Защо Господ е казал: „А без Мене не можете да вършите нищо”?
Когато мислим за битието изобщо – за Бога и за творението, – то по някакъв странен начин в нас живее интуицията, че битието е едно, а няма множество различни форми на битие. И когато вярваме в Бога, Когото Синът на Отца ни е открил със Своето явяване и Отец чрез изпращането на Своя Дух, то си задаваме въпроса: „Какво да правим, как да разбираме изобщо нашето идване на този свят?”
„Биване” е рядко употребявана дума днес, но с нея се изразява понятието existence[1]. Това понятие е взето от Хегеловата система на мислене: положение, отрицание и синтез. Вечно, абсолютно Битие и пълно небитие са двете граници, те са положението и отрицанието. Синтезът е временното явление – човекът. Тук употребяваме думите – „да биваш”, „биване”. И когато живеем в сферата на това „биване”, пред нас стои постоянната грижа да попаднем в потока на божествения извечен живот. И ако няма друг живот, друго Битие, освен това, което е изразено с думите на Сина Божий в Неговото Откровение към Моисей: „Аз съм вечно Съществуващият”[2], и ако още в Стария Завет е било дадено указанието, че Бог е един и животът е един, то аз разбирам думите на Христос като думи на Онзи, Който е дошъл при нас от абсолютното божествено Битие и е приел нашата форма на биване. Как можем да изпълним Неговата заповед? Ние можем някак си да размишляваме и дори да обичаме заповедите заради тяхното съвършенство, но тяхното битийно съдържание ни убягва.
И тъй като няма друг Бог, освен Този, Който ни се е открил – Отец, Син и Дух Свети – то думите на Христос трябва да се разбират така: Той, Вечносъществуващият Бог, ще ни даде Своя живот. А ако Той не ни даде, то ние в нашето положение на творение, сме лишени от възможността да сътворим друго битие, което да надхвърля това, което реално съществува. Следователно ние можем да преодолеем постигналата ни смърт, само ако станем обител на Отец и Син и Дух Свети. А ако Бог не е с нас, то ние сме безсилни; ние сме в мрак и във властта на смъртта. Ето защо, мисля, Той е казал: „Без Мене не можете да вършите нищо”[3]. Защото няма друг живот, освен този, за който се говори в Пролога на Евангелието от Иоан: „Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало”[4], и няма друг Бог, друго Битие. Ние самите не можем да създадем ново битие. Ето защо целият наш смисъл е само в това, да получим вечно битие от безначалния Бог, Който ни се е открил.
Разбира се, аз не мога да направя нищо от онова, което принадлежи на Бога. Същият божествен Йоан казва, че „когато Го видим… ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е”[5]. И целият път се оказва такъв: ние трябва да станем „съсъд на Светия Дух” и „обител на Отец и Син”[6], и можем да добавим – и на Светия Дух. Тук временното обитаване е изключено: ако ние ставаме обител на вечния безначален Бог, то, разбира се, Отец и Син и Дух Свети се вселяват в нас за вечността. Това е чисто положително възприемане на евангелските думи.
Целият ни опит обаче ни показва, че трябва да преминем през отрицателния опит на понизяването (кеносиса), през отрицателния опит от смъртта. Когато живеем по християнски, ние живеем в пълнотата на безначалното безкрайно Битие, и в същото време постоянно сме в това тяло, което ни обвързва. И ние нищо не постигаме абсолютно, а всичко в нас е относително.
Господ, нашият Творец, Света Троица, е извършил предвечен Съвет: „Да сътворим човека по Наш образ и по Наше подобие”[7]. И ние, християните, градим живота си върху това откровение: нашето битие е образ на божественото Битие. Първородният грях е внесъл отрицателен момент в живота ни. Христос, явил се на този свят, естествено никому не е бил понятен. Как е живял този Човек? Той не е имал никаква собственост на земята: нито дом, нито нищо друго[8]… Неговото явяване, Неговото Рождество, се извършило в изключително бедни условия[9]. Как можем да видим в това явяване абсолютния Бог, Твореца на космоса? Но Христос казва, че когато Отец действа в нас[10], ние започваме да съзираме Божието величие именно в това понизяване.
За да следваме Христос[11], както Той казва, трябва да се подготвим наистина да търпим всяка скръб и болка, всяко възможно страдание. Как е възможно да се избере това страдание и тази болка? Никой не може сам да тръгне след Христос, защото първото условие е да вземе върху раменете си своя кръст. Кой може да избере страшния път на Христовите страдания? И така, нужна е някаква интуиция свише, която да привлече човека към Христос. Апостол Павел добре казва, че ако няма възкресение, то християнинът е най-нещастното същество на земята[12]. Казано по човешки, никой не може да се съгласи да последва Христос, ако не му бъде открито, че това е възлюбеният Син на Отца.
…
И така, Сам Бог живее в нас потенциално, и ние получаваме битието-живот на Самия Бог, така че Бог и човекът вървят съвсем плътно един до друг. Когато говорим за Въплъщението на Сина на Отца, пред нас стои въпросът: как е възможно абсолютното Същество да се въплъти в тази плът, изпитваща болка? Нашата природа е сътворена от Бога. Следователно Христос се е облякъл и е взел върху Себе Си нашата природа, способна да страда, но тази природа е създадена от Самия Него. Тя не е нещо чуждо Нему. В раждането Си от Дева Той избегнал онова, което влиза в съприкосновение с греха. Ако Той Самият е сътворил тази природа и е могъл да се яви в нея, то се получава и обратното решение: ние, родените в тази природа, можем да приемем Бога-Творец. И така, когато Господ в Своя предвечен Съвет казва: „Да сътворим човека по Наш образ и по Наше подобие”[13], то ние сме изправени пред Абсолюта.
Ежедневният ни опит ни показва нашата немощ, нашата смърт, липсата на любов, липсата на ясно усещане кое е добро и кое – лошо. Ние се удряме като риба в леда на този свят. Вековният живот на Православието и на християнството изобщо е свързан с постоянно търсене. И когато искаме да познаем Бога, в нас възниква въпросът: как е възможно абсолютното Същество да възприеме тази относителна форма на биване? И заедно с това: как ние, родените в тази земна плът, можем да се явим като носители на божественото могъщество? Ако искаме да разсъждаваме за това, на всяка крачка ще изпитваме недостатъчността на нашия интелект да разреши тези въпроси. Тези въпроси обаче се решават чрез самия живот. Ние все още се намираме в период на сътворяване, за което Господ е казал: „Моят Отец работи досега, и Аз работя”[14]. Това означава, че все още не е завършено докрай „делото”[15] на Бога, Който спасява света.
Нашата природа е създадена по образа на безначалния Абсолют, Който е казал: „Аз съм вечно Съществуващият“. Битието, това съм Аз, и няма нищо друго, освен Мене”. Ако Бог казва за себе си „Аз”, това означава, че Той е Лице, Личност. Как това Откровение се отразява в нас? Как се отразява то в ежедневния ни живот? Как можем да станем личности, подобни на Бога?
Когато прекарваме внимателно дните си, през цялото време сме изправени пред някакви все още неразкрити за нас тайни. Но чрез самото старание да живеем според заповедите на Христос Бог, ние разбираме, че никой друг не ни е дал нищо по-съвършено…
Отново се връщам в мисълта си към нашия отец Силуан. Той пише, че дори когато не разбираме Божиите пътища, пак трябва да казваме на Бога: „Да бъде Твоята воля”[16]. В живота ни на земята, изпълнен със страдания, болка, смърт, мрак, когато се предадем на Неговата воля, която все още не разбираме, при нас идва благодатта на Светия Дух, и ние живеем Бога като свой най-скъп, най-близък Отец.
И така, на дадения въпрос е възможно не логическо решение, а е нужен опит от самото Битие. Ако ние сме създадени по образ и по подобие, това означава, че за нас е приготвено безкрайното Царство. И християнинът върви по своя път в огромно страдание. На земята Христос не се стреми да смаже другите със Своето могъщество[17], а Той взема върху Си техните немощи. Християнството, което ние, православните, живеем, наистина е чисто страдание. Но в това страдание изведнъж някъде си пробива път златната нишка на най-фина интуиция за нашето родство с безначалния Бог.
И така, сътворяването на човека все още не е завършено. Може би то достига завършек в опита на светиите като преподобни Силуан. Той казва, че Бога ние живеем като най-скъп, най-близък Отец. Това нещо е много трудно за изразяване с нашия език.
Божественото Битие е безстрастно. По какъв начин ни поразява „болестта на любовта”? Христос е казал: „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели”[18], за другите хора. Това е пътят, по който можем да станем личности, подобни на Личността на въплътилия се Син Божий. Онова, което е мислил Христос на земята, реакциите, които виждаме у Него, целият строй на Неговите мисли и чувства, – това искаме да възприемем[19], а не можем, защото е твърде болезнено.
Духовното възприятие в християнския живот е много дълбоко и неизказано фино. Всъщност ние постигаме любовта на Отца и Сина и Светия Дух не с интелекта си… Човешкото слово, родено в творението, не може да изрази това, както трябва. Но когато наистина вярваме в Христос, тогава в нас се вселява Светият Дух, и някъде в дълбините една тънка интуиция ни открива, че това е Бог, това е нашият Отец. Ние не можем да изразим това с думи, а трябва „да попаднем” в това състояние. И ние „попадаме” в това състояние, когато Сам Бог дойде и се всели в нас – Бог, Който е непостижимо велик и всемогъщ, и в същото време непостижимо смирен.
Откъс от “Духовни беседи” I том, София, Омофор, 2022
Превод: Мила Игнатова
Бележки
[1] От фр.: „съществуване”.
[2] Вж. Изх. 3:14.
[3] Иоан. 15:5.
[4] Иоан. 1:3.
[5] 1 Иоан. 3:2.
[6] Вж. Иоан. 14:23.
[7] Бит. 1:26.
[8] Вж. Лук. 9:58.
[9] Вж. Лук. 2:7.
[10] Вж. Иоан. 6:44 и др.
[11] Вж. Иоан. 12:26.
[12] Вж. 1 Кор. 15:13–19.
[13] Бит. 1:26.
[14] Иоан. 5:17.
[15] Вж. Иоан. 4:34; 17:4.
[16] Вж. Архим. Софроний. Свети Силуан Атонскси. С. 317, 360.
[17] Вж. Мат. 20:28; Марк. 10:45.
[18] Иоан. 15:13.
[19] Вж. Фил. 2:5.
