Свещеното Писание в миналото и днес

Свещеното Писание на Църквата е книгата, която е оказала и оказва до днес най-силно влияние върху развитието на света. Приемана и отхвърляна, – тя е основната външна опора на вярващия християнин. Свещеното Писание съдържа в себе си неизменното в изменяемото – Божието откровение. Изменяемото са хората, поколенията, историята и обстоятелствата, които съществуват в света. Откровението в Свещеното Писание е неизменно, закотвено в историята, чрез събитията, които описва. От друга страна, то винаги е съвременно и никога не може да изгуби значението си поради обстоятелството, че пренася през вековете записани вечните истини на Свещеното Предание.

За съвременния човек, изкушен от постиженията на технологията, оплетен от мрежата на информационния поток, Свещеното Писание не е така лесно разбираемо. Атакувано от квазинаучни позиции, от полуистини и други религиозни вярвания, определено се изискват усилия то да бъде разбрано и усвоено. За да се преодолеят някои основни неразбирания и спекулации е необходимо да не се забравя най-важното – че Библията е дадена за спасение на човека чрез Иисус Христос и Неговата Църква. Тя няма за цел да описва и изяснява явления, които са извън тази цел. Там, където се срещат неща, които привидно противоречат на съвременния „здрав разум” (чудесата), трябва да се знае, че те са дадени с цел спасението на човека, а не за да задоволяват празно любопитство, да се оправдава собствен възглед или морален избор; те се виждат чрез очите на вярата.

В Свещеното Писание се съдържа Откровението, записано на човешки езици, според човешкото знание на автора, неговата образованост, човешки качества [1]. То е писано за човека, който живее на Земята. В този смисъл то е геоцентрично и съответно антропоцентрично. Онези негови елементи, които занимават съвременната наука, са странични за основната му цел. В Библията не се отделя внимание на космология, на география, на биология и пр. [2] Тези въпроси, ако са засегнати по някакъв начин, имат спомагателна цел – да свидетелстват, че Бог стои зад всичко това, че Той е Творецът, причината за всичко и че на Него трябва да се отдава цялата слава (Пс. 113:9; Рим. 1:19-20 и др.).

Непосредствено след основаването на Църквата вярващите не са имали нужда от Свещеното Писание. Те са имали Иисус Христос. Чрез Него Църквата живее цялостния си органически живот в Откровението. След отдалечаването от Неговото време Църквата се институциализира, навлизат нови хора, вярата охладнява и това налага преките участ­ници в събитията да използват писменото слово [3], за да засвидетелстват истините на учението. Те са ги изложили по възможно най-добрия начин, осенени чрез силата на вярата си от Светия Дух (Деян. 2). Така са се появили текстове, които съдържат в себе си Откровението. Те са продукт именно на първата църковна община и са отразявали нейната вяра в пълнота. Впоследствие обаче – с хода на времето и навлизането на нови вярващи в Църквата, с отдалечаването от евангелските събития, от поколението на първите християни – писменото слово започва да заема важно място при засвидетелстване на вярата. В началото то не е систематизирано, не е изведено като фиксиран сборник от авторитетни писания. Повяват се много и различни текстове. Църковните писатели от това време говорят за свещените писания, т. е. в мн. число. Едва впоследствие се говори събирателно в ед. число – Свещеното Писание, а много по-късно – за Библия [4].

Църквата създава канона, т. е. строго определените по брой и съдържание книги на Стария и Новия Завет [5], които вместват в себе си Откровението в пълнота. Те са наречени канонични. Извън тези книги остават други, които липсват в старозаветния канон (определен от равинистичното предание и приет от древната Църква), но са включени в Превода на седемдесетте – Септуагинта. В православното предание те се определят като неканонични, в римокатолическото и някои православни църкви на Запад – като девтероканонични. Извън тази литература е останалата, която се определя като апокрифна. Църквата използва всичката тази литература, но единствено и само осланяйки се на Откровението в нея. Само Църквата има авторитета и правото да разпознава Откровението в извънбиблейската литература посредством духовния си опит и постоянното действие на Светия Дух в тайнствата.

След избухването на Реформацията в началото на 16. в., отхвърляйки авторитета на Римокатолическата църква, новото християнско вероизповедание се нуждае да стъпи на нещо сигурно, авторитетно. То го открива в Свещеното Писание, Библията, и отхвърля всичко, което не се крепи на нея. Още тогава Библията, както бе споменато, е издигната в основен и единствен авторитет (Sola Scriptura) по отношение на вярата. В полемиката си с римокатолицизма протестантизмът се опитва на основата на науката, на рационалния опит, да докаже обективната истина, да потвърди своята вяра. Той се стреми чрез научен анализ, изследване на текстовете, исторически доказателства, в търсене на автографи на библейския текст да докаже правотата си.

Така се заражда библейската критика. С появата си обаче тя внася трагично разделение между научния подход към Библията и вярата на християните. Като основен метод на изследване на Свещеното Писание се приема историко-критическият. От него се пораждат още много други методи, които в разнообразието и многопосочността си водят до такова раздробяване на подхода към Свещ. Писание, че през 20 в. успяват да пресушат и малкото вяра на тези, които се опират на научния анализ. Може би този подход към Свещ. Писание е една от важните причини за дехристиянизирането на Западна Европа.

Библейската критика поставя разума преди вярата. Той се превръща в единствен критерий и без неговия авторитет всяка вяра е подложена на унижение, пренебрежение и отхвърляне. Опитите чрез библейската критика да се защити християнската вяра са направо отчайващи. Библейската критика, стъпила на рационалистическия оптимизъм на Просвещението, минавайки през модернизма в опити през цялото време да докаже тезите си, в края на 20 в. показа, че нищо не може да докаже. Свидетелство за краха на автономния разум е настъпилата епоха на постмодерността. Така изсушената от рационалистически търсения християнска вяра на Запад доведе до търсения на други „духовни” извори – на Изток или връщане към езичеството.

В протестантизма, посредством библейската критика, Библията зае мястото на живия, възкръсналия Иисус Христос. Тя Го измести и стана по-голям авторитет от Него. За протестантските вярващи Той е възможен само защото съществува Библията. Ако я няма Библията [6], няма да Го има и Иисус Христос. За библейската критика Той е интелектуална конструкция, книжен Христос, а не живия Христос на Църквата, Който е „същият вчера, и днес, и вовеки” (Евр. 13:8) [7]. Отказвайки се от Преданието, протестантизмът заедно с мръсната вода в коритото изхвърля и детето (А. Хомяков).

Както бе посочено по-рано, православното отношение към Свещеното Писание и православната методология са коренно противоположни на методите на протестантското изповедание и на породената от него библейската критика. Протестантите искат чрез изучаване на Библията, чрез анализ да достигнат до Иисус Христос. При православните достигането до Него става чрез Църквата. Иисус Христос основава Църквата, а не пише Библията. Библията разказва за Него, а не Той за нея [8].

Библията е средство за достигане до Него, а Църквата е „част” от Него, защото Той е нейният Глава (Еф. 1:22; 5:23; Кол. 1:18)

Бидейки в Църквата, човекът вече става част от Иисус Христос – чрез тайнството Евхаристия, чрез причастяването става християнин в първичния смисъл на думата, т. е. член на първата Църква, а не просто последовател. Църквата „пише” Библията, а не обратно. Боговдъхновеността на текста не произлиза от самия него, а от Бога. Текстът не е авторитет сам по себе си, защото той винаги се нуждае от тълкуване. А тълкуване без Църквата се превръща в човешко мъдруване [9].

Православната библеистика в същото време, без да отхвърля това, което е постигнато от науката и от библейската критика, като ползва всичко, което е възможно и полезно, стъпва първо на вярата – защото „чрез вяра проумяваме” (Евр. 11:3). След това, посредством вярата, одухотвореният в тайнствата на Църквата разум дава възможност за разбиране на Свещеното Писание [10], за правилно ползване на човешката мъдрост, изразена чрез постиженията на науката, и в частност на библейската критика.

Откровение

За православния християнин Откровението може да бъде възприемано условно по два начина: духовен и рационален. Духовният е свързан с неговото съдържание и то е разкрито изцяло в Иисус Христос. В Иисус Христос е пълнотата на Откровението, защото Той е неговата цел и завършек. То е неизменно и принадлежи на вечността, защото Иисус Христос притежава изцяло вечността в Своята божественост (Евр. 13:8). Вярващият постига Откровението чрез живот в Него, чрез „знаене“ на Христа. Това е непосредственият опит, върхът на който е причастието в тайнството Евхаристия. Степента на постижимост на Откровението е в зависимост от духовния ръст на отделния човек.

Рационалният начин на възприемане е свързан с произхода на Откровението, с проследимостта му в историята. Обикновено се пита:

как е възможно, ако Бог е напълно трансцендентен на човека, човекът да има познание за Него?

Отговорът намираме в теизма, а в конкретния случай  – в християнството.

Според това учение и разказа за Сътворението, както вече се спомена, се разбира, че човекът от момента на своето създаване е бил в тесни, лични отношения с Бога. Наивността и антропоморфичността на този разказ не бива да ни смущават. Той именно разкрива тези първоначални отношения – човекът е в пряк диалог с Бога – отношения „аз“ и „ти“. Това е взаимно доверие между двамата. Бог се открива на човека (Изх. 3:14), но и човекът се разкрива на Бога, въпреки че Създателят му знае всичко за него. Това е взаимен, личностен процес, чието върховно проявление е любовта. Тя е висша форма на откровение [11], пълнота на взаимни отношения.

След грехопадението, въпреки големите поражения върху човешката природа, връзката не е прекъсната окончателно. Бог продължава да търси човека, а човекът от своя страна да търси Него. И съответно Бог не оставя търсещия Го човек без отговор. Цялата тази връзка, всичките тези събития, които се случват на човека, този диалог чрез спомени и действия се предава посредством религиозния култ от поколение на поколение. Откровението бива запазено в това предание, а в определен момент част от него е записана. Това, което остава незаписано, ние днес наричаме Свещено Предание, а записаното – Свещено Писание. Свещеното Предание е по-широката историческа форма, а Свещеното Писание е тази, която е записана, канонизирана, изведена до нормативна основа. Така историческата страна на Откровението се съдържа в двете свои форми: Свещено Предание и Свещено Писание [12]. Тези два начина на възприемане на Откровението – духовният и рационалният (историческият), – не си противоречат, но се допълват взаимно – те са в диалектическо единство [13].

За Църквата последният авторитет е Иисус Христос, Който ни разкрива Бога чрез Откровението. Както вече се спомена, то се съдържа в пълнота в каноничната литература, с известни непълноти в неканоничната и в отделни части на апокрифната [14]. Откровението е засвидетелствано в света чрез духовния опит на светците, отците на Църквата, и техните писания, проповядва се в храмовете, изяснява се от църковните писатели и православното богословие. Откровението има онтологична основа. То произтича от вечността, от несътвореното, от Бога. В своя произход то няма материални измерения. Откровението трансцендира пространството и времето. Предадено на човека, то се пречупва през човешкия опит: в литературата, изкуството и пр., материализира се в културата, т. е. влиза в пространството и времето, обективира се в историята в различни форми.

Боговдъхновеност

Когато става дума за Свещеното Писание се задава друг важен въпрос – как можем да го различим от другите религиозни, а и от нерелигиозните писания? Вярващите християни обикновено отговарят, че то е боговдъхновено. Да, но какво означава това?

Боговдъхновеността не трябва да се разбира като някаква диктовка на Бога по отношение на текста, както е била разбирана в първите векове на християнството

Тогава на библейския автор се приписвала ролята едва ли не само на инструмент в ръцете на Бога. От това разбиране древната Църква се е отказала [15], но то е било възприето от протестантизма след Реформацията [16]. За православното мислене боговдъхновението не е някакъв механичен процес на даване, на предаване на нещо.

Вдъхновението е присъщо на човека. Всеки човек е надарен от Бога с някакъв талант: да рисува, да пее, да стихотвори и пр. Хората се вдъхновяват един от друг. Това е въпрос и на личностни отношения. Те творят, водени от вътрешно присъщ подтик, мотив, който ги кара да вършат това, което им е дадено като талант от Бога [17]. По същата логика има хора, които получават вдъхновение да се интересуват и да търсят духовното, Бога. Тези от тях, които в своя стремеж са достигнали до диалог с Бога, до непосредствени отношения с Него, в Свещеното Писание биват наричани „избрани“. Като водещи този диалог с Него, те са определяни и като боговдъхновени. В този смисъл боговдъхновеността е резултат от стремежа на човека към Бога и отговора на Бога към човека (т. нар. в Православието синергия). Боговдъхновението е динамика, молитвени преживявания, отношения с Бога, които се случват с конкретен човек, в конкретен момент от историята. Чрез боговдъхновеността се постига Откровението, т. е. търсещият Бога „научава“, „получава“ знания за Него, за себе си и за света в динамиката на връзката с Него.

Боговдъхновението е израз на лични отношения, в които едната личност се открива на другата. В православното разбиране, за разлика от римокатолическото, боговдъхновеността и Откровението са пряко свързани [18].

Поставя се въпросът, докъде стига боговдъхновеността? Явно е, че тя не свършва със Свещеното Писание и не се отнася само до него. Така например за о. проф. Романидис боговдъхновени са не само библейските писатели, но и светците и отците на Църквата [19]. Но Църквата е приела канона на Свещеното Писание като фиксирано, завършено, излагащо в пълнота нейното учение, като основен критерий и свидетелство за нейната истина. Появата на канона не е формален избор, а избор, изведен от нейната практика.

Същевременно тази истина може да се открие и в други текстове, които също съдържат Откровението и принадлежат на Свещеното Предание. Това означава, че боговдъхновената истина на Писанието постоянно се верифицира (потвърждава) от Преданието чрез духовния и богослужебния живот на Църквата. Тези други текстове, които обогатяват Преданието, не са формално определени като канонично свещено писание, но Църквата приема от тях това, което разпознава като свое учение. Според това разбиране в тях се съдържа Откровението, но не в пълнота, и затова само тя може да определя кое е истината и до каква степен те могат да се използват. Като пример могат да се споменат неканоничните книги на Свещеното Писание [20]. Такъв пример са и някои други книги, които древната Църква е ползвала като авторитетни, но които са останали извън канона, като книгите Енох, Пастирът на Ерм, различни послания и др. Същото можем да кажем и за текста на литургията. Най-ранните литургични формули може би са по-древни и от новозаветните текстове. Тогава изниква въпросът: те боговдъхновени ли са или не? За Църквата отговорът не е формален, но той се открива в нейната практика, т. е. боговдъхновеността е духовен опит в Откровението, който в Свещеното Писание е изведен до степен на лични отношения между Бога и свещения писател, отразени в историята чрез текста.

Бележки

1. Откровението идва от вечността и води до Бога. То е неизчерпаем извор на знание. Текстът обаче, както и езикът, на който то е записано, са детерминирани от историята, т. е. мястото и времето на написване, социалните условия, личните качества на автора и пр.
2. Отец Георги Флоровски пише: „Библията не е авторитет по социални науки, както не е авторитет и по астрономия… Истинската тема на цялата Библия е Иисус Христос и Неговата Църква, а не за нации или общества, нито за небето или земята“. Florovsky G. The Lost Scriptural Mind. In the coll.: Bible, Church, Traditions: an Eastern Orthodox view. Belmont, s. a., pp. 34, 35.
3. На тази основа се появяват и първите Символи на вярата в древната Църква.
4.С отдалечаването от времето на Иисус Христос, вярата се разпространява, но не навсякъде е така силна, каквато е била в първите десетилетия и векове от основаването на Църквата. Това налага именно и превръщането на Свещеното Писание в неин основен авторитет. В Православната църква текстовете
му присъстват в цялостното й битие: в богослужение, молитви, частен живот. Авторитетът му обаче не е в текста сам по себе си, а във вътрешната сила на съдържащото с в него Откровение. След Реформацията, в протестантските общности, Библията става външен авторитет и без правилната вяра, без непосредствения вътрешен опит на Църквата разбирането й се превръща в човешко мъдруване – самоцел за вярващия; а самата тя – в книжен папа.
5. По определението на проф. Иван Марковски.
6. Още св. Ириней Лионски споменава в своето произведение „Против ересите“, 3.4.1., че Църквата би могла да съществува и без Писанието. Сухият рационализъм на Реформацията доведе днес до възникването на харизматичните движения в протестантизма. Те запълват с квазидуховност липсата на истинска духовност в
протестантския свят.
7. По въпроса вж.: Попмаринов, Д. „Историята и Откровението в библеистиката“. В сб.: „Теология и социум“. С., 2013, с. 17 нат.
8. Въпреки, че Той се обосновава върху нея, когато става дума за Стария Завет, който свидетелства за Него.
9. Хубавата българска поговорка за дявола, който чете, т.е. тълкува Евангелието. Безбожният комунизъм също тълкуваше Библията.
10. За православното разбиране на Свещеното Писание вж.: Шиваров, Н. „Херменевтика на Стария Завет“, С., 2009, с. 329 нат.; Доц. д-р Емил Трайчев, „Библията и богослужението“, Богословска мисъл (БМ), София, кн. 4, 2002; „Духовното измерение на библейската херменевтика“, ДК, кн. 6, 2003; „Приносът на св. Отци и
учители на Църквата в тълкуването на Свещ. Писание на Новия завет,“ БМ, кн. 1, 2009; „Буквата убива, духът животвори”, в сб.: „Теология и социум“. С., 2013, с. 144; Попмаринов, Д. „Кратко въведение…“, с. 84 нат.; „Свещеното Писание – библейска критика и православна методология и Свещеното Писание като авторитет на вярата“. В сб.: „Съвременни…“; „Откровението като история и съвременната библеистика“, в сб. „Вяра и знание“. Шумен, 2013, с. 33 нат.; „Историята и Откровението в библеистиката“, в сб. „Теология и социум“. С., 2013, с. 13 нат.; Стойчев, Т. „Богословие на Новия Завет“. С., 2014, с. 188 нат.; Флоровски, Г. „Библия, Църква, Предание“, С., 2003; Stylianopoulos, T. Scripture, Tradition, Hermeneutics.Holly Cross Orthodox Press. Brookline. 1999.
11. Както на едно място казва големият румънски богослов Думитру Стънилоае: Любовта е „онтологическа „размяна“ на битие между Бога и човека“. Цитирам по памет.
12. Може би тук е мястото, където трябва да се отбележи, че делението на историческите форми на Откровението на Свещено Предание и Свещено Писание става на много късен етап. То се случва на Запад на Тридентския събор през 16 в., по време на противопоставянето между Римокатолическата църква и отричащия Преданието протестантизъм. В православното богословие то е заимствано оттам.
13. С появата, развитието и достигането до нас на Свещеното Писание се занимава библейската наука исагогика (въведение). Тя бива старозаветна и новозаветна.
14. Вж. Попмаринов, Д. „Неканоничните библейски книги и Откровението“. В сб. Библията в България, б. м., 2007, с. 107 нат.
15. Князев, А., свящ. Цит. съч., с. 113.
16. Вж.: Марковски, И. С., Въведение въ Св. Писание на Ветхия Завет, ч. 1, С., 1932, с. 10.
17. Интересно е да се отбележи, че никой не може да обясни как се появяват механизмите на вдъхновението и се превръщат в творчество. Какво е това, което кара човека изведнъж да започне да рисува или да пише стихове? Как се раждат мисълта, идеята?
18. Князев, А., свящ. Цит. съч., № 8, с. 117. Ср.: Попмаринов, Д., Кратко въведение… с. 44 нат.
19. Romanides, Protopresbyter John, An Outline of Orthodox Patristic Dogmatics. Rollinsford, New Hampshire. 2004, p. 41.
20. Ср.: Попмаринов, Д., Неканоничните… с. 103 нат.