управлението на апостолския престол, са длъжни заслужено (справедливо) нам да се подчиняват – нам, които те доброволно избраха за свои учители. Трето, защото светият апостолски престол по заповед на светейшия папа господин Николай, както през някои от нас тук присъствуващи, които там посветихме много църкви и поставихме свещеници, тъй и през почтените епископи Павел, Доминик, Леопард и Формоза, а също и през еп. Гримоалд, когото досега същите българи, както те се признаха пред нашите очи, имат заедно с много наши свещеници и който с много труд и благодарение на Христовото предводителство ги превеждал от разни заблуди към истината на католическата (православна) вяра – същите тия българи ето вече три години (апостолският престол) държа, държи, управлява и с тях разполага. Поради това непоследователно е, щото Римската църква без съгласието на върховния римски първосвещеник да бъде съблечена от ония, от които тя сега се оказва облечена.”
Тогава заместниците на източните патриарси попитали:
„Изкажете се на основание на кое от тия права искате да завладеете” (България).
На тоя въпрос папските легати отговорили:
„Св. апостолски престол не е избрал, нито чрез нас избира вас, които стоите, разбира се, по-долу, за съдии над своето дело, защото той сам тъкмо има специално право да съди цялата църква; а пък той не ни е и поръчвал да изказваме мнение по това дело. Поради това, понеже не сме получили от него пълномощие, ние го оставяме за съда на неговото знание, на оногова, който всякога е в състояние да приведе много неща от множество книги за своя защита: всяко ваше мнение се презира от него също тъй лесно, както то се леко изказва.”
Тоя остър отговор принудил вече източните представители да изместят въпроса на чисто политическа почва, като казали:
„Доста непристойно е, дето вие, които се отказвате от Ромейската империя и се свързвате чрез договори с франките, запазвате (си) права за управление в царството на нашия господар. Поради това ние отсъждаме, щото българското отечество, за което узнаваме, че било по-рано под гръцка власт и е имало гръцки свещеници, да се отново върне сега чрез християнството пак на светата цариградска църква, от която то било отделено чрез езичеството.”
Тогава римските легати високо протестирали:
„Мнение (sententiam), което вие изригнахте по-скоро отколкото произнесохте или от страх, или за угода, или каквото и да е то, с властта (auctoritate) на Светия Дух ние съвсем унищожаваме до определението на св. апостолски престол, тъй че то никак не заслужава да носи името решение. А тебе, патриарше Игнатий, заклеваме с властта на св. князе-апостоли пред Бога и неговите ангели и пред всички присъствуващи, щото съгласно с това писмо на светейшия твой възстановител, господин Адриан, върховния първосвещеник, което ето ти поднасяме, ти да пазиш своята ревност непричастна във всяко управление на България, като не изпращаш там никого от твоите (епископи), та да не би св. апостолски престол, който ти е възвърнал твоето, да се покаже, че губи своето чрез тебе. Но по-добре е, ако считаш, че имаш – което ние не вярваме – някоя справедлива жалба, да не пропуснеш тържествено да я поднесеш на св. църква, твоята възстановителка.”
Предизвикан по тоя начин, патриарх Игнатий, приемайки папското писмо, което при многократните подканвания отказал да прочете, отговорил:
„Не дай Боже, щото аз да се вплитам в тия предубеждения против достойнството на св. апостолски престол, аз, който не се държа тъй младежки, че да може нещо да ми се отнеме тайно, па не съм тъй изумял старчески, щото сам да пренебрегвам това, което съм длъжен да порицавам у другите.”
Така се свършила препирнята.
Според това изложение на Анастасий Библиотекар излиза, че дейността на екстреното заседание се състояла само в препирнята между римските легати и представителите на източните църкви. Препирня, която от чисто църковна почва се изместила на политическа и се завършила с лично нападение върху патриарх Игнатий и с неговия отказ да се подчини на римския папа в българския въпрос. Че предадената от Анастасий препирня по въпроса за юрисдикцията в България е наистина станала, в това не може да има съмнение, защото самата постановка и самото тогавашно положение на въпроса право я налагали. Но дали само с тая препирня е свършило екстреното заседание или е било взето някое общо решение по въпроса, за това Анастасий премълчава. Ако се съди по думите му: Hoc fine collocutio ilia finita est, би трябвало да се приеме, че такова общо решение не е било постигнато и че спорещите страни са останали на своите противоположни мнения. Обаче в „предговора” си той отбелязва, че
„на българските пратеници било дадено някакво си писмо, написано с гръцки думи и букви, което съдържало, какво източните местоблюстители, бидейки арбитри между римските местоблюстители и патриарх Игнатий, отсъдили, че българското отечество, което се бе настанило в Илирик, трябва да се подчинява на Цариградския диоцез”.
Тъкмо тоя пасаж предизвиква неволно следните въпроси: от чие име е било написано споменаваното в него писмо до българския княз, от кого то е било подписано и как са го допуснали папските легати, ако те действително са се противопоставяли докрай на решението на източните представители – въпроси, отговор на които не намираме у Анастасий, а пък той не е могъл да не знае за всичко това, щом предава съдържанието на самото писмо. Това именно премълчаване на Анастасий дава пълно основание да се мисли, че в края на краищата папските легати са приели решението на заседанието по българския въпрос, а може би да са подписали и писмото до българския княз. Това заключение се подкрепя и от по-нататъшния разказ на Анастасий за отношенията на Василий I към папските представители. Веднага след закриването на екстреното заседание императорът дал гощавка на папските легати и ги обдарил с богати дарове, след което те заминали обратно за Рим, придружени до гр. Дирахий (Драч) от специално за това назначен императорски чиновник, спатарий Теодосий. Това внимание от страна на Василий I показва ясно, че той иска да изкаже своето задоволство от държането и поведението на римските легати не само през време на събора, но и на екстреното заседание по българския въпрос, който бил разрешен в полза на Византия, макар че сам Анастасий пише: Sed imperialis commotio licet spemfronte simularet, augmentum suscepit.
Най-сетне, че писмото до българския княз, което очевидно съдържало решението на екстреното заседание, било написано и изпратено със съгласието, одобрението, а може би и с подписите на папските легати, се доказва и от бързото и безотпорно напущаме на България от еп. Гримоалд и латинските свещеници и замяната им с гръцко духовенство, която последвала наскоро след това.
Тая нова промяна в църковното управление на България Борис могъл да постигне тъй лесно само въз основа на такъв един документ, издаден и подписан от представителите на всички църкви, каквото могло да бъде тъкмо въпросното писмо до българския княз. Да се разбере, че това е станало тъй, дава и сам Анастасий, когато съобщава, че Борис за свое оправдание изпратил до апостолския престол по завръщащия се Гримоалд предълго писмо, „преплетено, както сам Анастасий се изразява, с нищо неструващи подписи, уж под предлог на обмислено решение на председателствуващите в събора”, т. е. на папските легати. Колкото тъмно и да е изказана тук мисълта, все пак личи, че когато Борис изпращал римското духовенство от България, той се позовавал върху подписите на папските легати. Наистина Анастасий представя работата така, че Гримоалд напуснал проповедническата си длъжност в България без знанието на апостолския престол и че се върнал оттам твърде богат, с което се хвърля подозрение, че той бил подкупен от Борис; но в такъв случай как ще се обясни доброволното заминаване на латинските свещеници, които очевидно не са могли да бъдат подкупени? Анастасий пише, Гримоалд твърдял, че бил изгонен от българите, когато писмото на Борис до папата мълчало за подобно нещо, а пък латинските свещеници от България казвали, че не били изгонени нито от гърци, нито от българи, ами били измамени от епископа. Ако се допусне, че Борис наистина бил подкупил Гримоалд с цел да отстрани чрез това всеки отпор от негова страна в смисъл, че нямал никакви инструкции от Рим, а Гримоалд за свое оправдание изтъквал, че той бил изгонен насила от българите – това от една страна, а от друга пък, ако свещениците се оправдавали с това, че били измамени от епископа, отричайки всяко насилствено изгонване, то очевидно Гримоалд е основавал тая измама на друго нещо, а това е могло да бъде тъкмо писмото до българския княз, според което латинското духовенство трябвало да напусне България съгласно с взетото и прието от папските легати решение, че тая страна преминава под ведомството на цариградския патриарх. Изобщо въпросът за напущането на България от латинското духовенство е изложен у Анастасий твърде смутолевено. Макар и да допуща някаква взаимна (но от страна на кого?) измяна, Анастасий предоставя на „Христа да изнесе всичко наяве за изпитание на своите роби”, с което ясно се намеква, че тоя въпрос бил тацитно потушен и не било наредено никакво разследване по него. Както и да било, но остава вън от всяко съмнение, че при всичките си протести папските легати в края на краищата приели решението на заседанието и се съгласили да се съобщи това решение на българския княз с известното вече нам писмо.
Но при това заключение неволно възниква въпрос: как е могло да се постигне това съгласие? Анастасий, както видяхме, систематично избягва да спомене за него поради тенденцията си да омаловажи решението на екстреното заседание. Обаче изпращането на първия български архиепископ от Цариград наскоро след закриването на заседанието и съдбата на латинското духовенство в България ни дават достатъчно основание да мислим, че след препирните в заседанието бил поставен от източните представители, които в случая според думите на Анастасий изстъпали като арбитри, въпросът за автономността на Българската църква като примирително средство, което било приемливо и за двете спорещи страни: папските легати виждали в него 1. един вид отстъпки от страна на византийците и 2. възможност да избягнат някой нов конфликт между Рим и Цариград, който не бил желателен за тях след такива големи успехи на събора, като са имали пред вид, че самото предложение се напълно схождало с обещанието на папа Николай I за бъдещия свещеноначалник на българската църква, дадено на Борис в неговите „Отговори”. А при установеното на събора подчинение на Цариградската църква спрямо Римската и при едно вътрешно църковно самоуправление на България на римската курия се представяла възможност все още да запази влиянието си там, особено при наличността на римското духовенство към дадения момент. За цариградското правителство и църква пък признаването автономността на българската църква било важно, 1. защото с това се удовлетворявало желанието на княз Борис, изпълнението на което му било категорично отказано от Рим, и 2. защото предварително било уговорено и осигурено, че Борис сам ще се обърне към Цариградската църква за църковна уредба на държавата си, чрез което се анулирал един от главните аргументи на папските легати в спора за България – доброволното преминаване на българите и на техния княз под Римската църква.
Как е бил формулиран самият въпрос не може да се установи; но несъмнено в неговата основа легнал фактът, че подобни автономни църкви съществували както на Изток, каквито били Арменската, Коптската, Сирийската, тъй и на Запад, каквато била в даденото време Моравската църква, еднакво призната от двете църкви – Римската и Цариградската. Въз основа на тоя факт, който не са могли да отричат папските легати, може с положителност да се каже, че автономията на Българската църква била призната и от двете страни и че ако източните представители според думите на Анастасий „отсъдили, че българското отечество трябвало да се подчинява на Цариградския диоцез”, то това трябва да се разбира, че на екстреното заседание било предложено от тях и прието от другите, щото първият български архиепископ да бъде изпратен от Цариград, понеже българските славяни и българите принадлежат на Цариградската църква. Само при такава постановка на въпроса според нашето схващане би могло да се постигне общо съгласие в решението на поставения в заседанието въпрос за юрисдикцията в България. Това тъкмо решение било съобщено на Борис в онова писмо, за което Анастасий казва, че било предадено на българските пратеници веднага след закриването на екстреното заседание, и което несъмнено било подписано както от представителите на източните църкви, тъй и от папските легати. Защото, ако Борис в оправдателното си писмо, изпратено до папата по завърналия се в Рим еп. Гримоалд, се позовал, както видяхме, върху „подписите на председателствуващите в събора”, т. е. на папските легати, то тия подписи той е могъл да знае само по въпросното писмо.
Така въпреки очакванията в Рим и може би против желанията в Цариград българският църковен въпрос бил разрешен в 870 г. със съборно признание на автономността на новоучредената Българска църква. Гръцкото духовенство ще да е пристигнало и било настанено в България през същата 870 г., защото самото положение на работата не допускало отлагане и провличане от страна на Византия. Също тогава и по същата причина бил назначен съгласно с предварителните условия с Борис първият български архиепископ, който пристигнал в България с епископи и свещеници, които почнали да уреждат българската църква според обредите на Цариградската или Източната църква.
От това разрешение спечелила най-първо Византия. Чрез него тя сполучила не само да си отвоюва придобития от нея приоритет в покръщането на българите и да си върне исторически принадлежащата ней в църковно и политическо отношение източна половина на Балканския полуостров, но и да разшири църковната си власт и върху една немалка част от западната му половина, която по-рано била под Римската църква, а сега, влизайки в границите на българската държава, преминавала в току-що възникващия български църковен диоцез. Чрез това се нанасял чувствителен удар върху явния стремеж на римските папи към църковно всевластие, а оттука и върху свързаното с него западно, респ. франкско политическо влияние на Балканския полуостров и изобщо в Близкия Изток — влияние, чието унищожение и била главната цел на цялата понататъшна дейност на император Василий I.
По тоя начин, като отстъпвали привидно на римската курия на Цариградския събор в 869–870 г., признавайки авторитета на папата, Василий I и патриарх Игнатий останали герои на византийската държавна и църковна традиция и чрез това показали, че борбата между двете съперници-църкви не само не е свършила, но и тепърва почва и че българският църковен въпрос ще играе немаловажна роля в нея до окончателния разрив между Рим и Цариград, между Изток и Запад.
Не по-малка била ползата от това разрешение и за България. Преди всичко княз Борис чрез своето лавиране между Рим и Цариград по въпроса за независимостта на новоучредената Българска църква сполучил най-сетне да постигне желанието си, макар и не в оня вид, който той си представял първоначално: възвръщайки се в 870 г. към Византия, той не получил патриарх, а само архиепископ, който наистина признавал върховната власт на цариградския патриарх, но във вътрешното управление на църквата си бил съвършено самостоен, както това се потвърждава от по-сетнешните настоявания на римската курия пред българския княз за възвръщането на България отново под властта на римския папа; и както това показва най-ясно въвеждането на славянското богослужение малко по-късно в България и изобщо национализирането на Българската църква.
Но за Борис в дадения момент било важно това, че той получавал тоя архиепископ формално не по волята и снизхождението на византийския император и на цариградския патриарх, а по решението на една конференция, на която присъствували представители от всички центрове на християнската църква; тъкмо това обстоятелство, на което очевидно Борис е много държал, давало още по-голяма гаранция за бъдещата самостойност на Българската църква и я ограждало от всякакво посегателство от страна било на Цариградската, било на Римската църква. Затова твърде е възможно, щото у Борис още от самото начало да се породила надежда да се сдобие с патриарх в бъдеще, и то въз същата основа, въз която го получила и самата Византия, т. е. заради царствуващия град, когато Рим, който е отричал самата законност в приложението на тая основа към църковната уредба, от по-рано и завинаги унищожавал всяка такава надежда. Но наред с това Борис отстранявал и оная опасност за вътрешната му политика, която го заплашвала, както посочихме по-горе, ако той бе останал под Рим: ние тук разбираме въпроса за отношенията между духовната и светската власт в държавата. Въвеждането на византийската църковна уредба в България донасяло поради установените тогава отношения между църквата и държавата във Византия много по-голяма свобода за държавната власт, отколкото между църквата, и държавата на Запад, дето римските първосвещеници в лицето на папа Николай I и близките му приемници почнали енергично да се намесват в работите на държавите, без да позволяват на последните да се намесват в делата на църквата, и да стесняват свободата в действията на държавната власт. Всъщност тия отношения се определяли от противоположните интереси изобщо на Изток и Запад. В даденото време според покойния проф. И. Троицки те имали такъв вид:
„На Изток била тогава империя, която претендирала за представителство на старата римска империя с нейното изключително световластие; на Запад от 800 г. възникнала такава също империя със същите претениции. На Изток била църква, която си усвоила изключително право да представя вселенската църква; на Запад била същата църква с тъкмо такава претенция. А понеже крайните цели на едната и другата църква за всесветно владичество съвпадали с крайните цели на империите, то между тях и империите им сама по себе си се установила известна солидарност, за да се постигне общата цел със съединени усилия. На Изток съществувала вече пълна хармония във вътрешните отношения между църквата и държавата и пълна солидарност на империите във външните отношения към другите църкви и държави, която се изтъкнала тъй релефно на цариградската конференция (870 г.). Не тъй било на Запад: там Рим не само отделял своя църковен принцип от държавния, но се и опитвал да подчини последния под първия и допущал солидарност на църковните интереси с държавните само тогава и дотолкова, когато и доколкото това било полезно за първите. Но понеже, от една страна, след възстановяването на Западната Римска империя в 800 г. Рим скъсал политическата си връзка с Източната империя и се присъединил към групата на западните държави, а, от друга пък – своите планове спрямо Изток той можал да осъществи само с помощта на Запад, то чрез това се установявала известна солидарност между него и Запад и върху политическа почва. Обаче тая солидарност имала значение само във външните отношения, и то в борбата с Изток; във вътрешните църквата винаги е стояла по-високо от държавата. Поради това общата програма на действията се осъществявала на Изток под ръководството на императора, а на Запад се съставяла и ръководила от папата. А понеже програмите на двете империи и двете църкви били тъждествени, в същност те се отричали помежду си и стояли пред такава дилема: или едната да погълне другата, или пък да разделят света помежду си. Понеже първото се оказало невъзможно, то станало последното: вместо една вселенска империя и църква явили се две вселенски империи и църкви и останалите частни държави и църкви трябвало да избират между подчинението на едната или другата империя и църква.”
„В действителност обаче нито едната, нито другата империя не сполучила да осъществи програмата си напълно дори и в оная половина на света, която й се падала като пай. От църквите пък това сполучила само западната църква спрямо западната половина, дето тя асимилирала със себе си всички национални църкви и ги превърнала в една римско-католическа, тясно сплотена не само с единство в наредбата и вероучението, но и с единство в управлението. Източната пък църква сполучвала да свърже със себе си частните църкви само с единство в наредбата и вероучението и само временно – в управлението. Ето защо народите и частните църкви, които са влизали в сферата на църковното и политическото влияние на Византия, ползували се с много по-голяма свобода както във вътрешните си работи, тъй и във външните си отношения, отколкото ония, които се присъединили към римската църква.”
„По тоя начин България, като се присъединявала към Източната църква, влизала наистина в сферата на политическото и църковното влияние на Византия, но това влияние било за нея много по-малко стеснително, отколкото влиянието на Рим. При това в перспектива й се отваряла възможност не само за политическа, но и за църковна самостойност спрямо Византия – което тя и наистина постигнала в (Х и) XIII век, но с което тя никога не би могла да се сдобие от Рим.”
Тъй или инък, но главната сетнина от отказването на Борис от Рим и присъединението му към Византия била тая, че новооснованата българска църква получила вътрешно самоуправление. С отвоюването на самостойна църква Борис не само издигнал България до положението на независима държава в политическо и църковно отношение в IX век, но създал здрава историческа основа за бъдещите поколения, която послужила и не престава да служи като крайъгълен камък в по-сетнешните борби на българите за духовна свобода. На тая църковна самостойност се дължи и това, дето Борис можал, както ще видим, да отстрани от държавата си непонятните за народа чужди езици – гръцкия и латинския, и да въведе в църквата ни народния език – славянския, като по тоя начин, от една страна, направил самата ни църква народна, чрез което пък се запазила българската народност, а, от друга, отворил широк път на нашия народ за самобитно културно-просветно развитие въз национална почва.
Но значението на българския църковен въпрос в IX век с неговото разрешение не се ограничило само със сдобиването на посочените изгоди частно за българския народ; то е оказало не по-малко влияние и върху хода на общоевропейската история: освен това, че в спора на Римската църква с Цариградската той послужил като нов повод да се изкажат целите и по-ясно да се определят стремежите на двете църкви-съперници, няма съмнение, че главната и всесветна последица от приемането на християнството изобщо и в частност от присъединението на България към Източната църква било това, че Борис спасил великото дело на славянските първоучители и спомогнал за бързото развитие на славянската книжнина, чрез което България стана просветно огнище за другите славянски народи. Защото, ако Борис не бе приел навременно християнството и още по-навременно не бе се отказал от Рим, то учениците на св. Кирил и Методий, изгонени от латинското духовенство из Моравия и Панония, надали биха намерили същия радушен прием и подслон в България, какъвто им оказал Борис – господар, който имал вече самостойна църква. Нито от папа Николай I, нито от папа Адриан II Борис не получил отстъпки; ако ли пък последният папа допуснал на първо време славянския език и богослужение в Панония и Моравия, то това било предизвикано от туй, че България била завинаги изгубена за Рим, защото всичките опити на римската църква да върне българския народ в своето лоно останали, както ще видим по-нататък, без никакви резултати: България останала за много векове в сферата на византийското влияние, което играло важна роля както във всички отрасли на духовния и културния живот, тъй и в политическите съдбини на нашия народ.
