Интересни факти и куриози
Емблематичен пример за награди в световно измерение за ХХ и ХХI век, присъждани в няколко обществени направления, са Нобеловите награди. Тяхната история е особено интересна, макар и на места изпълнена с противоречия и куриози. Въпреки това Нобеловите награди за своето 110-годишно съществуване са се превърнали в добър пример за отличаване на най-добрите научноизследователски и обществени достижения в пет основни направления: физика, химия, медицина и физиология, литература и мир. През 1968 г. към тях се добавя още едно – икономика.
Противоречията и куриозите съпътстват Нобеловите награди още с идеята за тяхното създаване. Днес безспорно ги свързваме с името на Алфред Нобел, но малцина от нас знаят защо. Преди всичко Алфред Бернхард Нобел е шведски химик, инженер и предприемач. За неговото време обаче не е достатъчно да имаш търговски нюх или да си просто добър в своята сфера. Това е време на бърз научен и социален прогрес, време, в което всеки ден се коват постулатите на съвременните науки, полагат се стабилните основи на научно-техническия прогрес, овладяването и експлоатацията на природните богатства. Именно в тази посока Нобел прави своето „злополучно” откритие – той изобретява динамита и не само това – пуска го в серийно производство. И ако днес всички свързваме тази личност с едноименните призове, помпозни церемонии и рекордните наградни фондове, то неговите съвременници са го свързвали с конкретна фирмена марка, изписана върху огромни търговски пратки: „NOBELS EXTRADYNAMIT”.
Да създадеш най-мощното разрушително средство за своето време, се оказва зловеща съдба за един честен и добронамерен човек. Затова, верен на своите принципи Алфред Нобел, преживявайки шока от разрушителните измерения на своето изобретение, не се възползва от натрупаното богатство, а го дарява във фонд за учредяване на награди за хора, които чрез своите открития и достижения служат на човечеството. Така през 1895 г. в Шведско-норвежкия клуб в Париж Нобел подписва своето завещание, с което дарява 94 % от своите печалби, което възлиза на 560 млн. долара. Тези средства са инвестирани във фондове и ценни книжа, а лихвите от тях се натрупват в наградния фонд на едноименните призове.
Това се явява неговият реванш за злополучното му откритие. Точно 5 години след смъртта на Нобел на 10 декември 1901 г. са раздадени и първите награди. Традицията повелява те да се връчват минимум веднъж на пет години на живи хора и на не повече от трима души в категория. Въпреки това изключения съществуват. Така например наградата за мир е връчвана на цели организации като Червения кръст (Червения кръст и червения полумесец), Лекари без граници и др. За връчването на призовете грижа имат няколко комисии. Първата е излъчена от Шведската кралска академия на науките и дава наградите за физика и химия; комисия на Каролинския медико-хирургически институт в Стокхолм награждава номинираните за физиология и медицина; комисия на Шведската академия по литература връчва литературните отличия, а 5-членен комитет, избран от норвежкия парламент – за укрепването на мира. Учредената през 1968 г. награда за икономически науки се финансира и връчва от Шведската национална банка.
И ако за някои информацията кога и къде се връчват наградите е просто суха статистика, то неминуемо по-голям интерес представлява това какво всъщност се връчва. Нобеловата награда се състои от златен медал с лика на Алфред Нобел, диплома и парична премия, която постоянно увеличава своя размер. През 2011 г. сумата в една категория достига 1,5 млн. долара, а самият награден фонд („капиталът” на наградите) превишава 450 млн. долара. Много от нобелистите, особено в категорията Награда за мир, даряват своите парични премии за благотворителни цели.
До днес са раздадени 840 индивидуални награди и са отличени повече от 20 организации. Най-младият нобелов лауреат е едва на 25 години – Уилям Лорънс Браг. Той е австралийски физик, който през 1915 година заедно с баща си Уилям Хенри Браг получават Нобелова награда за физика. Изследвайки различни кристали с помощта на рентгенови лъчи, двамата учени установяват закона за дифракция на рентгеновите лъчи в кристали, наречен по-късно на тяхно име. Най-възрастният нобелов лауреат е Леонид Хурвиц, който през 2007 г. получава приза на 90-годишна възраст. Той заедно с Ерик Маскин и Роджър Майърсън, са носители на отличието в направление икономика за тяхната „Теория за икономическите механизми”. Това доказва, че никога не е твърде рано, нито твърде късно човек да направи своето откритие и да получи международно признание.
Не можем да подминем и „семейните” нобелови награди. Безспорен фаворит в това отношение е фамилията Кюри. Пиер и Мария Кюри са лауреати за физика през 1903 г. за изключителните заслуги в съвместните им изследвания на радиационните явления. Мария Кюри е повторно отличена през 1911 г. с награда в направление химия за откриването на елементите радий и полоний. Семейната линия не спира до тук. Тяхната дъщеря Ирен Кюри и нейният съпруг Фредерик-Жолио Кюри са отличени през 1935 г. в направление химия за техния синтез на нови радиоактивни елементи. През 1947 г. за откритието на хормоните на предния дял на хипофизата, тяхната структура и функция са отличени семейство Карл и Герти Кори. Списъкът се допълва и от шест двойки бащи и синове, допринесли със своите открития в различни научни направления.
За съжаление и тук, както навсякъде, съществуват неприятни и спорни ситуации, в които личният елемент взима превес над професионалния и принципния. Нобеловият комитет невинаги съумява да отличи най-достойните сред учените. Парадоксален пример в това отношение откриваме в категория химия. Днес никой не може да си представи тази точна наука без Периодичната система на химическите елементи. Нейният откривател Дмитрий Менделеев обаче се разминава с престижното отличие. Въпреки че е номиниран през 1906 г., Шведската кралска академия не му присъжда отличието. Това се дължи на влиянието на химика Сванте Арениус, нобелист по химия от 1903 г. Неговата теория на електролитната дисоциация е обект на критики от страна на Менделеев. Руският учен умира на следващата година и така не се озовава между призьорите.
Подобни са и обстоятелствата, поради които българин все още не е носител на Нобелова награда. Началото на търсенето на български нобелист поставя шведския учен и поет акад. Алфред Йенсен. Като преводач на български произведения той се запознава с изтъкнати писатели като Иван Вазов и Пейо Яворов, а с Пенчо Славейков поддържа близки отношения. За номинация за 1912 г. председателят на БАН Иван Гешов предлага Иван Вазов, но проф. Иван Шишманов тогава отклонява поканата да напише мотивирано мнение, „преди да сме що-годе сигурни, че предложението ни ще бъде взето във внимание”. В същата година акад. Йенсен не само предлага Пенчо Славейков, но и сам го представя пред Шведската академия по литература с превода си на „Кървава песен”. След като прави задълбочена обосновка до комисията по номиниране, предлага да бъде присъдена на българския поет наградата за 1912 г. (В това време Славейков живее в изгнание в Италия, а от българска страна никой не написва мотивирано изложение до комисията.). За Йенсен Пенчо Славейков е „безспорно голям поет, при когото може да се констатира наличието на поетичен шедьовър („Кървава песен”)”. Поради скорошната смърт на поета неговата номинация не е разгледана от комисията.
Възможността Иван Вазов да бъде номиниран отново се появява през 1916 г. Тогава той е предложен от проф. Иван Шишманов, но наградата отива при Вернер фон Хайденщам, шведски поет, белетрист и историк. Застъпник за Вазов е докладчикът на комитета акад. Йенсен, който през 1895 г. превежда на шведски романа „Под игото”. Той е изпратен специално от Нобеловата фондация в България за срещи с представители на БАН и с групата на д-р К. Кръстев. В спомените си проф. Шишманов отбелязва: „Мечтата на Вазова от години насам беше да получи Нобеловата премия за литература (още преди смъртта на Пенча Славейкова). Моли ме да пиша Йенсену”… А на 13 декември 1916 г. в скоби: „Когато Йенсен беше тук, той ми призна, че Кръстев често му бил говорил против Вазова”… Не сме ли сами виновни, щом сме си имали противници в България?
Литературната ни история познава и други предложения и номинации за Нобелова награда за литература. Така например Елисавета Багряна, Йордан Радичков, Антон Дончев преминават различни етапи от номинирането, но също не получават очакваното признание. Въпреки това те имат своето заслужено място в българската литературна класика.
България все пак е дала нещо на Нобеловите награди, и то в направление литература. През 1905 г. в Русе е роден Елиас Канети, нобелов лауреат за литература за 1981 г. „Спасеният език. Историята на една младост” е първият том на неговата автобиографична поредица, която довежда до номинирането на писателя. В първата част авторът разказва за ранните си години и спомените си от родния град Русе, наричан от него Русчук. Канети започва с думите: „Русчук, в долното течение на Дунава, където съм се родил, беше чудесен град за едно дете и ако кажа, че той беше в България, давам непълна представа за него, тъй като там живееха хора от най-различен произход и само за един ден можеха да се чуят седем или осем езика.” Описани са родната къща, както и магазинът на дядо му. Автентичната сграда е запазена и може да се види днес на улица „Славянска” 12 в Русе. Ето как България е вдъхновила един писател по пътя му към високото литературно отличие.
Друг интересен факт около Нобеловите награди е, че информацията за номинациите, както и обсъжданията на кандидатурите, се пази в тайна в продължение на 50 години след обявяването на крайните резултати. Така наскоро бяха разсекретени архивните данни за периода 1901-1950 г. и в официалния сайт на наградите бе качен списъкът на лицата, чиито кандидатури са издигани, но не са били удостоени. Измежду номинираните особено впечатление правят имената на Адолф Хитлер, Йосиф Сталин, Бенито Мусолини и други диктатори и военнопрестъпници. Парадоксално, но факт, е, че в годината на избухване на Втората световна война (1939 г.) Адолф Хитлер e предложен за Нобелова награда за мир от един от членовете на шведския парламент. Съветският диктатор Йосиф Сталин пък е номиниран на два пъти за Нобелова награда. Името му присъства в списъците през 1946 и през 1948 г., но кандидатурата му е много бързо отхвърлена.
За любителите на идеята за световна еврейска конспирация Нобеловите награди също предлагат богат материал. Оказва се, че около 20 % от всички носители на международното отличие са или евреи, или с еврейски корени. (Евреите съставляват около 0,2 % от населението на земята). Първият нобелов лауреат от еврейски произход е Адолф фон Байер, който през 1905 г. получава приз в направление химия за приноса му в развитието на органичната химия и химичната промишленост. Най-възрастният, отличен на 90 години, лауреат Леонид Хурвиц, когото споменахме по-рано, е също с еврейско потекло. Нобеловите призьори Ели Визел (литература, 1986 г.) и Уолтър Кон (химия, 1998 г.) са евреи, оцелели от концентрационните лагери по време на Втората световна война. Рита Леви-Монталчини е най-възрастният жив нобелов лауреат и първата в историята на наградите минала 100-годишна възраст. Борис Пастернак пък е първият, който под външен натиск е принуден да се откаже от своя нобелов приз.
Неговата история е свързана с политическите процеси в Съветския съюз от средата на ХХ век. Творческият му талант се явява жертва на политическите борби между Изтока и Запада. В тази обстановка Борис Пастернак написва романа „Доктор Живаго” (започнат още 20-те години), пресъздаващ съветската революционна и следреволюционна действителност. Предложението за неговото публикуване в списание „Новый мир” е отхвърлено от редакцията. След „контрабандното” му издаване в чужбина през 1957 г. и след като през 1958 г. е присъдена Нобелова награда за литература на Борис Пастернак, започва преследването на писателя от съветските власти. Той е заплашен, че ако отиде на награждаването, няма да му бъде позволено повторно влизане в Съветския съюз. Така участта на главния герой на романа се превръща и в участ на самия Пастернак, който като поет е особено привързан към своята родина.
Първоначално той изпраща телеграма до Нобеловия комитет, в която казва: „Крайно благодарен, трогнат, горд, удивен, смутен.” Само четири дни по-късно, заплашен с екстрадиране от СССР, той изпраща нова телеграма: „Вземайки под внимание значението, което се отдава на тази награда в обществото, към което принадлежа, трябва да отхвърля това незаслужено признание. Моля, не приемайте с обида доброволния ми отказ.” Осъзнавайки политическата обстановка и обстоятелствата, при които писателят отказва международния приз, Шведската академия обявява: „Този отказ по никакъв начин не променя валидността на наградата. На Академията остава само със съжаление да обяви, че връчването º не може да се състои.” Атаките срещу писателя от страна на литературните и политическите кръгове не стихват до самата му смърт през 1960 г. Само 5 години по-късно се появява и първата екранизация на романния сюжет. Нобеловата наградата е връчена на наследниците на Борис Пастернак след началото на Перестройката.
Международното отличие си остава обект на внимание от страна на съветските творци и стремежът към него не стихва. През 1965 г. покровителстваният от властта Михаил Шолохов получава престижния приз. Така нобеловата награда се явява и прославяща, и унищожаваща творците на Източния блок. Към нея съветските писатели се стремят като възможност за свободна творческа изява. Именно с тази цел към отличието отправя поглед и руският писател-дисидент Александър Солженицин. Годините преди номинирането му (пък и след това) той прекарва в постоянна борба срещу съветската творческа цензура. Неговите творби не получават признание в СССР и тяхното публикуване е дълго отлагано. До номинирането си той успява да подготви и издаде нелегално в чужбина „В първия кръг” (1968) и „Раково отделение” (1969). Това е съпътствано с изключването му от Съюза на съветските писатели. Последват репресии и той е принуден да се укрива. Удостояването му с Нобелова награда през 1970 г. дава нова светлина в опитите му да отхвърли цензурата в литературното творчество. При него, за разлика от Пастернак, не се стига до отказ от наградата, нито моли за прошка съветските власти, но целенасочено използва положението си на нобелов лауреат за хуманизирането на съветското общество и извоюване на творческа свобода. След излизането на „Архипелаг ГУЛаг” във Франция през декември 1973 г., А. Солженицин е окончателно обявен за враг на СССР. Няколко месеца по-късно му е отнето съветското гражданство и той е депортиран в Западна Германия. Окончателното му реабилитиране настъпва през август 1990 г., когато е възстановено руското му гражданство. Четири години по-късно писателят се завръща в родината.
Без да се оспорва таланта на Пастернак и Солженицин, в тяхното номиниране и награждаване могат да се доловят и определени политически нотки. Така през 90-те години се появява хипотезата, че благодарение на влиянието на ЦРУ Пастернак бързо получава своето отличие. Литературният му талант обаче е безспорен и едва ли тази намеса, доколкото е реална, е била определяща за номинирането му. Литературата винаги е била обществено-ангажирана и успехът на влиянието º в обществото, когато води до облагородяване на ценностите му, е доказателство за безспорния талант на литературните дейци. Въпреки това понякога политическите пристрастия оказват по-сериозна тежест. Това ясно проличава от отличаването в направление литература на една друга личност – Уинстън Чърчил.
Като пряк участник в тежък военен конфликт с милиони жертви и макар да е на страната на победителите, Чърчил не може да бъде номиниран за Нобелова награда за мир. Но освен на политическото и военното поле, той се проява като художник и плодовит писател – автор на роман, биографична и мемоарна литература, както и на много исторически статии. Уинстън Чърчил е отличен с Нобелова награда за литература през 1953 г. „за неговото майсторство в историческото и биографично описание, както и за брилянтно ораторство в защитата на възвишени човешки ценности”. Тази номинация обаче среща и определени критики, тъй като в това време Чърчил е активен политик – за втори път министър-председател на Великобритания.
В политическия спектър попадат също и редица други държавници като Теодор Рузвелт, Удроу Уилсън, Ейсаку Сато, Лех Валенса, Михаил Горбачов, Джими Картър и други, които са удостоени с Нобелова награда за мир. Връчването на приза на Барак Обама, който е първият президент на САЩ от афро-американски произход, може да се приеме и като завършек на делото на един от най-популярните борци за човешки права на цветнокожите – Мартин Лутер Кинг. „Имам една мечта“ не е просто девиз на българска бира, а пламенни думи от речта, с която баптиският проповедник започва своя прочут поход към Вашингтон през 1963 г. Година по-късно той е удостоен с Нобелова награда за мир. Паметни остават думите му: „Аз съм така смел да вярвам, че навсякъде хората могат да се хранят по три пъти на ден за своето тяло, да получават образование и култура за своя дух и чест, да имат равноправие и свобода за своята душа.” „Мечтая някой ден четирите ми малки деца да не бъдат определяни според цвета на кожата им, а според характера им.” Мартин Лутер Кинг е убит на 4 април 1968 г.
Нобеловите награди са доминирани предимно от мъжко присъствие. Въпреки това не малка е и ролята и значимостта на жените нобелистки. И тук първенец е Мария Кюри, която още в 1903 г. е удостоена с престижното отличие. Тя е и първият нобелов лауреат, който е двукратно удостояван. И макар само 5 процента от нобелистите да са жени, тяхното участие не бива да бъде подценявано или омаловажавано. Именно жените са носители на един твърде благороден и творчески заряд, който намира своите проявления в различни сфери. Не е случайно, че първият лауреат, канонизиран от Римокатолическата църква за блажен, е жена – Майка Тереза от Калкута. Тя е носител на Нобелова награда за мир за 1979 г. „за подетата работа в борбата за превъзмогване на бедността и страданията, които също представляват заплаха за мира”. Нейният девиз „Прави добро, каквото и да става…” е стимул за хиляди нейни последователи в цял свят.
Макар периодът на награждаване да е заложен според принципа „поне веднъж на пет години”, от самото си начало Нобеловите награди се превръщат в ежегодни. Разбира се има и време, когато призовете не са раздавани. Причина за това се явяват двата големи военни конфликта от първата половина на XX в. – Първата и Втората световна война. В някои направления има призови връчвания, но като цяло това е период на затишие. Интересен е фактът, че по време на Първата световна война е връчен и първият колективен приз – на Международния червен кръст – Награда за мир за 1917 г. Подобно е положението и по време на Втората световна война. Така през 1945 г. със задна дата е присъдена отново Нобелова награда за мир на Червения кръст за 1944 г. В следващите десетилетия много други международни хуманитарни организации получават престижното отличие – УНИЦЕФ, Върховен комисариат на ООН за бежанците, Международна организация за труда, Лекари без граници и др.
Творческият и научен талант често пъти е съпътстван с особена оригиналност и неподправено чувство за хумор. Независимо от направлението, в което човек се развива, колкото повече задълбочава своите познания и чрез тях опознава света и закономерностите в него, толкова повече у някои хора се заражда един оригинален сатиричен мироглед. Най-типичен пример в това отношение е една личност, за която „Две неща са безгранични: Вселената и човешката глупост. За Вселената все пак не е сигурен.” Алберт Айнщайн е носител на Нобелова награда за физика през 1921 г. За себе си казва, че е преживял две жени, две войни и Хитлер, но може би по-значим успех е неговото откритие, за което казва: „Ако моята теория за относителността се потвърди, немците ще кажат, че съм немец, а французите – че съм гражданин на света; но ако теорията ми бъде опровергана, французите ще ме обявят за немец, а немците – за евреин.”
Благодарение на чувството за хумор, но и не само чрез него, човек определя своя мироглед. Така например писателите чрез своя талант изграждат светове и образи, които да открият и представят най-съкровените и сакрални кътчета на човешката душа. По този начин често пъти ни показват една различна реалност, по-съвършена и по-добра, към която да се стремим. Но не само дарът на таланта може да открие високите измерения на хуманността. Това може да се постигне и чрез опита, чрез практикуването на доброто във всичките му измерения. Опитността на Майка Тереза в борбата с хуманитарната криза, с бедността и глада се изразява много ясно в нейни мисли изписани на стената на „Шишу Баван” – Дом за деца в Калкута: “Хората са неразумни, алогични и егоцентрични. Обичай ги, каквото и да става. Ако правиш добро, ще те обвинят в егоизъм и задни мисли. Прави добро, каквото и да става. Ако успееш, ще се сдобиеш с фалшиви приятели и истински врагове. Стреми се да успяваш, каквото и да става. Доброто, което правиш, ще бъде забравено утре. Прави добро каквото и да става. Честността и откровеността те правят уязвим. Бъди честен и откровен, каквото и да става. Онова, което си градил с години, може да бъде разрушено за една нощ. Продължавай да градиш, каквото и да става. Хората истински се нуждаят от помощ, но ще се нахвърлят върху теб, ако им помогнеш. Помагай им, каквото и да става. Дай на света най-доброто от себе си и той ще те отритне. Дай му го каквото и да става!“
Една година преди смъртта си Алфред Нобел подписва своето завещание с идеята да бъдат учредени награди за хората, които със своите открития помагат на човечеството. Едва ли е съзнавал значението, което един ден ще имат тези призове. Едва ли си е представял колко хора ще се стремят към тези отличия. Факт е обаче, че вече 110 години Нобеловите награди са еталон за световни достижения в шест значими направления и че в определена степен предават световните тенденции в науката, литературното творчество и борбата за световен мир. От дистанцията на времето ние виждаме една галерия от личности, които са оставили значима следа в световната история чрез научните си постижения, но виждаме и примера, който те ни дават. Ако чрез динамита Алфред Нобел взривява материалните пространства и препятствия, то чрез учредените от него призове той ни показва взрива на човешката мисъл. Неслучайно Нобеловите награди се превръщат в индикатор за най-висшите научни достижения, литературни висини и за високите проявления на хуманността.
Пламен Иванов
Избрано от архива на сп. Свет (бр. 3/2012)
