В един от текстовете, които ви предлагаме в този брой на списанието, православният свещеник Александър Данилов разсъждава за фалшивата борба със злото и ни призовава да оставаме хора.
Само че такива послания се посрещат с насмешка от по-претенциозната публика. И наистина – как може “хорското” да бъде мерило за високи духовни амбиции. Когато си така вътрешно богат и софистициран, когато знаеш толкова много за доброто и злото, когато си предизвикан от неизследимите дълбини на човешката психика и си запознат литературно с тънкостите на духовното подвизаване – не е ли някак пошло да разсъждаваш върху тази банална просто човечност…
Но ето че идват моменти на криза; обстоятелства, при които сме истински разтърсени и объркани, и нямаме никакво съмнение, че от нас се изисква духовен отговор. При това не отговор с думи, а с живот според вярата. Тогава внезапно се оказва, че нещо не е наред с цялото това познание. Че замисленият „орлов“ полет към духовните висини заприличва на подскоците на домашно пиле и приключва с тупване на земята. А човекът се вижда принуден да осъзнае, че първо е трябвало да се състои като орел, после да се устремява към хоризонта, и да размишлява какво е пропуснал.
Преди да се обожим, помага проф. Андрей Кураев на този размисъл, трябва да се очовечим. А какво значи това, какво е да си човечен? Този въпрос има различни отговори, част от които ще прочетете в списанието. Отец Александър Данилов отговаря така:
„Точно в този момент, когато заставаш над болката си, над собствените си желания, дори над страха си, когато поставяш болката на твоя ближен, който и да е той, наравно с твоята болка, тогава ставаш човек. Когато преборваш себе си. Когато си способен да дадеш, а не да вземеш. А това е възможно само с Бога.“
