Преди време се случи българският президент да държи реч в Европарламента и бе аплодиран горещо. Речта беше произнесена на английски език.
На едни от нас този факт направи силно положително впечатление – като свидетелство за напредъка на българите в способността им да излъчат политик, който знае чужди езици и ги говори на международната сцена. Други не бяха способни да се отнесат положително към това събитие, считайки, че първостепенна задача на политик с ранг на държавен глава е тъкмо на тази сцена да показва разпознаваеми признаци на осъзната идентичност и самоуважение.
Иван Кулеков беше писал в една смешна история на България, че международните преговори ще ни съсипят и се надява скоро да ги премахнат, защото е много трудно, когато си малък и комплексиран българин, да преговаряш с хора, които представляват големи и „истински” държави. В много отношения вероятно е прав. Но някъде между големите разделителни в съвременната международна политика, между геополитическите конспиративни теории и регионалните опорни точки, между манифестациите на нашенско национално самочувствие върху кокили и поизлезлите от употреба шовинистични лозунги, има една истинска достойна духовна история на България, която се разказва тихо. Дано да не я забравим, защото така малко по малко ще забравим да обичаме себе си. А
не обичаш ли себе си, не можеш да обичаш другите. Можеш да угодничиш, сервилничиш или просто да се страхуваш… но това винаги е лъжа. И другите я разбират
За да видим достойнството у другия, трябва да съзнаваме и ценим нашето собствено достойнство. Затова и Христовата заповед гласи „възлюби ближния си като себе си“.
Темата за делото на светите братя Кирил и Методий и уникалния принос на България в европейската културна история е силно банализирана и политизирана. Но не бива да се отказваме от нея, защото така обезсмисляме усилията на забележителни хора, замазваме върху платното на днешния ден една перспектива, в която можем да открием духовна дълбочина, красота и вдъхновение в борбата за смисъл. А защо да не помислим и върху провиденциалното значение на един интересен факт: България не само износва и ражда през девети век най-голямото културно събитие в славянския свят – създаването и разпространението на азбука и писмена култура, но и днес, 11 века по-късно, отново чрез България кирилицата става третата официална азбука на Европейския съюз след латиницата и гръцката азбука.
Подходящо е да поговорим за това в периода, когато отбелязваме 1100 години от успението на свети Климент Охридски – най-ярката личност от Златния век на българската култура, духовник, учен и автор на множество забележителни текстове на старобългарски език. Скромният Божи служител с учителски подвизи, който се имал по-малко, отколкото хората го имали, който се посветил на подвига да събаря стените на незнанието (Теофилакт Охридски) и когото Бог толкова обикнал, че му дал дара на чудотворство, с който се е прославило името му и до днес.
Приятно четене.
Какво още можете да прочетете в новия брой на СВЕТ:
Делото на Климент Охридски, проф. Иван СНЕГАРОВ
Да посееш свобода – спомен за Димитър Мутев, Маргарита ДРУМЕВА
Религиозното в ранните български преводи на англоезична литература – интервю с Мария Пилева, Маргарита ДРУМЕВА
