„Шекспир – и няма край!“
Гьоте
Никой световен поет не е бил толкова категорично извисен в признанието на своите читатели в продължение на четири века и пиесите на никой друг драматург не са били повече поставяни по сцените на целия свят, както тези на Уилям Шекспир. Дотолкова е популярен, че името му е станало мерило за театър и много поколения театрали след него са съизмервали своята сила именно с неговите пиеси. Наричат го „най-значимия автор в англоезичната литература и един от най-видните драматурзи в световната история“, „национален поет на Англия“. Той е „геният на Ренесанса“, „бардът на Ейвън“ или „лебедът на Ейвън“, а английският ренесанс често е наричан „шекспиров период“.
Изключително продуктивен, Уилям Шекспир оставя за поколенията 38 пиеси, 154 сонети и множество поеми – 2 повествователни и няколко по-кратки. Пиесите му са преведени на повечето съвременни езици и се изпълняват по-често от тези на всеки друг драматург.
И в същото време няма по-загадъчна фигура от Уилям Шекспир в световната литература. Животът му е изпълнен с противоречия, които озадачават „бардолозите“, хората, които изследват биографията му. Кой е бил Уилям Шекспир и защо има толкова спекулации, митове, измислици около неговата личност? Малкото съществуващи неоспорими факти от неговия живот трудно се съвместяват с правата линия на човешката логика. А въпросът „как така?“ е задаван по-често, отколкото изследователят се ангажира с категоричен отговор.
Статистиката сочи, че само писателите, които опровергават авторските права върху неговите произведения, са над 5000, а предположенията за „скрития зад неговото име истински автор“ наброяват 77 различни личности, между които лорд Едуард де Вер, Франсис Бейкън, Джордж Чапмън, графа на Дерби, графа на Есекс, Джон Дън и който и да било образован негов съвременник, опитал перото си в драматургията. Някои дори твърдят, че зад псевдонима „Шекспир“ се крие оксфордската графиня Мери Пембрук, или дори самата английска кралица Елизабет I. По това време театралното изкуство се е смятало малко или много за безнравствено, което е евентуалната причина истинският автор от благороднически произход непременно да скрие името си.
Все пак, независимо от многото спорове около автентичността на творчеството и характера на барда от Стратфорд, той си остава Уилям Шекспир, преобразил завинаги английския език, световната литература и театър. Именно на Шекспир се приписва авторството на около 3000 думи от съвременния английски език, като манастир, характер, капитулирам, безусловен, път, заговарям, които са използвани за първи път в неговите произведения. Речникът му е бил изключително богат – 29 000 думи, което хвърля в недоумение неговите биографи. „Как така“?
Първият „препъни-камък“ на пътя на изследователите е произходът на Уилям Шекспир. Баща му – Джон Шекспир, е земевладелец, отглежда овце, занимава се с търговия на кожи и ръкавици, и е високоуважаван член на земеделската гилдия в Стратфорд на Ейвън, главно търговско средище в централна Англия през Средновековието. Едно „красиво съвпадение“ – детето с фамилия на „разтърсващия копие“ (Shakespeare) е кръстено на 26 април, три дни след раждането си, и умира на същия ден след 52 години, в деня на св. Георги, който убива с копие змея.
Когато синът е четиригодишен, бащата става кмет на Стратфорд, а после и мирови съдия. Благодарение на това, години по-късно Уилям Шек-спир се сдобива със семеен герб, с изображение на рицарски доспехи и копие, което е забележително издигане на човек с незнатно потекло до благородник, с право да бъде член на Камарата на лордовете.
В местното училище малкият Уил изучава латински, гръцки, староеврейски, френски и малко немски, италианска поезия и изкуство, вероятно и класиците – Аристотел, Платон, Цицерон и др. „Как така“ посредственото провинциално образование може да подготви раждането на „гения на Ренесанса“? Пиесите на Шекспир до такава степен преливат от експертни познания в областта на правото, медицината, държавното управление, дворцовия живот, военното дело, мореплаването, древността, живота в чужбина, че мнозина твърдят невъзможността те да са дело на средно образован провинциалист…
Уилям Шекспир заминава за Лондон на 21-годишна възраст, след брака си с Ан Хатауей и раждането на трите им деца. „Как така“ потомственият майстор на ръкавици изведнъж решава да изостави сравнително доходния семеен бизнес, семейството си, децата си и да се захване с актьорлък в някоя теат-рална трупа, при все, че театърът е бил унизителна и уронваща престижа и достойнството дейност? Почти всички известни факти от живота на странния младеж показват системно нарушаване на общоприетите норми, включително брака му с по-възрастна от него жена.
През следващите седем „изгубени години“ за живота му няма никакви сведения. Предполага се, че през това време той работи като занаятчия, учител, в адвокатска кантора и като актьор в пътуваща трупа. Името му се появява през 1592 г. в една унищожителна статия, където Уилям Шекспир е наречен „слаб и необещаващ актьор“. По това време някои от пиесите му вече са поставяни на лондонска сцена и той е достатъчно известен, за да бъде критикуван в посмъртно издаден памфлет на драматурга Робърт Грийн:
„… има един начинаещ гарван, разкрасен с нашите пера, който със своето Тигрово сърце, загърнато с мантията на актьора, си представя, че е толкова способен да изсипва бомбастични бели стихове, колкото най-добрите от вас: и като един абсолютен Johannes factotum (Майстор Тричко), той е по собственото си мнение единственият разтърсвач на сцени в страната“.
Този памфлет е сатира срещу желанието на Шекспир да надскочи нивото си и да поставя себе си редом със завършилите университет писатели от това време като самия автор, Кристофър Марлоу, граф Ретланд, лорд Съри, Томас Наш и др. Латинският израз „Johannes factotum“ означава човек, който се стреми да се занимава с много дейности, като не постига особено качество в никоя от тях. Въп-реки това, той продължава да играе в собствените си или в пиеси от други автори, Бен Джонсън например, като през 1605 г. приключва актьорската му кариера.
„Как така“ се е случило чудото за броени години провинциалният младеж, гмурнал се в многотията на английската столица, да се превърне в преуспяващ театрал и драматург с мощно слово, въображение, естетически вкус, тънки познания за хората, дворцовите порядки, класическата литература, правото, природните науки?…
Още в началото на своята лондонска кариера, Шекспир посвещава на покровителя си граф Саутхямптън две поеми, а по-късно и сборника със сонети, които привличат вниманието на ренесансовото общество към младия провинциалист. Едновременно с това той създава своите исторически „Хроники“ – пиесите „Ричард III”, „Ричард II”, а по-късно „Хенри IV” (в две части) и „Хенри V”. Седемте драматургични произведения се появяват в десетилетието след войната между Испания и Англия, когато „Великата испанска армада“ е разбита. В тях Шекспир не търси просто историческия факт, а обосновката му, човешката страна на живота, мощните драматургически образи, зад които стои авторът като психолог, сърцевед, моралист.
През този първи период Ейвънският бард пише „Ромео и Жулиета“, чиито корени стигат до Античността. Сюжетът се основава на италианска приказка, преведена в стихове под името ,,Трагичната история на Ромео и Жулиета“ от Артър Брук през 1562 г. За пръв път е публикувана в „кварто издание“ – „пиратска“ брошура, сгъната на 4 листа, която излиза още преди представлението. Текстът в нея е зле написан, но коригиран в по-късните издания.
Има сведение, че през тези първи години в английската столица Шекспир е играл в една по-ранна версия на „Хамлет“ още през 1594 г., чийто автор е Томас Кид – наричат я „ПраХамлет“. В основата й лежи скандинавска легенда, която в различни форми се е разпространявала и е играна в продължение на 100 години в цяла Европа. Подобно на древногръцката, елизабетинската публика е гледала пиеси, чиито сюжет вече й е познат. Датската хроника „Chronica Danorum“ на Саксо Граматик е разпространена в Англия на френски език и представлява кървава история с необуздана ярост и примитивна жестокост. Изобщо, публиката през XVI в. не е разбирала терзанията на принца, така както ние днес ги тълкуваме. Това не е високоинтелигентната публика, която отива на театър да мисли и да изпитва естетическо удоволствие. Обратно, същата тази публика се е развличала с бой между кучета и мечки, искала е да гледа зрелища и екзекуции – как кучетата разкъсват мечките или как палачът завръзва осъдените за опашката на кон и го пуска да препуска в галоп. Особен интерес за нея са били техническите ефекти в театъра на Шекспир – когато има битки, някой е прободен и от него започва да шурти кръв…
Към тази дивашка предхристиянска история „Добрият Уил“ ще се върне след няколко години, за да я насити с поезия, да премахне зрелището на повърхността и да зададе глобалните философски въпроси. Хамлет, роден от Шекспировия гений, е друг – с енигматичното си присъствие пленява векове наред човешкото въображение повече от който и да било друг образ в литературата. Има предположение, че авторът е играл в собствената си пиеса ролята на призрака на бащата на Хамлет, както и други „кралски“ роли. В издаденото от Хеминг и Конел през 1623 г. „Първо фолио“ с 36-те пиеси на Шекспир пише, че той е един от „главните актьори във всички тези пиеси“, някои от които са поставени за пръв път след 1605 г., но не е известно кои роли е играл.
Въпреки рецензиите за Шекспир като посредствен актьор, се появяват положителни статии за неговия талант като драматург. Само три години след установяването си в Лондон той е вече утвърдено име в театралния свят и започва да публикува някои от пиесите си като печатни издания. Други излизат под формата на „кварто издания“. Запазени са две „кварто брошури“ на Шекспировия „Хамлет“, като първата е изпълнен с грешки ръкопис, вероятно подготвян за печат от някой второстепенен актьор, а втората – два пъти по-дълга е истинската сценична версия на пиесата, създадена върху самия шекспиров оригинал.
Осемнайсет пиеси на „Добрия Уил“ излизат приживе като „кварто издания“. Уилям Шекспир е предоставял ръкописите на собствената си театрална трупа. В онези години се е смятало, че публикуването на текстовете ще пов-лияе лошо на бизнеса, понеже могат да станат достояние на други трупи. Драматургът не е получил заплащане за тези евтини „кварто издания“, понеже се е интересувал единствено от представянето им на сцена.
Установил се в Лондон, до края на века Уилям Шекспир пише 154 сонета, които публикува няколко години преди смъртта си. Тогава в Лондон върлува чумна епидемия и всички лондонски театри са затворени в продължение на две години, което става причина да се пише повече поезия, отколкото драматургия.
„Те били три сестри, но много различни: Времето непрекъснато раждало, а Вечността била безплодна; но когато някое от децата на Времето се оказвало много хубаво, Вечността го обиквала и осиновявала… Тази метафора от едно стихотворение на Самуил Маршак сякаш се отнася пряко до Шекспировите сонети, защото той е техен преводач и защото те наистина имат всички шансове да останат завинаги в паметта на човечеството – вече е общоприето мнението, че тази огърлица от лирични бисери представлява един от най-високите върхове в поезията на европейския Ренесанс“. Валери Петров
Сонетите на Шекспир са преоткрити отново два века след тяхното раждане, когато немските романтици поставят името на Уилям Шек-спир върху знамето си, след което стиховете започват своето триумфално шествие по света. Факт е, че те не са включени в „Първото фолио“, понеже са „ренесансово ясни“, а на границата между двата века, когато е живял Шекспир, читателите са завладени от „метафизическата“ усложненост в поезията на Джон Дън и внесения от Франция класицизъм.
Заедно със славата си, набират скорост и споровете около забулените в тайна образи на Приятеля и Смуглата дама, както и относно това дали лирическият Аз в тях е самият автор или измислен от него лиричен герой, на фона на истински или измислени преживявания. Допуска се вероятността много сонети да се отнасят не към един мъж и една жена, а към много различни мъже и жени, понеже в английския език двата рода не са така отчетливо изразени, както в българския. Единствената английска дума „love“, на български може да се преведе „любов“, но и „обич“. Освен това често забравяме, че те са писани във времето на Ренесанса, когато съществува култ към мъжката дружба и възторженост към платониз-ма, който поставя духовната връзка над биологичната. След сонетите на Петрарка, посветени на безплътната Лаура, от Италия тръгва движение в защита на платоничната любов, в която се слива естетическия и етически принцип в един върховен стремеж към божествената душа.
Счита се като цяло, че сонетите на Шекспир не са автобиографични. Това няма как да се знае със сигурност, но писането на сонети от драматурзите в епохата на Шекспир е било начин да се демонстрира стил и оригиналност. Затова, най-вероятно, докато е писал, Шекспир е опитвал да впечатли публиката, а не да бъде автентичен.
Множество документи, отразяващи правните дела и търговските регистри за покупка на имоти и инвестиции, показват, че Шекспир забогатява по време на престоя си в Лондон. Малко след смъртта на своя син Хамнет (някои твърдят, че името му е Хамлет), той се завръща в Стратфорд и купува най-красивата къща в града – елегантното имение „Ню плейс“. В същото време съдружие от членове на трупата, между които и Уилям, започват изграждане на техен собствен театър на южния бряг на Темза – „Глобус“, отворил врати през 1599 г. За тази трупа в новия театър пише своите комедии и трагедии, до деня, в който театърът изгаря след 14-годишно съществуване.
Уилям Шекспир е носел в себе си уникален усет на предприемач и търговец. С подкрепата на преуспяващата средна класа, от която произхожда, Шекспир превръща усета си за добрите представления във финансов успех. Той е знаел как да прави изключителен театър и как да печели от него. В края на 1594 г. става съсобственик на една от най-популярните лондонски трупи – „Мъжете на Лорд Чембърлейн“, наречена на името на аристократичния й спонсор. След смъртта на Елизабет I и коронясването на Джеймс I, компанията е покровителствана от новия монарх и става популярна под името „Мъжете на Краля“ или просто „кралската трупа“, която трябва да изнася по 12 постановки в кралския двор.
В началото на новия век, след смъртта на баща си, Уилям Шекспир става акционер в построяването и на театър „Блекфрайърз“ – един от първите закрити театри, проектиран и построен от съвременника му – архитектът и декораторът Иниго Джоунс. Трупата се премества там за постоянно, където могат да дават представления целогодишно.
Сътрудничеството между драматурзите е обичайна практика в елизабетинска Англия, понеже трупите трябва всяка седмица да представят нова пиеса. Една трупа не може да разчита само на един драматург, макар повечето трупи да са имали такива. Така че авторите на пиеси често заимстват сюжети един от друг, били са едновременно редактори и критици един на друг. Актьорите, режисьорите, дори суфльорите са се намесвали в писането на драматургичния материал. Известно е, че Шекспир работи с Джон Флечър по „Хенри VIII“ и с Томас Мидълтън по „Тимон от Атина“. Счита се, че пасажи от „Макбет“ също са написани от Мидълтън.
До края на века Шекспир пише своите комедии – „Безплодните усилия на любовта“, „Сън в лятна нощ”, „Венецианският търговец”, „Както ви харесва”, „Много шум за нищо”, „Укротяване на опърничавата”, „Дванадесета нощ”. Това са жизнерадостни и живописни отражения на веселия живот в един измислен свят с реалистични герои, наситени с много оптимизъм, романтика и лиризъм. В тях особено място заемат шутовете и слугите, заразителни с чувството за хумор, силата на духа, вечно намиращи изход в обърканите житейски ситуации на господарите си. В тях ще разпознаем образите от „комедия дел арте“, но развити от гениалното перо на своя автор, изразители на дълбоките философски мисли за света и хората, историята, правдата, справедливостта, красотата, лъжата.
Така нареченият втори период обхваща годините от началото на XVII в. до 1608 г., време, в което на бял свят се появяват най-силните, зрели пиеси на Шекспир, поставили големите въпроси на епохата – „Хамлет”, „Отело”, „Крал Лир”, „Макбет”, „Антоний и Клеопатра“, „Кориолан“, „Тимон Атински”. В тях светът е представен като сблъсък на желания и възможности, страсти и реалност, мечти и действителност. За човека, носещ вечните идеали, сблъсъкът със средновековната среда е трагична и гибелна. Много от персонажите са се превърнали в нарицателни: лейди Макбет – коварна жена с жесток характер, ревността е „отеловска“, диктатора наричаме Ричард III. Едва ли има човек, който не е употребявал Хамлетовата фраза „Да бъдеш или не“…
Близки по форма до „хрониките”, а по дух – до трагедиите от втория период на Шекспир, са т.нар. „римски трагедии”, които образуват своеобразна група: „Юлий Цезар”, „Антоний и Клеопатра” и др. Те също носят в себе си проблемите на новото време, макар действието им условно да се развива в античността.
Шекспир е пишел много бързо и никога не е редактирал написаното. Някои изследователи предполагат, че той е страдал от фобии, изпадал е в депресии и е имал халюцинации, толкова добре описани при Хамлет, Макбет, Ричард III, Брут, както и параноични проявления като при Отело. Необузданият му характер често се е сменял с дълбока меланхолия. Дали писането на драми му е действало терапевтично?…
„Неспокойна е главата, която носи корона“, Хенри IV.
Животът на Уилям Шекспир е движение между Лондон и Стратфорд. Известният в края на столетието драматург в английската столица, в родното градче, където живее семейството му, е повече познат като бизнесмен и собственик на имоти. Около 15 години Шекспир е правил поръчки на зърно, малц и ечемик, след което ги е продавал на силно завишени цени, възползвайки се от инфлацията по онова време. Полицията го преследва за складиране на храна в дни на глад, както и за укриване на данъци, но не успява да го вкара в затвора. Това е посочено в труда „Reading with the Grain: Sustainability and the Literary Imagination“ на уелските учени. Едновременно блестящ поет и крупен земевладелец, който „правил всичко възможно, за да не плаща данъци на хазната“, укривайки част от реколтата и използвайки всевъзможни вратички в закона? „Как така?“…
„Как така“ липсва какъвто и да е документ, който да потвърждава, че като актьор и драматург Уилям Шекспир е получавал хонорар? Негови пиеси са поставяни в театър „Роза“, а собственикът Филип Хенслоу педантично е записвал всички плащания. В неговите регистри липсва името на Шекспир. Нещо повече – липсват подобни сведения и в архивите на театър „Глобус“…
„Бурята“ се смята за последната пиеса на Уилям Шекспир. Първото известно представление се е състояло на 1 ноември 1611 г. в двореца Уайт-хол в Лондон. Била е представяна също в театър „Глобус“ и „Блекфрайърс“. Тази пиеса описва точно корабокрушение на Бермудските острови, преживяно от друг голям драматург, съвременник на Шекспир – Франсис Бейкън, с когото Ейвънският бард е имал сходен стил на писане. Вероятно това е една от причините, поради които мнозина считат, че Франсис Бейкън, израснал в двора на Елизабет I, човек с академично образование, висок интелект и богат речник, е великият Шекспир.
Друг подобен високо образован аристократ, живял в кралския двор и претендент за името Шекспир е лорд Едуард де Вер, граф на Оксфорд, бляскав поет и автор на комедии, редовен участник в турнири. Последният факт насочва към името „Шекспир“ (Shakespeare) – shake (размахвам), speare (копие). Мистерията става пълна, когато в началото на XX в. излизат справочници, в които под името лорд Едуард де Вер се намира бележка: „известен повече като Уилям Шекспир”. Хипотезата е опровергана от самия живот – лордът умира през 1604 г., преди да бъдат написани най-големите шедьов-ри на Ейвънския бард.
Възниква въпросът: ако някой друг се крие зад името Уилям Шекспир, „как така“ няма нито една бележка, даже намек от никого през тази епоха? Истина е, че тогава е било неприлично благородник, рицар, аристократ да публикува приживе поезия и драматургия под собственото си име. Това е можело да се случи само след смъртта на автора.
Общо взето, тези, които утвърждават авторството на Шекспир – хората от средната класа в Стратфорд на Ейвън, не желаят и да чуят подобни хипотези за „двойника“ на прославения им съгражданин – годишно в родния град на поета се стичат 5 милиона туристи, приходите от които съвсем не са маловажна причина за убежденията на мнозина и поддържането на мистерията. Тази „холивудска“ идея за обикновения човек, израснал в семейството на обущар и издигнал се до майстор на грандиозни световни литературни творби, надмогва съсловните граници и работи перфектно в тяхна полза.
Техните противници отхвърлят самата идея най-великият поет и драматург на всички времена да не бъде с аристократичто потекло. Това е мащабно творчество, действието в драмите се развива по целия познат на средновековния човек свят, а авторът би трябвало да е човек с изключителна широта на интересите и размах на фантазията.
Правата линия на човешката логика се пропуква и от още няколко обстоятелства. Не са намерени никакви писма, написани собственоръчно от Уилям Шекспир, което е малко озадачаващо – великият драматург никога не е писал писмо на никого?! Както и никой не му е писал. Запазени са само негови подписи, всичките различни, последният от които е върху изключително дългото и обстоятелствено завещание, в което не се споменава изобщо за дяловете му като собственик на два театъра, писмени вещи, записки, книги, кореспонденция, които да подсказват авторството на произведенията. Вероятно една от причините се крие в големия лондонски пожар от 1666 г., който унищожава града и архивите. И все пак, не е възможно никъде да не е останал знак, ред, който да твърди, че Уилям Шекспир е параван за някой талантлив поет и драматург. Две столетия никой не се е съмнявал в неговото авторство.
През 1613 г. изгаря театър „Глобус“ и Уилям Шекспир се завръща в Стратфорд. Умира на рождения си ден, на 52-годишна възраст. Погребан е в църквата „Св. Троица“ в родния си град.
Наследяват го дъщерите му, които са били неграмотни. Сюзана няма деца, тези на Джудит умират млади. Никой от тримата му братя не се жени, така че родът Шекспир престава да съществува 25 години след смъртта на поета.
„Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли”. Уилям Шекспир
