Чудесата на България

Способността на една нация да съхранява културната си памет е мерило за мъдростта й.
По повод 40-годишнината от приемането на Конвенцията на ЮНЕСКО за опазване на Световното културно и природно наследство, Фондация „Созопол” организира изложбата „Чудесата на България” в НДК. В нея са представени макетите на 9-те обекта (7 културни и 2 природни), включени в Списъка на световното наследство под егидата на ЮНЕСКО. Партньори на проекта са Националната комисия на България за ЮНЕСКО и  Асоциацията на докторантите в България, подкрепени от български музеи, институции, частни лица и медии.
Основната част от експозицията е посветена на Седемте български обекта в списъка на ЮНЕСКО: Тракийските гробници в Казанлък и Свещари, Старият град Несебър, Мадарският конник, Скалните църкви край с. Иваново, Русенско, Рилският манастир и Боянската църква. Те са представени чрез внушителни фотоси. Посетителите могат да разгледат и макетите на Храм-паметник „Св. Александър Невски”, Рилския манастир, цитаделата на Варненската крепост, праисторическото селище в областта „Поляница” край гр. Търговище, Асеновата крепост, кръглата църква във Велики Преслав, тракийската гробница „Голяма Арсеналка” от Долината на тракийските царе и др. – това са само някои от чудесата на България през различните епохи: Праисторическа, Тракийска, Антична и Средновековна, до началото на 20 век. Осем хилядолетия история по българските земи, събрани в изложбата „Чудесата на България”.

Уникален елемент в експозицията е детската работилница, където децата могат да изработват сами макети на на обекти от българското културно наследство, научавайки повече за значимостта им като национална и световна културна ценност и оставения отпечатък във времето. Фондация „Созопол” вярва, че това е подходът, чрез който съвсем ненатрапчиво децата ще придобият усещане за културна принадлежност.
Изложбата е постоянна, макар експонатите да се сменят и обновяват периодично, за да се представят максимално голям брой от ЧУДЕСАТА на България.
На 4 април 2013 г. Министърът на културата г-н Владимир Пенев и неговият екип представиха шестте нови кандидатури за вписване в Представителния списък на ЮНЕСКО на нематериалното културно наследство на човечеството. Министерството на културата е предложило за включване в Списъка на ЮНЕСКО традиционното „Двугласното пеене в гр. Неделино”, както и „Песента – минало, настояще и бъдеще” – на читалище „Св. Св. Кирил и Методий – 1926” в село Сатовча. В сферата на традиционните занаяти, домашни дейности и поминъци са предложени „Чипровските килими”, а от традиционните празници и обреди – „Народният празник Сурова в Пернишко”. Две предложения са направени и за Регистъра на добрите практики на ЮНЕСКО – първото е за Националния събор на народното творчество в Копривщица, който през 2015 г. ще чества 50 годишен юбилей, а второто – Читалището като българска културна институция. От 2008 г. Бистришките баби са включени в Представителния списък на ЮНЕСКО и в цял свят представят България със своето уникално полифонично пеене.

„В този глобален свят ние всички имаме нужда от това да знаем откъде идваме, каква е нашата идентичност. Може би сега се нуждаем от това познание повече, отколкото по-рано, тъй като вече няма граници, които да ни пазят. Опазването на наследството не е само поглед върху историята, а по-скоро поглед към бъдещето”.
Ирина Бокова, Генерален директор на ЮНЕСКО

 

Казанлъшката гробница
е част от голям некропол, разположен в близост до древната столица на Одриското царство – Севтополис. Датирана е в края на IV в. пр. Хр. – началото на III в. пр. Хр. и от 1979 г. е в списъка на ЮНЕСКО на Световното културно и природно наследство. Гробницата е на тракийския владетел Ройгос. Открита е случайно на 19 април 1944 г. под могилен насип от войници, които копаели окоп в североизточната част на Казанлък. Световната си известност гробницата дължи на уникалните си стенописи в коридора и куполното помещение – едни от най-добре запазените стенописи на античната живописност от ранноелинистическата епоха. Стените са изпълнени с живописна украса, която заема площ от 40 m2, която показва отделни моменти от земния, военния и задгробен живот на тракийския вожд, положен в нея. Художникът Кодзимасис Хрестос, известен в античната история, е работил с 4 основни цвята: черен, червен, жълт и бял.
Свещарската гробница
е открита през 1982 г. при разкопките на високата Гинина могила край с.Свещари, близо до Исперих. Представлява тракийско-елинистична гробница от първата половина на III  в. пр. Хр. Това е царска гробница, в която вероятно е погребан гетският владетел Дромихет. Изградена е от гладко обработени каменни блокове от мек варовик. Входът е украсен със стълбове с йонийски капители, а над тях лежи плоча с релефен фриз от стилизирани волски глави, розетки и гирлянди. За богатствата, затворени в гробницата, говорят откритите кости на 5 коня, посечени тук, за да придружат господаря си в отвъдния живот. В гробната камера са открити 2 каменни легла, човешки кости и гробни дарове. До едно от леглата е изправена скулптурна фасада на умален храм. Всичко това показва, че е предстояло обожествяване (хероизация) на покойника – владетел. Ритуалът по обожествяването е представен горе на полукръглата стена под свода на гробната камера. Тук владетелят е на кон, следван от двама оръженосци, а срещу него е богинята, която му подава златен венец, следвана от четири жени с различни дарове в ръцете.

Старият град Несебър
е обявен за архитектурно-исторически резерват с национално значение през 1956 г., а през 1983 г. ЮНЕСКО го включва в Списъка на паметниците на Световното културно наследство. Несебър е един от най-древните градове на Европа, основан преди 3200 години. През античността градът е наричан Месамбрия, през Средновековието Месемврия, а по-късно – Несебър. По време на цялото си съществуване градът винаги е бил ограждан от крепостни стени, останки от които са запазени и до днес. Траките ограждат града със здрави крепостни стени (VIII в. пр. Хр.), а също гръцките и римските колонизатори строят крепостни съоръжения. В града могат да се наблюдават останки от ранновизантийски терми (бани), строени през VIв. След като християнската религия става официална, в Месемврия започват да се строят много християнски храмове: църквата „Свети Стефан” или Новата митрополия (ХI–ХIII в.), изографисана през 1599 г. с над 1000 фигури в 258 композиции. Недостроената църква „Свети Йоан Алитургетус” (ХIV в.), средновековната църква „Христос Пантократор” (ХIII–ХIV в.), храмът „Св.Спас” (1609 г.), църквата „Света Параскева” (ХIII–ХIV в .), централната църква на някогашната Месемврия „Св. София” – Старата митрополия,  Базиликата (V–VI в.) и др. са обявени за архитектурно-строителни паметници на културата с национално значение през 1964 г. Според различни предания в Несебър е имало около 40 църкви, днес има данни за 23 от тях.

Мадарският конник
е археологически паметник, представляващ изсечен в скалите барелеф през VIIIв. сл. Хр. на 23 м. височина от основата на отвесна скала. Размерите на изображението са 2,6 м. височина и 3,1 м. основа. Изобразява конник, лъв, куче, орел и надписи на гръцки език. Конникът е изобразен в естествена големина и е с връхна дреха до коленете. С лявата си ръка държи юздите на коня си, а с дясната ръка е хвърлил късо копие върху поваления под предните крака на коня лъв. Върху забитото в лъва копие личи знаменце, а зад коня има тичащо ловно куче. Предполага се (според една от теориите), че на барелефа е изобразен хан Тервел като победител. Изображението напомня триумфалните сцени в релефната пластика на иранския изток и античните художествени традиции. Прабългарските надписи са на гръцки език и съобщават за събития между България и Византия през 8–9 в. при хановете Тервел, Кормисош и Омуртаг. Един от надписите представя събития от 705 г. Мадарският конник е единственият скален релеф в Европа от ранното Средновековие. Обявен е за паметник на световното наследство от ЮНЕСКО през 1979 г .

Скалните църкви край с.Иваново, Русенско
се отличават от другите запазени скални манастирски комплекси в България с добре запазените си стенописи. За разлика от традиционните манастири, които се състоят от 1–2 църкви, монашеска и стопанска части, в Иваново има разклонена мрежа от малки скални църкви, параклиси и килии, издълбани на различна височина в скалите на живописния каньон на река Русенски Лом, свързани с пътеки и скални стълби. Църквите при Иваново са неделима част от стотиците средновековни скални църкви, манастири, скитове и отделни отшелнически килии, които през периода Х-XIV в. превръщат долината на река Русенски Лом и нейните притоци в прочуто българско духовно средище. Църквите и всички помещения край тях в местността „Писмата” при с. Иваново образуват големия скален манастир „Свети архангел Михаил”. Той е основан през 20-те години на XIII  в. от монаха Йоаким, избран по-късно за първи търновски патриарх. През целия период на Второто българско царство (XIII–XIV в.) манастирът поддържа трайни връзки с царския двор в Търново. Негови ктитори са царете Иван Асен II (1218–1241), Иван Александър (1331–1371) и други представители на владетелските семейства, на които са запазени ктиторски портрети. В манастирските храмове е запазена стенна живопис от XIII и XIV в., която е сътворена от видни столични майстори и представя развитието на Комниновия и Палеологовия живописни стилове в България. Световна известност имат стенописите в църквата „Св. Богородица“ от средата на XIV в., които са един от върховете в развитието на средновековното българско и балканско изкуство. По стените на манастирските помещения са съхранени голям брой графити, сред които е и известният надпис на Иво Граматик. С книжовно-просветната дейност на манастира се свързва създаването на т. нар. „Висарионов патерик”.

Рилският манастир
е най-големият манастир в България. Построен е на мястото на стара постница през 927–941 г. от Иван Рилски (според някои автори от неговите ученици) в Рила планина. В двора на днешния манастир през 1335 г. е издигната отбранителна кула и малка еднокорабна черква от местния феодален владетел протосеваст Хрельо. Кулата е най-старата запазена сграда в манастирския комплекс и по стил принадлежи към архитектурата на Търновската художествена школа. На върха на кулата има параклис „Св. Преображение” с ценни фрески от 30-те години на XIV в. Цар Иван Шишман (1371–1393 г.) издава на 21 септември 1378 г. Рилската грамота, подписана и подпечатана със златен печат, с която дава на манастира като феодални владения 20 села, заедно със землищата им. Още с основаването си манастирът става книжовно и просветно средище. Голяма педагогическа дейност в него развива Неофит Рилски, който през Възраждането основава тук килийно училище. Манастирът дава подслон на Васил Левски, Ильо войвода, Гоце Делчев, Пейо Яворов и др.

Боянската църква „Св. св. Никола и Пантелеймон”
е средновековна българска църква (придворен параклис) в софийския квартал Бояна, намиращ се в подножието на Витоша. Най-старият строителен период е от Х–XI в. Това е малка едноапсидна кръстокуполна сграда с вградени подпори, които формират вписан кръст. Фасадата е изпъстрена със засводени ниши и арки и при отворите е допълнена с т.н. „вълчи зъби“ от поставени керамични тела – тези похвати са прилагани в по-старите български храмове в Търново, Охрид и Костур. Църквата е разширена с пристроената през XIII в. основна част по време на Второто българско царство от севастократор Калоян. Именно тя определя храма към типа двуетажни църкви-гробници. Третата възрожденска част е достроена от боянчани, с техни средства, в средата на XIX в. След освобождението селяните искат да построят по-голяма нова черква като съборят старата средновековна и възрожденска, но българската царица Елеонора, втората съпруга на цар Фердинанд, се противопоставя и предоставя на селяните друг терен, спасявайки по този начин Боянската църква. Фердинанд устройва прелестния малък парк около църквата и засажда уникалните за България северно-американски секвои и други редки видове. След кончината ѝ през септември 1917г., Царицата е погребана до южната страна на Калояновата църква. Боянската църква е световно известна със своите стенописи от различни периоди: XI-XII в., 1259 г. (най-ценните), XIV в., XVI-XVII в. и 1882 г. Изключителни художествени достойнства имат 240-те изображения (втори живописен слой над оригиналния) от 1259 г. на т. нар. Боянски майстор и неговата група средновековни художници, които се причисляват към Търновската живописна школа. Сред тях се знае името на Димитрий Зограф. Ктиторите на храма са били севастократор Калоян и съпругата му Десислава. Техните портретни изображения на северната стена, както и тези на българския цар Константин Асен и царица Ирина, се характеризират с ярка индивидуалност и психологизъм. Отбелязани са с надписи: Калоян – севастократор и ктитор, Десислава -– севастократорица и ктиторица, Константин – цар, Ирина – царица. Фреските на Боянския майстор Вълчан се смятат за предшественици на европейския Ренесанс. Боянската църква е един от културните символи на България и е включена през 1979 г. като културен паметник в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО.

Национален парк Пирин
обхваща по-голямата част от планината Пирин, в чиито рамки се намират два природни резервата: Баюви дупки – Джинджирица, и резерват Юлен. Резерват Баюви дупки – Джинджирица е част от мрежата на био­сферните резервати на ЮНЕСКО. През 1983 г. паркът е обявен за една от териториите в Европа със световно значение. Голямото разнообразие в релефно отношение е причина за изключителното разнообразие на растителния свят. Първите сведения за флората на местността, в която се намира днешния парк, са от произведенията на ботаника Аугуст Гризебах (19 в.), който оставя първите писмени сведения за вида бяла мура на територията на Балканския полуостров. В Национален парк Пирин са установени около 1300 вида висши растения, което представлява повече от 30% от всички висши растения, които се срещат на територията на Република България. Тук особен интерес представляват 18-те вида локални ендемити – пирински мак, ливадина, мащерка, давидов лопен и др. Еделвайсът се е превърнал в символ на Пирин планина. Общият брой на защитените от закона видове е близо 60, а броят на видовете, присъстващи в Червената книга на България – 126. В националния парк се опазват огромен брой животни, като много от тях са характерни за по-южни райони. Установени са около 2090 вида и подвида безгръбначни животни, между които са близо 300 редки вида, 214 ендемични вида, 175 реликтни вида, както и 15 животни, включени в международните списъци на застрашените от изчезване видове. Особен интерес представляват видовете дъгова пъстърва и сивен, които не са характерни за Европа и се срещат в Северна Америка. От бозайниците са установени 45 вида сухоземни бозайници, което представлява близо 50% от всички сухоземни бозайници, които се срещат в страната. Освен това тук живеят 12 вида прилепи, всички защитени от Закона за защита на природата. За видове, нуждаещи се от специални мерки за опазване, са обявени кафявата мечка и дивата коза. Голям брой гръбначни животни са определени като животни, нуждаещи се от специални мерки за защита и опазване, особено сред птиците: малък креслив орел, скален орел, ловен сокол, сокол скитник, глухар, планински кеклик, горски бекас, гълъб хралупар, белогръб кълвач, трипръст кълвач и други. Трийсет и един вида птици от тези, които се срещат тук, са включени в Червената книга на България. Фауната на Национален парк Пирин все още е в процес на изучаване, като се предполага, че са открити едва половината от всички животни, които се срещат тук.

Природен резерват Сребърна
е поддържан биосферен резерват, разположен край с. Сребърна, близо до Силистра. Намира се на главното миграционно трасе на прелетните птици между Европа и Африка, наречено „Via Pontica”. В миналото тук идват австрийски изследователи – Феликс Каниц и Едуард Ходек (1880 г.), който описва своите впечатления в статията „Домът на прелетниците”. Най-черната страница от историята на тази красива местност записва Лео фон Калберматен, който заедно с други мъже избиват хиляди малки и големи чапли, за да осигурят на дамите от висшето общество пера за шапките им. Първият българин, проявил интерес към това място, е Алекси Петров, посетил резервата през 1911 г. Запленен от красотата на птичия свят, той отново посещава резервата през 1940 г., за да проучи птичите колонии, гнездящи там: понастоящем 221 вида птици гнездят в резерват Сребърна – къдроглав пеликан, малък корморан, блестящ ибис, лопатар, ням лебед, белоока потапница, малка белочела гъска и др. Тук е единственото традиционно в България гнездово находище на голямата бяла чапла. Животинският свят в резервата е много разнообразен. Срещат се 41 вида бозайници, 11 вида влечуги , 10 вида земноводни и 24 вида риби – видра, европейска дива котка, степна скачаща мишка, воден плъх и др. Тук се срещат 139 вида висши растения, като 11 от тях са редки или застрашени от изчезване извън територията на Сребърна. Широко разпространени са тънколистния и широколистния папур, сивата и червената върба и др. Резерватът поддържа 22 редки, уязвими или застрашени вида животни и растения съгласно Европейския червен списък на глобално застрашените животни и растения и 149 вида съгласно Червената книга на България. През 1977 г. е обявен за биосферен резерват от списъка на ЮНЕСКО, а през 1983 г. влиза в списъка на паметниците на световното културно наследство и природните забележителности на ЮНЕСКО.