Има една стара поговорка, че не лишаването от тайнството, а презрението към него ни отнема благодатта. Човек, който е кръстен без каквото и да било намерение да се кръсти, който е кръстен едва ли не просто „защото не е куче”, не се променя от това. Може би, така в него се влага зрънцето на вечния живот, но точно както в Христовата притча за сеяча това зрънце пада или между тръни, или край пътя, или на камък и не принася никакъв плод (виж Мат. 13:1-23).
Може би за вас ще е изненада, че тази година искам да изследваме въпроса за това как човек става вярващ и как влиза в Църквата. Вероятно за мнозина от нас това изглежда излишно, защото вече сме в Църквата, но от година на година аз се замислям за това по време на почти всяка литургия, на почти всяка служба: къде се намирам по отношение на Бога, по отношение на Христос, кой съм аз, в Църквата ли съм или в нейната периферия, дали съм се потопил вече в нейните дълбини или дори не съм направил и една стъпка?
Това не са само думи, според мен това е много сериозен въпрос. Мисля, че и за вас той може да е сериозен.
Всеки от нас трябва от време на време да се замисля къде се намира: на повърхността или в дълбините.
Страхува ли се да се потопи надълбоко или смело дерзае? През целия си живот трябва да се връщаме към тези въпроси. Освен това, сред вас, може би, има хора, които още не са кръстени и се приближават към кръщението. Ако човек не е кръстен, такова разсъждение би трябвало постепенно да го доведе до осъзнаване на Бога и Спасителя Христос, на Евангелието и евангелския живот и да го доведе до кръщение. Ако вече сме кръстени, добре е да си зададем въпроса: били ли сме някога обърнати към Бога? Факт е, че сме кръстени, но били ли сме обърнати?
(…)
Ние не може да прочетем Евангелието, да бъдем дълбоко трогнати, развълнувани и после да се успокоим за това, което сме преживели и да се върнем към нещо съвсем различно; да съхраним този опит в паметта си, да му се радваме, да му се любуваме, но да не го живеем, да не живеем творчески, действено. Струва ми се, че е много важно да си представим тези три момента, когато си поставяме въпроса: къде лично аз се намирам по отношение на моята вяра? Дали моята вяра е припомняне за това, което някога се е случило, убеденост в това, че то се е случило. Или вярата ми се изразява в това, че тази убеденост влече след себе си като последствие творческа деятелност: осъзнаването, че съм задължен да живея съгласно с това, което ми се е открило.
(…)
Как човек стига до вярата? Ние винаги си мислим, че това се случва в някакъв момент, в който срещата с Бога се преживява като събитие, драматично събитие. Но всъщност преди този момент са се случили изключително много неща.
Вие навярно знаете как живеят мнозина, заслепени от заобикалящия ги свят, в кръговрата на живота, те нямат кога да се замислят за това, че има нещо отвъд границата на онова, което сега виждат и преживяват. Към техния живот може да се приложи притчата за поканените на пир (виж Лук. 14:16-24), в която Царят кани на брачния пир на сина си своите приятели и всички му отказват. Единият казва: купих си нива, трябва да я видя и да я обработвам, нямам кога да споделя твоята радост. Другият казва: купих си пет рала волове, т.е. имам задача, работа в живота си, толкова е далеч вечността. Третият отговаря: ожених се, до предел ме изпълва моята лична радост, не мога да намеря място за твоята радост и твоето щастие.
Това състояние, в което се намират милиони хора, опиянени от живота, при това – както виждате от тези примери – не в някакъв недостоен, лош смисъл, а в такъв смисъл, че бихме могли да защитим тяхната позиция: лошо ли е да имаш задача в живота, лошо ли е да отдадеш силите си на земята, лошо ли е така да обикнеш човек, че да не остане място в сърцето ти за друга любов? Не, но това е състояние, при което човек остава в плен на събитията или на земните цели. Понякога човек изобщо не успява да се отскубне от това и той непрекъснато преминава от един предмет на преживяване към друг; от нивата – към обработването й с воловете, към грижата за жената, заради която се връща на полето, заради която работи със своите волове. Това се случва, но се случва и другото – в даден момент човек да усети някаква неудовлетвореност и непълнота в своя живот.
(…)
Трудно е човек да каже за себе си: това или онова в мен е прекрасно и добро. Но ние можем да вземем Евангелието и да започнем да четем и пред нас постепенно ще се разкрие образът на Христос – Такъв, Какъвто до този момент не сме Го познавали.
Всеки път, когато душата ни откликне с радост на евангелското слово, когато нахлуе светлина в душите ни, когато умът се просвети, когато волята трепне, ние можем да кажем: да, това е вярно, това е истина, това е живот! Това означава, че аз и Христос в това нещо, макар и малко – си съвпадаме точно, аз вече приличам на Него.
А ако вече приличам на Господа в това, то аз нямам никакво право да престъпвам това малкото, в което вече съм подобен на Христос. Ако открия едно място, второ, трето, които ме свързват с Христос, които ме сближават с Него, които ме правят подобен на Него, то това вече е такава огромна надежда, при която мога да кажа: Христос и аз споделяме едни и същи мисли, едни и същи чувства за тези неща – дори и да не са много неща, но в това сме заедно.
И ако приема за себе си като правило никога да не нарушавам това малкото, което сега ме докосна, което ме улучи в сърцето, което ме прави подобен на Христос, то постепенно ще започнат да ми се разкриват нови и нови истини и тогава ще мога да започна да се боря със злото, което е в мен.
Не просто защото е зло, или защото някой ми е казал, че това е зло, а защото искам да опазя, да защитя тази искра на доброто, на красотата, на вечността, на божествеността, която вече имам в себе си.
Това е цял процес, който трябва да протича в периода, наричан в древността оглашение – става дума за онова състояние, при което човек още не е кръстен, но постепенно се готви за кръщение.
При това добре е човек да се готви за кръщение не формално – като само изучава богослужението, заучава наизуст молитви, опознава учението на Църквата, а като си задава въпроса: в какво съотношение сме аз и Христос?
Приятел ли съм Му или враг? Негов предател ли съм или съм Му верен? Ето как се поставя въпросът, когато човек се готви за кръщение.
Това е много важно, защото твърде често се случва човек да отиде при свещеника и да му каже: „Искам да се кръстя.” – „Защо?” – „Аз повярвах в Бога.”. Но ако започнеш да му задаваш въпроси, се оказва, че животът му от това „повярване” в Бога изобщо не се е променил. Този човек няма право да иска да бъде кръстен. Ако възнамерявате да се кръстите, представете си какво ви предстои: ще ви доведат при Христос и ще ви бъде зададен въпросът: „Отричаш ли се от сатаната, и от всичките му дела, и от всичките му ангели, и от всичкото му служение, и от всичката му гордост?”. Можем ли да отговорим на това: ”Отричам се”, ако само ни харесва това, което сме чули за Христос и искаме да бъдем с Него: нека Той да ни защитава?
После се задава въпросът: „Съчета ли се с Христа?”. И ние отговаряме: „Съчетах се!” А какво означава това? Нима това означава, че аз искам да влея в моите отношения с Христос цялата моя греховност, цялата нечистота, цялата уродливост на моя живот – просто да ги донеса при Него и да Му кажа: „Хайде да бъдем приятели! Аз оставам същият, какъвто съм бил, а Ти ме спасявай както знаеш”. Разбира се, че не! Аз говоря много грубо, не говоря богословски, но в действителност това непрекъснато се случва.
Ние идваме при Христос с надеждата, че Той ще направи за нас това, което всъщност ние трябва да направим и за себе си и за Него.
При кръщението има един момент, когато се потапяме в осветената вода. Между другото, сигурно знаете (а може и да не знаете), че думата „кръщение” не произлиза от думата „кръст”, а от славянската дума, която означава „потапяне, потъване”. Казвало се е „корабът се кръсти”, т.е. потъна, погина. И ето, ние идваме да се кръстим и се потапяме с главата в тази вода. Това е много ярък, прост и изразителен образ. Защото ако само се потопим в тази вода с главата и не излезем от нея, то това е смърт. И наистина, ние сме призвани към това „да потънем” в смъртта Христова или по-точно: да умрем по отношение на всичко онова, в което се състои основният грях на човечеството и което става причина за Въплъщението на Господа Иисус Христос, причина за Неговото разпъване, причина за Неговата смърт, причина за Неговото слизане в ада. Ако не се отрека от това поне с волята си (разбира се, човек не става свят изведнъж), ако решително не се откажа от това, ако не се отрека с всички сили на душата си, с цялата пламенност на душата си от това, което убива Христос, то аз нямам право да се потопя в тази вода.
И ще изляза от тази вода очистен само дотолкова, доколкото аз искрено искам и съм решен, говоря за мъжество – да умра по отношение на това, което е причина за разпъването и смъртта на Христос, за преследването срещу Него, за ненавистта към Него. И ние излизаме в нов живот от тази смъртна стихия, ние отново вдишваме въздух, ние отново сме живи, но вече не сме същите, ние сме умрели с Христос за греха, ние сме живи чрез Христос за светостта.
И отново преди да решим да се кръстим, ние можем да си зададем въпроса: всъщност искам ли да се кръстя – не сантиментално, а сериозно?
Готов ли съм за това, готов ли съм да кажа на Христос: от днес Ти ще бъдеш не само мой Учител, но и мой Приятел. Нали знаете какво е дружбата? Дружбата се състои в това да съм верен, дружбата се състои в това да съм готов, ако хулят, гонят или измъчват моя приятел, да застана и да кажа: „Аз съм с него!” Готови ли сме за това? В добрите мигове на живота казваме: да, готов съм. Но можем ли да го кажем без сериозно да се замислим, че това е нашият избор? И затова преди да се кръстим, трябва да преминем през целия този процес, за който говорих, и едва тогава Христос става за нас по Неговите думи врата: „Аз съм вратата (на овците): който влезе през Мене, ще се спаси, и ще влезе, и ще излезе, и паша ще намери” (Ин. 10:9). Този, който през Мен, Вратата, мине, той ще излезе от мястото на смъртта, ще влезе в мястото на живота и пред него ще се разстеле пасище, т.е. цялото богатство на вечния Божествен живот.
Струва ми се, че е много важно да обмисляме добре тези неща не само преди да се кръстим (повечето от нас са кръстени в детска възраст, а някои и по-късно).
Необходимо е от време на време да си задаваме въпроса: аз се реших да тръгна по този път, но имах ли право? В какво състояние се намирам в този момент? Мога ли някак да обновя в себе си обетите при кръщението чрез преобръщане на душата, с нов подход да сложа ново начало?
Ако не, трябва сериозно да се замисля над това – имам ли право да се наричам християнин, имам ли право да наричам Христос свой Спасител, имам ли право да пристъпвам към Светите Тайни? Защото не съществува механично спасение. Спасението се ражда в живото съработничество между Бога и човека. И човек може и трябва да внесе в това съработничество също толкова, колкото и Бог. Бог внася своята Божествена благодат и сила, а ние трябва да внесем пълно отдаване на себе си, откритост и вярност към Него, защото вярата се състои не само в увереност, тя се състои също и във вярност.
Искам да изпреваря въпроса за нашето лично кръщение като насоча вашето внимание към това, че в Свещеното Писание, в Евангелието четем за три вида кръщение. Говори се за Йоановото кръщение, говори се за кръщението на Самия Спасител Христос и после, по-късно се говори за кръщаването на вярващите. И ето, иска ми се да спра вашето внимание върху всяко от тези три кръщения, защото те имат непосредствено отношение към това, което става с нас, когато се готвим за свето кръщение и когато го приемаме.
Вие вероятно помните от Евангелието, че Йоановото кръщение е покайно кръщение (Марк.1:4). Свети Йоан Кръстител излиза на проповед. За него се казва, че е гласът Божи в пустинята (Марк.1:4). Той до такава степен се отъждествява със своето призвание, с това – кой е той и какво е той, че вече не се казва, че човек изрича думи, отнасящи се до Бога, а се казва, че той е гласът Божи, звучащ в пустинята. И затова хората, които идват при него, са дълбоко поразени и потресени от това, което чуват. А проповедта на Йоан Кръстител е за това, че всички сме извършили предателство спрямо Бога, всички сме се отклонили от това, което трябва да е истината на живота: покайте се, защото иначе ви чака съд. Проповедта на Йоан Кръстител е насочена към това да събуди в хората съвестта им, да ги изправи пред лицето на собствения им съд, може би – също пред съда на заобикалящите ги хора, а също и пред лицето на Божия съд.
И хората идват и се покайват, при това забележителното е, че те се покайват на глас, без да обръщат внимание на присъствието на другите хора. Тази проповед толкова дълбоко ги засяга, така разтърсва душите им, че вече им е все едно, дали ще чуе някой друг за тяхната греховност или не. Най-важно за тях вече е да се изтръгнат от тази греховност, да я признаят пред Бога, да се отрекат от нея и да станат свободни хора, освободени чрез покаянието и чрез Божията милост. Това, разбира се, при нас вече е изчезнало в практиката на изповедта, но има случаи, когато този подход може да изиграе решаваща роля в живота на човека. Човек изведнъж се изправя пред лицето на своята съвест и не може да се откъсне от своето минало, но когато споделя нещо от това свое минало пред другите хора, той изведнъж се оказва освободен. И тук съм длъжен да кажа, че въпросът не е в това, че човек в ужас изобличава себе си; не е в това, че той със срам предстои пред другите хора, за които той всъщност нищо не знае, но в които предполага съдници. Въпросът е в това – как ще бъде приета неговата изповед.
(…)
Стана дума за оглашението, за онзи период, когато хората са чули Божия призив, чули са Христовите слова чрез Евангелието, чрез проповедник и още не са допуснати в самия храм, защото в него е можело да се влезе само по пътя на кръщението. Тези хора са стояли в притвора, където е бил изобразен Страшният съд и те са стояли пред съда Божи, пред съда на собствената си съвест и пред съда на другите хора. Този процес ги е подготвял за това – да се отворят вратите и те да могат да влязат в храма. Вие сигурно помните, че Спасителят казва за Себе Си: Аз съм вратата на овците: който влезе през Мене, … ще влезе, и ще излезе, и паша ще намери (срвн. Иоан. 10:9).
И ето изповедта, която ние вътрешно произнасяме в притвора, когато сме още оглашени, изповедта, която ще принесем и вероятно – не само веднъж, – докато ни допуснат до кръщение – това е именно този период, който съответства на Йоановото кръщение.
Хората изповядвали греховете си. И ние, преди да бъдем кръстени, трябва да изповядаме целия си живот, да открием цялата си душа, да не оставим нито едно скришно място или във всеки случай поне не умишлено да не премълчаваме нищо. Разбира се, човек не може да достигне до самите глъбини, преди в тези глъбини да влезе светлината на Самия Бог и Светия Дух. Но всичко, което е достъпно на нашето съзнание, трябва да споделим по време на изповед. Това може да стане наведнъж, а може и да са необходими цял ред изповеди, но без това не бива да пристъпваме към кръщение.
А след това какво се е случвало? Хората са се потапяли във водите на Йордан. Какво е означавало за тях това потапяне? Мисля, че това е просто и ясно. Водата измива мръсотията, измива нечистотата и затова, когато хората са се потапяли в Йорданската вода, те са чувствали от една страна, че измиват себе си от всичко, с което са били осквернени техните тела: прелюбодеяние, блудство, чревоугодие, всички грехове, които извършваме с нашата плът или по-точно – чрез нашата плът. Защото някой от отците на Църквата ясно говори за това, че греховете на плътта – това не са грехове, които извършва плътта, а са грехове, които душата на човека извършва над плътта. Защото преди да извърши който и да е плътски грях, било то чревоугодие или блудство, човек в душата си трябва да го приеме. Плътта сякаш е жертва на този позорен или оскверняващ порив. И така, хората са се потапяли във водите на Йордан със съзнанието, че измиват себе си и вече ще бъдат чисти.
Но заедно с това те са разбирали, че освен тези грехове, в които участва тялото, плътта, те имат грехове, които по никакъв начин не се отнасят към тялото: гордост, например, завист и т.н. И сякаш по аналогия те са разбирали, че като се потапят в тази вода и като измиват своето тяло от нечистотата, те символично отмиват и душите си от това, с което са ги осквернили. Този процес съответства на онова, за което току- що говорих – той се отнася към предварителните изповеди преди нашето кръщение.
Кръщението е невъзможно, ако човек не премине през този процес на дълбоко духовно разтърсване, на отричане от всичко това, което ни прави недостойни за самите нас.
Недостойни за уважението, което имат хората към нас; от всичко, което ни прави недостойни за любовта, която ни даряват, недостойни дори за нашето съществуване; което ни прави недостойни за това, че Бог ни е сътворил, като ни е доверил живот и е повярвал, че ще бъдем верни на своето призвание. Всичко това трябва да бъде очистено и едва след това се отваря вратата и ние влизаме в храма по пътя на кръщението.
Искам тук също да спомена и кръщението на Господа, защото пред нас естествено възниква същият въпрос, който е стоял пред Йоан Кръстител: Ти ли идваш при мен да се кръстиш? (срвн. Мат. 3:14). Как е възможно това?! Йоан познава в Иисус Сина Божи, станал Човек. Как може той да Го кръсти? Та Той няма грях, Той е Самият Бог, Който е сред нас в плът (Мат. 3:14). Има място в 7-ма глава на пророчеството на Исаия, което се чете в навечерието на Рождество Христово, където се казва, че преди още Младенецът да се научи да отличава доброто от злото, Той ще избере доброто. Синът Божи, станал Син Човечески, никога не е паднал в грях. Но какво означава това Негово кръщение? Йоановото кръщение е покайно кръщение, а Синът Човечески идва без грях да приеме това кръщение. Това може да се обясни така (това обяснение аз получих от един протестантски пастор и намерих подобно обяснение също и при светите отци).
Христос идва, за да вземе върху Себе Си всички последствия на човешкия грях, а не греховността като такава. Христос не става грешник, но Той приема всички последствия на греха, т.е. първо – смъртността и второ – всички страдания, които са свързани душевно и телесно с наследството на греха. Той ги приема, когато се потапя във водите на Йордан. Вие навярно сте чели в руските приказки, че има вода живителна и вода мъртва, губителна. Водата, в която хората са се потапяли и измивали греховете си, сякаш натежавала от греховност и следователно натежавала със смъртоносната сила на греха, която оставала в тази вода. Христос се потапя в тази стихия на смъртоносната вода и излиза от тази вода, понесъл вече върху Себе Си всички последствия на човешката греховност. Сякаш всички грехове падат върху Него.
(…)
В Стария Завет ние намираме образ на това как се принася жертва. Пастирите избирали за жертвоприношение най-доброто агне, което няма недостатък. С това се напомня на хората: заради твоя грях трябва невинен да пострада и да умре. Точно това се случва при кръщението на Христос.
Невинният приема върху Себе Си смъртта на човечеството, защото това човечество се е откъснало, отрекло се е от Бога.
И когато Христос излиза от водите на Йордан, Той остава Същият безгрешен Спасител Христос, Който е бил при потапянето, но Той вече носи върху Себе Си цялата тежест на хилядолетната история на човешкия грях. Това е второто кръщение, за което се говори в Евангелието. Потапянето на Христос в Йордан очиства водите на реката и, както се казва в църковните молитви и песнопения – тези води стават живоносни, защото цялата мъртвост, цялата им губителна сила остава върху Спасителя Христос.
Водата на Йордан е очистена, тя става свята вода, свещена вода, която сега може да ни приобщи към това, което е чистотата и светостта на човешката плът на Въплътилия Се Бог.
Когато стигнем до кръщението, ние ще се потопим във водата, която литургически се освещава чрез благодатта на Светия Дух и се превръща в Йорданска вода, т.е. във вода, в която Христос се е потопил и я е очистил от всяко зло, от всяка нечистота. И тази вода може да ни приобщи към онази чистота, която превишава нашата чистота и превишава чистотата на обикновената вода.
(…)
Първото, което следва да направи човек, който иска да се кръсти, е да се отрече окончателно, напълно, с цялата си душа, с цялата си воля, с целия си ум, с цялото си същество от злото, от греха и от началника на злото, т.е. от сатаната.
Но докато човек не е под Христовия покров, под Неговата защита, той не може без страх да направи това. Той не може да се отрече от онзи, който е бил негов владелец и господар, без преди това да бъде приет под защита от някой друг, който е по-силен от онзи, който е властвал над него преди. И затова чинът на кръщението започва с молитва, която свещеникът чете над кръщавания, в която сякаш се заявява, че този човек занапред ще бъде под защитата на Самия Христос и на Църквата и че сега той може свободно и без страх да се отрече от бесовската сила, която е имала власт над него, защото той вече е под покровителството на сила, която е несравнимо по-голяма. Този момент е много важен.
Искам да поясня това образно. Представете си, че в затвора, където лежат престъпници, идва комисия и пита затворниците: „Кажете, добре ли се отнасят към вас? Добре ли ви хранят? Не ви ли изтезават, не ви ли измъчват, не ви ли тормозят?” Кой ще посмее да каже: „Да, мъчат ни, изтезават ни, тук е ад”. Защото затворниците знаят, че комисията ще си отиде след петнадасетина минути, а те ще останат под властта на тези хора, които са ги изтезавали и мъчили, и които ще продължават да ги изтезават и мъчат. Също и човек, още когато не е под защитата нито на Христос, нито на Църквата, дойде и каже: „Отричам се от всичкото зло!” – Какво би му причинило това зло!
Това е първо. След като Църквата, по-точно Христос, вземе този човек под Своя защита, се задават на кръщавания някои въпроси.
Първият въпрос е: „Отричаш ли се от сатаната, и от всичките му дела, и от всичките му ангели, и от всичкото му служение, и от всичката му гордост?” И човекът може да отговори тогава: „Отричам се”. Този въпрос му се задава три пъти, защото е необходимо да му се даде време да помисли: сериозно ли казвам това? Готов ли съм?
Аз се изповядах, подготвях се, преживях вътрешен прелом, но мога ли наистина да кажа, че се отричам от всичкото зло, което ми беше така скъпо, което ми носеше наслада? Въпросът се задава веднъж, втори, трети път и всеки път човекът отговаря: „Отричам се!”, само ако той намира в себе си решителност и мъжество да направи това. Ако в това време той изведнъж почувства, че го е страх, че няма кураж, в този момент той може да каже: „Вие сте готови да ме приемете, но аз не съм готов, съжалявам!”…
Превод от руски: Евгения Николчева
Откъси от беседа, проведена в Лондонската енория през 1994 г.
