Джонатан Дън е автор на четири книги за езика. Той е завършил класическа филология в Оксфорд. Превел е повече от седемдесет заглавия от български, галисийски, испански и каталонски език за издателства като Пенгуин Рандом Хауз, Ню Дайрекшънс и Шиърсмън Буукс. Живее със семейството си в София и служи като иподякон в Българската православна църква. За повече информация, посетете неговия личен уебсайт www.stonesofithaca.com.
Езикът е кодиран. Думите, които използваме всеки ден, ни казват нещо за човешкия живот, за божественото начало, за сътворението на света, за икономиката, за околната среда… Освен смисъла, който им придаваме, те имат свой собствен смисъл. Могат да бъдат четени отзад напред, могат да се преподреждат или променят в зависимост от правилата на фонетиката, от техния ред в азбуката, от техния външен вид. Важно е да имаме очи, за да видим това, както когато започнем да участваме в тайнствата на Църквата, почваме да откриваме Бог навсякъде около нас.
Настоящият текст е част от книгата Седем кратки беседи за езика, която е взела заглавието и формата от книгата на Карло Ровели Седем кратки беседи по физика (Жанет 45, 2017), но съдържанието е съвсем различно. Тя е най-новата книга на Джонатан Дън по темата, която се очаква да излезе скоро и на български, след английското ѝ издание.
Видяхме, че християнството е религия на парадокса и парадоксът може да бъде взет като индикатор на истината. Христос умря и възкръсна. Това е вид парадокс. Той премина през смъртта, смъртта не е край сама по себе си, слезе в Хадес (Hades, място, където shade/сянката обитава, дума близко свързана с death/смърт и earth/земя) и по-късно се появи на учениците си преди да се възнесе на небето. Той се възнесе на небето, за да можем ние да получим Светия Дух, Светият Дух да изпълни живота ни, нещо което се случва десет дни по-късно, на Петдесетница, когато снизхожда върху апостолите и им позволява да говорят на различни езици. Това не е акт, който стои далеч от превода, между другото.
Христос често говори по парадоксален начин. Вече дадох пример с това да изгубим живота си, за да го намерим. Изгубваме живота си – това означава, че жертваме собствената си воля и загърбваме претенциите на егото, за да служим на Божията воля и на нуждите на нашия ближен, изтриваме егото (†) – с цел да го намерим (+), защото както Христос казва: „Няма никой, който да е оставил къщи, или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или нивя, заради мене и Евангелието, и да не е получил сега, в това време, среди гоненията, стократно повече от къщи, и братя, и сестри, и бащи, и майки, и деца, и нивя, а в идещия век – живот вечен.” (Марк. 10:29-30). Оттук можем да заключим, че стократно повече, следвано от вечен живот, е знакът плюс. Един и същ символ, егото с черта прокарана по средата, може да има едновременно негативни и позитивни конотации.
Видяхме също, че Светата Троица буквално може да се нарече три в ONE (едно), нещо, което също звучи парадоксално. То е точно толкова парадокс, колкото математическото уравнение на майката и бащата, събрани, за да създадат детето: 1 + 1 = 1 (три в ONE). Ще спомена няколко красиви връзки тук, например думата birth (раждане) е свързана с child (дете), стъпка в азбуката b-c, фонетични двойки d-t и l-r, и също с third (трети), чрез двойка букви, които са подобни b-d.
Веднага след като изяснява какво ще получат онези, които го следват, Христос казва: „А мнозина първи ще бъдат последни, и последни – първи.” (Марк. 10:31). Това също е парадокс и е интересно как ще бъде обяснено. Първите ще бъдат последни и последните ще бъдат първи. Подобно изречение стои и в края на Притчата за работниците в лозето (Мат. 20:1-16), където онези, които са работили от сутринта и са се подложили на изгарящата жега получават същото заплащане като онези, дошли в пет часа. Първите са леко подразнени, разбираемо, но са получили каквото са заслужили. Въпросът е, че другите, които не са свършили същата работа, ще получат същото. Собственикът на лозето, който олицетворява Бог, обяснява, че е негово право дали ще даде еднакво възнаграждение на едните и на другите. За мен времето на работа в лозето се отнася до времето, което сме отделили на вярата, получавайки стократно, но с това малко тревожно допълнение „среди гоненията”, което пък означава да издържиш на бедите, съпътстващи вярата и покаянието.
Ето как разбирам този очевиден парадокс. Желанието да си пръв води до конфликт (не можем всички да сме първи). Думата first (пръв) е свързана очевидно с fist (юмрук) и strife (борба), така че изводът от факта да искаш да си пръв е много ясен, макар че това не ни спира да възхваляваме добродетелите на конкуренцията (странна концепция, която така и никога не разбрах напълно – не е ли по-добре да помагаме на другия, отколкото да го тикаме в калта?).
Във first винаги има thirst (жажда) – жажда да си отгоре, но също и да си новороден, както бебето винаги е жадно, предимно за майчино мляко, по-късно тази жажда може да прерасне в други видове. Дотук сме направили четвърт оборот.
Това, което ни прави жадни е предимно солта (половин оборот). Ако ядеш сол, ще имаш неутолима жажда. Очевидно между жажда и сол съществува връзка. Но salt (сол) освен това ни прави и last (трайни), три четвърти оборот. Ние използваме сол например за съхранение на месото. Досега сме направили връзка между first и last, но какво ще ни спре да продължаваме да вървим в кръг, като горкия Сизиф, нагоре и надолу по хълма.
Прекъсваме цикъла. И това се случва като отстраним буквата а, така че думата last става Ist (цял оборот). Същият резултат, но връзката с жажда е скъсана. Това означава, че повече не се отдаваме на страсти, култивираме добродетели и ставаме lst (първи), обратното на last, годни за Царството Небесно. Така че, „мнозина първи ще бъдат последни (тези, които се поставят най-отпред не са годни за Царството), и последни (тези, които поставят другите пред себе си) – първи (lst).”
Парадоксът е обяснен чрез връзката между думите – обяснен е чрез самия език. Но тъй като Христос е Словото, това не би трябвало да ни изненадва. Той знае какво говори.
Иска ми се да дам още един пример за това, че Христос знае какво говори. Той всъщност има голямо чувство за хумор, което обикновено изпускаме. Трябва да имаш голямо чувство за хумор, когато си Единственият, чрез Когото всички неща са станали, и въпреки това, идвайки в света, си отхвърлен от всякъде и от всякого. Да плачеш ли, да се смееш ли.
И така, в Иоан 7, когато иудеиският празник Разпъване на шатри наближава, Иисус е в Галилея. Братята му предлагат да яви някои от чудесата си и по-надалеч, защото в края на краищата затова е дошъл, нали? Празникът в Иерусалим би бил чудесен повод. Иисус им отговаря, че не е съгласен, но след това (нещо, което аз правя често) променя мнението си и отива и извършва онова, което е казал, че няма да стори. Той се озовава по време на фестивала, където иудеите го притискат, отричайки всяко добро нещо, което прави в съботния ден, съществува постоянна заплаха за живота му или поне тълпата така смята, и когато им казва, че ще бъде с тях още съвсем малко, защото ще бъде разпнат (!!!), тълпата се чуди дали им говори, че ще тръгне на път, за да посети гърците от диаспората.
Можете да си представите разочарованието. Посланието му не стига до тях. Настъпва последния ден на празника. Иисус се възправя (почти Го виждам) и в своята неудовлетвореност извиква: „Който е жаден, да дойде при мене и да пие”. Както в Писанието е казано: „Който вярва в Мене… из неговата утроба ще потекат реки от жива вода.” (Иоан. 7:37-38). Тук има ясна връзка с прекрасната история на срещата между Христос и самарянката в Иоан 4, още един пример на сериозен хумор. По това време Иисус е на път към Галилея (никой пророк не е без почит, освен в своята страна) и за да отиде от Иудея до Галилея трябва да мине през Самария. Той спира в град Сихар при Иакововия извор (в наше време Наблус) и помолва една самарянка да му даде вода да пие. Самарянката е изненадана, иудеите обикновено си нямат вземане-даване със самаряните. Иисус обяснява (отново, можете да си представите въздишката, която предхожда това): „Да би знаяла Дара Божий, и кой е Оня (да се разбира: Единственият, чрез Когото светът е създаден!), Който ти казва: дай Ми да пия, ти сама би изпросила от Него, и Той би ти дал вода жива.” Забележете връзката с другия откъс в думите „жива вода”.
И тогава самарянката му отвръща с най-невероятното заключение, което някой някога е правил: как ще сториш това като нямаш дори почерпало? Почти мога да усетя как Христос се усмихва вътрешно. Тя има почерпало, а Той няма. Иисус обяснява, че водата, която дава, която можем да асоциираме с водата на кръщението, комбинация от Христос (О2) и Светият Дух (Н) – се превръща за онези, които я приемат в „извор с вода, която тече в живот вечен.”
Това е буквална истина. Когато съпътстваме кръщението си с вяра и правилни дела, тогава водата в нас става извор на вечен живот, и тук слизаме. Забележете колко са близки думите believe (вярвам) и receive(получавам), стъпка в азбуката b-c, фонетична двойка l-r.
Всичко, което Иисус иска от нас, е да вярваме. Това е всичко. Той не иска да се изправим на главите си. Не иска да правим салта във въздуха. Не иска да участваме в маратон, макар че ако желаем, може да го сторим. Иисус просто иска от нас да вярваме и Той ще стори останалото.
Believe е много щедра дума. Тя съдържа be (бъда) и live (живея). Ако си спомним взаимовръзката b-v-w, тя също съдържа Bible (Библия), където вярващите дохождат, за да пият. Отзад напред believe се чете veiled (забулен). Това са мистерии, тайнства, те не са достъпни за когото и да е, но само за онези, които подхождат към тях със страх и смирение.
Съществува и още една връзка с този разтърсващ вик от Писанието „Който вярва в Мене, из неговата утроба (на английски „сърце”) ще потекат реки от жива вода”. Думата на гръцки не е „сърце”, а „корем”, което предполага се, олицетворява мястото на емоциите (не виждам защо не е преведено като „корем”). И ако разлистим Глава 3 от книга Битие, ще видим, че Адам дава име на жена си Ева „защото тя стана майка на всички живеещи” (Бит. 3:20). В Библията има бележка под линия, сложена към името Ева, което означава Живот.
Ето какво се получава: believe е комбинация от belly (корем) и Eve (Ева). Така че когато Христос казва: „Който вярва в Мене, из неговата утроба (на гръцки „корем”) ще потекат реки от жива вода”, това е буквалната истина, защото то е, което думата означава на духовно ниво. Ако се ограничим до значението, което даваме на думите и как са еволюирали през времето (науката етимология), тогава се сдобиваме с много тесен поглед, точно както третираме света единствено като източник на удоволствие и печалба, на съществуване с цел вземане (което е в основата на голяма част от човешките дейности), отново ограничена гледна точка. Светът съществува много преди нас. Той ни е даден за наше добро. Ние преминаваме през него за определен период от време. Без инструменти и продукти не можем да се справим. Но точно както Бог довежда при Адам животните да им даде име (Бит. 2:19), така оставя природните ресурси на наше разположение да види какво ще сторим с тях, какъв смисъл ще им предадем. Ние сме преводачи. Вземаме нещо написано на един език и го трансформираме на друг. Как правим това зависи от нас, дали го правим с грижа и любов или с пренебрежение (още не съм срещнал преводач, който работи с пренебрежение). И актът на превод, онзи който презираме, онзи, който третираме като второ качество и едва заплащаме, може да се окаже съдбоносен, когато става дума за наследяването на вечен живот.
Превод: Цветанка Еленкова
