За помаците и кораба, който не стига до брега

Знаете ли, че съществува помашки институт в Стокхолм? Учреден е през 2011 г., за да представлява интересите на помаците от балканските страни. На следващата година пък е учреден Европейски институт „Помак” в България. Научавам го от Pomaknews – информационен сайт, който се списва на няколко езика и си поставя за цел „да бъде част от положените усилия на помаците за доказване на съществуването им като независима идентичност… и да поеме ангажимент за възраждането на една обща култура и език.”

За съществуването на помаците разбрах като дете. От една книга, „Свои, а не чужди”, която се появи в домашната ни библиотека кой знае откъде. Вероятно подарена. Зачетох я, но без интерес – колкото да разбера, че има такива хора, които не знаят къде принадлежат и това им е сериозен проблем. Чудех се тогава, като добро пионерче, какво толкова има в религията. Тази вяра, онази вяра… нали всички си живеем в България? Да гледаме напред. Така ми се виждаха нещата тогава.

Няколко години по-късно на ученическа екскурзия се оказахме в обща туристическа спалня с група момичета от родопско село. Учителката каза, че са помакини. Беше лято, но всички бяха с ученически престилки и ученически чанти. Събрахме се трийсетина момичета в едно огромно спално помещение. Цяла вечер се опитвахме да ги заговорим от скука – бяха ни интересни; ние си се знаехме. Но те мълчаха. Само едно момиченце се престраши да каже някоя дума – от кое училище са, такива неща. Легнаха си с престилките. В тишина. Беше тягостно; накрая всички млъкнахме. На другата сутрин се бяха изнизали по тъмно все така тихо. Леглата – по конец.

Не познавам лично помаци и до днес. Казват, че са работливи и честни хора. И сигурно е така, иначе нямаше да са така често бедни. Нямаше да е толкова лесно да бъдат маргинализирани от българи, турци, гърци;

да бъдат държани в изолация, необразовани, зависими от държавата, която хем ги ползва, хем не ги иска много

И в крайна сметка нямаше да са една от тези общности, на които да се съчинява идентичност за политически цели, да се измисля история, да бъдат прехвърляни ту в една, ту в друга политическа торба. И да се настоява, че не трябва да бъдат наричани „българомохамедани”, например, сякаш на някого истински му е до това.
Историците биват различни. Едни казват, че на помаците трябва да се измисли обща платформа – може да не е достоверна, но важното е да ги държи. Други казват и се мъчат да докажат, че помаците са явление на някакъв неясен еволюционен процес, в който християните постепенно станали мюсюлмани… и се превърнали в помаци – нещо напълно различно от българи и турци. Трети казват, че всичко това са глупости, и помаците са насилствено помохамеданчени българи, които постепенно са развили мюсюлманско самосъзнание, но няма защо да се поставя под въпрос българският им произход – нито преди, нито днес, защото този въпрос е измислен.

Има ли смисъл да се търси днес верният отговор с помощта на тези исторически теории? Едва ли ще е еднозначен; а дори и да се намери, той няма да бъде приет от всички, защото във въпроса има много политика, а в политиката така се прави – спекулира се. Но все пак ние вярваме, че има смисъл да се чете историята през достъпните факти, за да стоим по-близо до истината в интерпретациите. Какъв да бъдеш е въпрос на избор. Какво се е случило е въпрос на факти. И ако помохамеданчените българи са изчезнали по силата на някакви историческа мистификация, то не са изчезнали историите на насилственото обръщане на техни прадеди, нито житията на мъчениците за Христовата вяра. За тези истории решихме да разкажем в този брой на „Свет”, заедно с историите на християнски светци-мъченици, обърнали се от исляма.
Както пише Юрий Максимов, „тяхната присъда над религията на полумесеца, изразена с прости и естествени думи и подписана със собствената им кръв, е къде-къде по-страшна и безапелационна и от най-суровите нападки на православните полемисти. Такива неща няма да срещнем нито у св. Григорий Палама, позволяващ си да се изказва одобрително за някои обреди на мюсюлманите, нито у преп. Йоан Дамаскин, търсещ в Корана нещо, което да е в съгласие с Евангелието, нито дори у преп. Максим Грък, който, въпреки своето непримиримо отношение към основателя на исляма, допускал, че той първоначално е бил воден от добри подбуди…”

„Въпреки че Мохамед ви е отвърнал от служенето на огъня, той все пак не ви е привел към истинното богопознание, и поради това не е могъл да ви даде спасение. Той е подобен на кораб, който, макар и да не е потънал в средата на морето, е потънал в морските вълни близо до брега. Каква полза от кораба, който не е успял да стигне до брега? Каквото се е случило с него, това ще се случи и с вас” (св. Давид Аргветски)
Християните вярват, че истината ще ги направи свободни. Те знаят, че истината не ни принадлежи; ние сме тези, които избираме дали да принадлежим към нея. Християните знаят също, че истината не е нещо, а Някой. Тя е жива и винаги стои на прага на човешкото сърце. Но не отваря вратата насила.

Какво още можете да прочетете в новия брой на СВЕТ:

Подвигът на Борис (Енвер) и Серафим (Ешреф) Хакъеви, пострадали за Христа през 1913 г., Димитър ЛЕВОВ

„Паламика“, Георгиос МАНДЗАРИДИС

Обичаят „Писана булка“ при помаците, Маргарита ДРУМЕВА, Владимир ДОБРЕВ

Петър и Руслан Райчеви – от световните сцени към сърцето на българската култура, Маргарита ДРУМЕВА