Тайната на първосъздадения Рай

С какво е изпълнен животът в рая

Иска ни се да надникнем в рая поне с крайчеца на окото. Да надзърнем и да разберем какво правят душите на спасените хора. Заети ли са по някакъв начин? Или си почиват? Как минава времето им? Пък и може ли да има време там, където господства вечността?

Свикнали сме да чуваме, че праведниците ще наследят блаженство, ще получат венци за търпеливо понесените скърби и ще започнат заедно с ангелите да славят Бога. Но това не е ли скучно? Помолваш се, изпяваш хвала на Бога, отпочиваш под сянката на райските дървета от тежките трудове, претърпени на земята… И после какво? Ние чуваме, че „ще отрие Бог всяка сълза от очите им” (Откр. 21:4), тоест ще възпълни всички лишения, ще изцери раните, ще избави от скърбите. Но ето я вечността – сълзите отдавна са пресъхнали, в душата цари мир и покой. Но с какво да се захване човек? Защото ние имаме такава особеност – душата на човека не може да търпи безделие. И тъй, с какво е изпълнен райският живот?

Тайната на живота в рая

Преподобни Силуан Атонски веднъж разказал следната притча. Високо в небето се реел орел. Докато съзерцавал красотата на света, той поискал да разкаже за нея на петела, който живеел долу, в обикновен селски кокошарник. Когато орелът се спуснал, петелът важно се разхождал сред своите кокошки и не се заслушвал особено в разказа на орела. Петелът нищо не разбирал от думите на орела, защото дори с крайчеца на окото не бил виждал това, което съзерцавал орелът. Скоро съвсем му дотегнали тези възвишени думи. Така и тези, които се интересуват само от земното, не могат да разберат небесното.

Животът в рая е тайна за изгнаниците от рая. На тях не им е дадено да фантазират какво е там. Фантазиите за духовното обикновено завършват зле.

Съществува такъв проблем: всеки има своя мяра на възприятие, свой предел, отвъд който разсъжденията са безсмислени. Бебето не разбира възрастния. Слепецът не разбира художника. Глухият – музиканта. Как да се обясни на неграмотния дивак-канибал значението на древните ръкописи? Дивакът би си разпалил с тях огъня, би сготвил на огъня ценителя на ръкописите и би продължил и занапред да живее своя дивашки живот. Не всичко и не на всеки е възможно да се обясни. Неразбирането се превръща в отхвърляне, а отхвърлянето – във вражда. Като враждуват срещу онова, което не разбират, хората разрушават храмове и дори не предполагат, че храмът всъщност е Небе на земята, частица от рая в нашия грешен свят.

Апостол Павел, грабнат и отнесен в рая, дори до третото Небе, се докосва до неща, “които човек не може да изговори” (2 Кор. 12:4), тоест до неизразимото. Той би искал да разкаже за това, но не знае как. Единственото, което казва във възхита, е, че “око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Кор. 2:9). Тоест Бог е приготвил за хората в рая такива блага и щастие, подобни на които в този свят е невъзможно да се преживеят.

Впрочем, апостолът продължава: „А нам Бог откри това чрез Своя Дух” (1 Кор. 2:10). Значи все пак нещичко можем да узнаем за това.

За какво Бог поселва човека в рая

Божественото откровение ни казва, че Бог поселва човека в първосъздадения рай, не за да си лежи безгрижно под палма и да откъсва плодове от райските дървета. Не, в Писанието е казано:

„След това Господ Бог взе човека (когото създаде) и го посели в Едемската градина, да я обработва и да я пази.” (Бит. 2:15)

Не за да се пече на слънце и безгрижно да се плиска в лазурните вълни на райските реки, а за да обработва райската градина и да я пази. И тъй, в първосъздадения рай на човека е наредено да бъде зает, да се грижи за рая – да го обработва и пази.

И не на рая е необходимо обработване, защото всичко сътворено от Бога е съвършено, без недостатък. Раят благоухае от присъствието на Божията благодат. Всъщност, на човека е необходимо да обработва рая. Прекомерният покой води до безгрижие, безгрижието – до празност. А „празността е научила на много лоши неща” (Сир. 33:28). А човекът, макар и сътворен чист, още няма опита на духовното усъвършенстване, при което са неотделими трудът, разкриването в себе си на заложените от Бога таланти и твърдост при възникващите изкушения.

Всъщност, дървото за познаване на добро и зло се дава именно, за да се възпита в човека вярност към Бога. Верността би се проявила в отсичане на всяко изкушение на прелъстителя в създадения от Бога свят. Възпитанието предполага труд, усилие от страна на човека.

И все пак не е съвсем ясно, в какво именно се състои райският труд. Според тълкуванието на свети Йоан Златоуст това е „труд безболезнен, чужд на всяко страдание”. Това е път към все по-голямо духовно съвършенство. Ще се осмелим да предположим, че обработването на рая изисква определена творческа дейност на човека, неговото дълбоко, разумно-личностно включване в райската хармония на първосъздадения свят, благоухаещ с благодатта на Светия Дух.

Открито ни е, че Адам дава имена на животните (ср. Бит. 2:19-20). Но за да наименуваш някого, трябва да го познаваш в същността му. Ученият, който открива нова звезда, ѝ дава име. Адам опознава създадения от Бога свят, наименува и се опитва да проникне в тайната на вселената. И това съвсем не е безделие, то е дълбоко, творческо, разумно-волево дело. Даването на име, тоест изразяването на своето знание в слово означава, че човекът формулира плодовете на своята познавателна дейност.

В райския труд на първосъздадения човек участват и душата му, и тялото, и умът, и сърцето – всички негови разумно-волеви качества.

Други задачи в първосъздадения рай

Съдейки по всичко в първосъздадения рай хората имат много задачи. По-конкретно Свещеното Писание казва:

„и да господарува над морските риби, и над небесните птици, (и над зверовете) и над добитъка, и над цялата земя, и над всички гадини, които пълзят по земята” (Бит. 1:26).

За да господаруваш, трябва да имаш талант за това и да знаеш как да управляваш.

В света на живите същества не е господствал хаос, нито законите на унищожаване на по-слабия от по-силния. Светът е бил различен, съразтворен в благодатта на Светия Дух. В него не е имало нито смърт, нито хищничество. Но редът и хармонията във вселената са се поддържали чрез дейността на човека – венеца на Божието творение. Доколкото човекът е поддържал своето единение с Господа, дотолкова посредством човека в света се е изливала светлината на Божията благодат и е одухотворявала цялото битие.

Преподобни Макарий Велики ни дава да надзърнем в тази тайна:

„Врагът прелъстява Адам и по този начин надделява над него, отнема му властта и нарича сам себе си княз на този век. А в началото Господ поставя човека за княз на този век и господар на всичко видимо. Нито огънят го надвива, нито водата го потопява, нито зверовете го нараняват, нито отровните животни могат да му навредят. Но след като човек се поддава на изкушението, той предава своето началство на прелъстителя”.

И кой би могъл да помисли, че званието „княз на този свят” дяволът открадва не от кой да е, а от човека. Но е така. Изначално в земния свят цар е този, който носи в себе си образа на Небесния Цар. Небесният Цар – Бог – обдарява човека с печата на царския образ и го прави земен цар. Благочестивото царство не е своеволно самоуправство или тирания, не е гнет на безумен деспот. Благочестивото царство е жертвена грижа за тези, които са ти поверени от Самия Бог. В стремежа си да познае Бога, човекът е призван все повече да се усъвършенства, а чрез личното му преображение все повече да преобразява и окръжаващия го свят.

Царственото владичество на първосъздадения човек като венец на творението означава, че той не е откъснат от богосъздадената природа. Той е призван с ум и сърце да се обръща към Бога и същевременно да пази, украсява и поддържа създадения от Бога свят така, както се поддържа огънят в огнището. Нерадението, немарливостта водят до угасване на огъня, а после – и до студ, замръзване.

Между другото, ето още една от райските задачи: „плодете се и множете се” (Бит. 1:28). Приятна задача, нали. Съвременният повреден човек разбира тази задача в най-примитивния смисъл. Зачеваш и изоставяш – така правят лишените от разум животни (при това – не всички) – белким някой от потомството оцелее. А човек, за да се плоди и размножава, трябва да умее да се грижи: за тази, която ще ражда, и за тези, които ще се родят. Грижата е проява на любов, а без любов всичко губи смисъл. Освен това, за да се плоди и да се размножава, човек трябва да може да възпитава, да предаде на чедата си най-доброто. Това е цяла наука, поставена като задача на човека още в първосъздадения рай.

Впрочем светите отци тълкуват тази задача много по-възвишено. Там, където духът господства над плътта, самото размножаване на плътта се разбира по друг начин. Ето какво пише за това светителят Йоан Златоуст:

„Преди непослушанието (първите хора) са живели като ангели и между тях не е имало съжителство. И как би могло да има, след като те са били свободни от телесни потребности?”¹

Светителят Игнатий (Брянчанинов) пояснява:

„Това размножаване е трябвало да става в цялата пълнота на непорочността и безстрастието. Вместо плътско, скотоподобно наслаждение е трябвало да има свята духовна наслада. А самия образ, като неоткрит от Бога, ние не изпитваме, защото вярваме, че както е било лесно за Бога да допусне известния ни начин, така е лесно да установи и друг начин … Създаването на жената от мъжа (на Ева от Адам) е пример за безстрастно размножаване на човешкия род преди престъплението”.²

Всъщност така смятат всички свети отци.

Само блажени Августин мисли, че начинът на зачеване в рая е същият, както и сега, но без страстта на плътската наслада. Той пише, че сливането би се подчинявало не на похот, а на волята на човека.

„… съответните членове биха се привеждали в движение чрез изискването на волята, без страстно вълнение и при пълно спокойствие на душата и тялото и със съхраняване на целомъдрието”.³

Както и да се отнасяме към това, при всички случаи раят не е царство на похот.

Такъв е бил първосъздаденият рай. И днес раят, в който влизат душите на спасените хора, е над всичко плътско. Такъв, без ни най-малко наличие на страст, ще бъде раят и след Всеобщото Възкресение. И затова

„но ония, които се сподобиха да получат оня свят и възкресението от мъртвите, нито се женят, нито се мъжат, и да умрат вече не могат, понеже са равни на Ангели и, бидейки синове на възкресението, са синове Божии” (Лк. 20:35-36).

Раят след грехопадението

Свидетелствата за рая в редовете на Свещеното Писание приличат на отражения на Слънцето в капчици роса. Те са миниатюрни по форма, но в тях сияят отблясъци от слънчевите лъчи.

Раят е споменат в началото на Свещеното Писание – в книга Битие. Раят е устроен на земята, но също така той е причастен към Небето, към царството на ангелите. Целият сътворен свят е Божи храм, а раят е олтар, в който първосъздаденият човек, подобно на свещеник, извършва служение пред незнайни за нас Божии тайни. Както олтарът на храма съединява небесното и земното, така и раят в първосъздадения свят е докосване на Небето до земята, причастие на земното към Небесното.

Грехът на човека отсича земята от Небето. Раят остава като Царство Небесно, но на земята вече го няма. И затова ние едва ли ще успеем да разкрием тайната на рая тук, в този свят. Затова и много от поставените в рая задачи остават нерешени. Какво царство има сега човек? Какво господство? Не само лъвът, но и домашната котка невинаги го слуша. Самият човек опустошава природата като деспот-потребител.

Част от райските задачи (например „плодете се и множете се”) се решават от хората и в падналото им състояние, но с всички произтичащи от това последици – блуд, изневери, аборти, тоест с пълен произвол. А част от задачите ще се реши едва в бъдеще, когато чрез силата на Възкръсналия Господ Иисус Христос всички ще възкръснат от мъртвите и ново небе и нова земя ще смаят взора на възкръсналите хора.

В Стария Завет фактически за рая не се говори след събитието на грехопадението. А и защо да се споменава нещо, което е недостъпно преди пришествието на Спасителя? Защо да се огорчават душите на праведниците, които слизат в ада, както и всички изгнаници от рая? Старозаветният човек „със скръб слиза в преизподнята” (ср. Бит. 37:35), с чувство на тъга и самота.

Раят се споменава в Стария Завет като образ на Божието благословение. Например, четем:

„Добротворството като рай е пълно с благословии, и милостинята пребъдва вовеки” (Сир. 40:17).

„Страхът Господен е като благословен рай и закриля човека (който има страх Божий – бел. ред.) повече от всяка слава” (Сир. 40:28).

Всяка добродетел има в себе си нещо райско. Смирението, кротостта, целомъдрието, още повече – царствената любов, са отблясъци от рая в нашия грешен свят.

Раят е бил затворен до идването на Онзи, Който казва: „днес ще бъдеш с Мене в рая” (Лук. 23:43). Господ казва тези думи на покаялия се разбойник, за да разпознае всеки от нас в себе си разбойника и за да може всеки с такова покаяние да въззове:

„ А ние… получаваме заслуженото според делата си;… спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си!” (Лук. 23:41-42)

Библията ни казва не какво ще прави човек в рая, а какво преживява той извън рая, колко му е зле и как страда без Бога и затова – как да се върне при Бога и отново да придобие рая. Човекът е блудният син: вместо родния дом той избира живот със свинете, вместо любов и топлина – лъжа и измама, както и безмерни страдания, скърби и мъчения. Но любящият Баща го очаква и вратите на родния дом са отворени. Иначе не би се раздрала завесата на старозаветния храм при предсмъртните думи на Спасителя „Свърши се”. Раят – първосъздаденият олтар – сега е отворен за човека, който е призван към небесно свещенодействие.

Адът като антипод на рая

И тъй, на нас ни е открито, че в рая няма безделници. Затова пък преизподнята е натъпкана с безделници. Там, където са „веригите адови” (Пс. 17:6) и „вечните окови” (Иуд. 1:6), какъв простор за творчество и за личностно израстване може да има? За да оценим живота в рая, трябва поне мъничко да си представим състоянието на нещастните души в ада.

Измъчвани от собствената си вътрешна празнота, загубили способността си да се изявяват в каквото и да е съзидателно и добро нещо, натикани в преизподнята като риби в консерва, затворниците на ада се мъчат от самите себе си, от собствената си безполезност. Страданията им са причинени от това, че са живели само за себе си, без да поискат да направят и най-малкото нещо за благото на някой друг. Затова те са сам-сами, въпреки че им е тясно в ада, но всеки измъчван е отделен от другите с непреодолима преграда. Отделени от Бога, отделени от ближните, нито творчество, нито дейност, нито възможност за познание…

Ако на небесата царят радост, щастие, блаженство; то в ада са техните антиподи: тъга, мъчение и – колкото и да е странно – злорадство. В Библията пише за асирийския цар:

„С трясъка от падането му Аз докарах в трепет народите, когато го свалиха в преизподнята, при слезлите в гроба, и се зарадваха в преизподнята страна” (Иез. 31:16).

На Небесата се радват за всяка покаяла се душа, защото е спасена. В ада пък злорадстват за всеки човек, завлечен от лавината на греха в преизподнята. Злорадство – ето каква е реакцията на обитателите на ада, които приветстват всеки новодошъл съучастник.

Свещеното Писание ни казва, че когато в ада слиза поредният вавилонски цар, там го разпознават. Оставаше и царя да не разпознаят (при това вавилонския)! Ето какво казва за това пророк Исаия:

„Адът преизподен се раздвижи заради тебе, за да те посрещне при твоето влизане; заради тебе разбуди рефаимите, всички вождове на земята; дигна всички царе езически от престолите им. Те всички ще ти говорят: и ти стана безсилен като нас! и ти стана подобен нам” (Ис. 14:9-10).

Ето това са ключовите думи – „стана безсилен”. Всъщност, адът е царство на слабите, на безсилните. На този свят те изглеждат могъщи, но всичко се превръща в прах. Искат да властват над другите, но не успяват да се възцарят над собствените си страсти, покорени от греховните си желания. Затова пише:

„Който има ухо, нека чуе, що Духът говори на църквите: на оногова, който побеждава, ще дам да яде от дървото на живота, що е посред Божия рай” (Откр. 2:7).

Раят е за силните, за тези, които са победили себе си, света и дявола.

Безсилните всъщност са бездейни в смисъл, че не притежават дела на добро, на милосърдие и кротост. Тяхната слабост е в тяхната гордост. Защото всеки, който превъзнася себе си, няма сили да се смири, да види себе си такъв, какъвто е в действителност. Този човек рано или късно ще бъде унизен. Всеки, „който превъзнесе себе си, ще бъде унизен” (Мат. 23:12). Пророк Исаия добавя:

„Гордостта ти е свалена в преизподнята, с всичкия ти шум; под тебе са червеи за постилка, и червеи са твоя покривка” (Ис. 14:11).

В ада цари безделие, там липсва деятелност. Защото адът е отсъствие на Живота. И затова никаква творческа активност, никаква изява на себе си в действие не може да има там, където цари смъртта. Там е страшна скука. Нито творчество, нито мисловна дейност, а само откъслечни спомени, които се изправят пред взора на душата като страшни картини, а също и пълно безсилие да поправиш нещо. Заради това е мъката. Защото там няма покой. Само плач и скърцане със зъби. Отчаяние, ужас и безпросветен мрак.

Адът е неспособност на човека да се прояви в нещо добро, той е времето, което е изгубено. Ако времето се измерваше в килограми, то бихме се ужасили от това, как с цели тонове, с безброй контейнери ние изхвърляме време. Пилеем го за глупости и при това си мислим, че сме заети.

Адът също е и утеснение. Без Бога в душата цари пустота, ограниченост, теснота. А където е тясно, там има и мъка, тежест. Само Бог дава небесния простор и лекотата на свободата. Животът като дар Божи е безкрайна свобода, простор, широта (в правилния смисъл на тази дума). Точно към това Бог призовава човека във вечния рай.

С какви трудове се влиза в рая

В Пролога се разказва за монаха Атанасий, който размишлявал какво очаква в бъдещия живот онези, които тук се трудят за своето спасение. И ето, във видение някой го довел до чудни двери, чиято красота е невъзможно да се предаде. През тях той съзерцавал отблясъци от чудния, неизречен живот в рая. Всъщност, видяното и чутото той можел да изрази само с думите от Свещеното Писание: „праведните ще блеснат като слънце в царството на Отца си” (Мат. 13:43); „и ще видят лицето Му… И нощ не ще има там, и не ще имат нужда нито от светило, нито от слънчева светлина, защото Господ Бог ги осветлява” (Откр. 22:4-5). Но когато Атанасий поискал да влезе през дверите, за да познае непосредствено тайната на рая, му било казано:

„Никой, който пребивава в леност, не влиза тук. Но ако искате да влезете, върнете се и се подвизавайте, без ни най-малко да мислите за благата на суетния свят”.

И тъй, раят не е царство на ленивите. Раят е нивата на усърдните труженици, които го обработват и пазят. Обработват го преди всичко в самите себе си, в глъбините на своята душа и след това – навсякъде около себе си.

Но каква е тази дейност?

Ако ти цял живот си орал, сял, строил, конструирал; ако със свъсени вежди си седял над чертежи или ако след невероятна подготовка си кръстосвал просторите не само във въздуха, но и в космоса, то чест и хвала на теб! Похвалните грамоти и ордените, премиите и общественото признание са достойна награда за твоето усърдие. Но ако при това Бог никога не ти е бил необходим, то как ще влезеш в Неговото Царство?

В рая се влиза с трудове, извършени на този свят, но не посветени на този свят. Душата се спасява не чрез планове, рекорди или триумфални постижения. Човек се спасява, когато Божията благодат бива приета в чисто, смирено сърце. Спасява се душата, намерила Бога, а не тази, която гордо е браздила полето на живота с плуга на земните си трудове.

Не статусът, нито заслугите, нито видимите постижения проправят пътя на човека към рая.

На един старец били показани райските обители, в които се намирали спасените души. И ето, той видял в необикновена слава един мъж, който казал: „Аз бях работник при зъл човек, който постоянно ме тормозеше, не ми плащаше и всичко това аз претърпях до край без ропот”. После старецът видял друг човек, който му казал: „Аз бях прокажен, но търпях своя тежък недъг с благодарност към Бога”. Накрая старецът видял трети мъж, който макар и не в такава чест като първите двама, но също бил причастен на славата Божия. Той разказал за себе си: „Аз дълго време бях монах и постоянно се трудих за спасението на душата си, впоследствие ме направиха епископ”. Ето така неочаквано се открива блаженството в рая – в зависимост от това, което е в душата на човека, а не във външните му постижения. Също както райските венци – всъщност, те се дават от Бога не според нашите мерки или критерии.

Едно е сигурно: когато се отдели от тялото, всеки от нас ще преживее доста голямо учудване. Това, което ни е изглеждало интересно и важно, изведнъж ще се окаже, че няма никакво значение. А това, което ни се е струвало безинтересно и скучно, ще ни се открие изведнъж като най-важно и невероятно привлекателно. Тези, които мислят, че раят им е подсигурен, ще се учудят на краха на своята самонадеяност. А тези, които смятат, че са достойни само за ада и затова се покайват и се смиряват, с учудване ще видят как неочаквано се отварят пред тях вратите на милосърдието.

Превод: Евгения Николчева

Източник: pravoslavie.ru

Бележки: