Във връзка с огласено от медиите изявление на патриарха на Руската православна църква Кирил, в което се говори за човекополонничеството като за нова ерес, което породи дебати и в българската публичност, предлагаме следващите разсъждения.
През последните десетилетия в обществото постоянно се дебатира темата за правата на човека. Доскоро възприемахме гражданските свободи като една от висшите цели на демократичния свят, към която е необходимо да се стремим с всички сили.
Обаче днес много от нас достигнаха до извода, че катастрофалната морална и духовна деградация, безусловен фактор в живота на съвременните т.нар. цивилизовани общества, е следствие именно на тази фактически неограничена свобода. Християнските мислители отбелязват, че тези негативни и обезпокояващи явления, с които човечеството навлезе в третото хилядолетие се коренят в убедеността, че всеки индивид притежава особено право да определя кое е добро и кое – зло. Именно подобна релативна „философия“ на човекопоклонничество формира това убеждение, че личната свобода, разбирана като презумпция за неограничена себеизява, е главното, изчерпващо и единствено разбиране за свобода на човека. Подобна идеология на войнстващ антропоцентризъм, предполагаща презумпция за съществуването на личната човешка свобода извън общозначимите критерии за добро и зло се разглеждат като първично и необходимо условие за съществуването на цивилизованото общество.
Все повече ни безпокои фактът, че тази идеология поставя пред себе си задачата да наложи греха като норма за човешкото общество, което несъмнено води към деградация на личността. Не без основание някои мислители предполагат, че подобна „свобода“ е само един вид манипулативен инструмент, брилянтно използван от някой друг.
Светейшият Московски и на цяла Русия патриарх Кирил пише:
„Подобни философски възгледи бихме нарекли ерес, щом толкова много християни ги приемат и поставят правата на човека по-високо от словото Божие. Днес ние говорим за глобалната ерес на човекопоклонничеството – нов вид идолопоклонничество, изтръгващо Бога от човешкия живот. В глобален мащаб никога досега не се е случвало. Именно срещу тази главна ерес на съвременността, която може да доведе до апокалиптични събития, Църквата трябва да насочи своята сила.“.
Свети Иларий Пиктавийски пише:
„Злобата на еретиците ни принуждава да обличаме в думи това, което се открива при съзерцаването и за което би трябвало да мълчим“.
От гледна точка на християнското богословие, такива понятия като „личност“, „свобода“, „любов“ се отнасят към така наречените прости реалии. Те са дадени от Бога на човешката личност като базисни категории (състояния и чувства). В светлината на християнската антропология те са „първоначалата“ на човешкото естество. Да опишем първоначалата (простите реалии) с помощта на някакви понятия (имащи някаква структура на възникването, а оттук и естествена не-простота) е невъзможно. Именно за да не променят същността, християнските писатели не са бързали да дават на тези реалии рационални определения и антропологични формулировки. Традиционното общество напълно се е задоволявало с фрагментарни мисли и напътствия относно външната свобода на човека, които християнските учители са оставили със своите аскетични и духовно-нравствени поучения, посветени на по-общи теми.
Обаче във века на нравствения и аксиологичен релативизъм, постмодернисткия индивидуализъм, характеризиращ се с абсолютизация на личната свобода, до известна степен е възможно да твърдим, че такова повърхностно, чисто външно разбиране за човешката свобода е най-значимата, широко разпространена и агресивно насаждана мирогледна ерес. Пред християнските писатели стои задачата да дадат грамотни, обективни и понятни отговори на тези агресивни предизвикателства на съвременността, стъпвайки върху светоотеческото наследство, но на език, достъпен за нашите съвременници.
Понятието ерес не е лоша дума или унищожителен епитет. В древногръцкия език думата ерес (αἵρεσις) означава „избор“, „течение“, „направление“. Ереста е актуализация на известна частност (детайл) на определена реалия, в ущърб на цялостното и всестранно нейно възприемане и разбиране. Именно това се случва днес в съвременната западна култура, където разбирането за свобода се изчерпва със съвкупност от външни юридически (граждански, политически) права (граници на себеизява).
Истинското и всестранно разбиране за свободата като категория, дадена от Бога, и качество на човешкото естество включва вътрешната свобода на човека: психологическа, нравствена, духовна.
Извън всякакво съмнение, всяка ерес ограничава мисълта и формира изкривено разбиране на тези или онези реалии и величини. Ако приложим това твърдение към нашата тема, можем да кажем, че всяка ерес води към несвобода.
Привеждането на дадените от Бога качества на свободата на човешката личност изключително към външни аспекти – юридически и граждански права, е равносилно на това някой да свежда феномена на човека с неговата сложност и многоструктурност изключително до неговата външна телесна обвивка, при това грубо игнорирайки неговата духовна и психическа енергия. Само пълното и всеобхватно разглеждане на реалиите, в нашия случай – феномена на човешката свобода, може да способства за истинското, а не лъжливо и половинчато нейно възприемане. В тази връзка е необходимо да разгледаме от всички страни феномена на човешката свобода и да дадем съответстваща оценка на външната, юридическа свобода на човека от гледна точка на традиционния християнски мироглед. Наша задача е да съберем в едно смислово пространство различни богословски съждения на светите отци и съвременни православни мислители относно феномена на човешката свобода, съпоставяйки ги с външните свободи на гражданина.
Господ Иисус Христос казва: „и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободнии“ (Йоан 8: 32).
Истинската свобода е свободата на човека от греха (нарушенията на нравствения закон). Това е способност на личността да преодолява и превъзмогва страстите, последствията от повредената от греха природа.
Защо свободата и познанието на истината са свързани? Свободата подразбира свобода на избора, която се осъществява всеки миг в различни ситуации. Ако човек греши в процеса на избора, това означава, че той не притежава правилен (т.е. истински) мироглед и не е способен да даде адекватна оценка на действителността и на самия себе си.
Много често личността на такъв човек е умело манипулирана от страсти (греховни наклонности). В такова състояние той е способен да прави грешка след грешка и в крайна сметка неговата свобода се превръща в заложница на неговата греховност и деградация.
Можем да го кажем и така: истинската свобода е свободата на човека от неправилния избор. Парадоксите на ситуацията ще бъдат разгледани подробно по-долу.
Днес е много важно да покажем, че такива понятия като „грях“, „страсти“ не са просто спекулативни категории на религиозната философия, а обективни негативни реалии от нашето битие, потвърдени от самия живот. Ние ясно осъзнаваме, че зоната на очевидност за нас и нашите читатели може да е напълно различна. Това, което за православния християнин е абсолютен авторитет (думи на апостол Павел или на светите отци), на страничния наблюдател може да не говори нищо. Отчитайки това обстоятелство, ще се постараем да приложим обективни аргументи в полза на нашите твърдения с примери от живота, посредством подтик към емпирично познание на човека, наблюдение върху себе си и накрая ще приведем тъждествени свидетелства на хора в мирогледен план, придържащи се към различни възгледи.
Новозаветното учение подразбира свободата еднозначно и подчертава ценността и уникалността на човешката личност.
Съвсем не е случайно, че именно в християнската култура възникват, осъществяват се и еволюират идеите за социална свобода, чиито плодове са легитимното равноправие на различните социални, национални и професионални групи на обществото. Но християнството никога не е разглеждало външните граждански свободи или така наречените права на човека като някаква безусловна и самодостатъчна ценност.
То не ги разглежда извън реалния духовно-нравствен контекст, извън понятията полза и вреда, извън категориите добродетел и грях.
Съгласно християнската сотириология единствената истинска цел в живота на човека е достигането на Небесното Царство, а всичко останало се възприема като средство за достигане на тази цел. С други думи, задачата на християнина е свободно да избере благото (доброто) и свободно да отхвърли злото (греха), за да достигне богоподобно състояние – свобода от злото и греха. Гражданските свободи могат да се разглеждат като спомагателни условия, при това не най-важните, за осъществяването на акта на свободен избор – придобиването на духовна свобода. В това отношение задачата на обществото и държавата е създаване на такава правова система, включваща сферата на „правата и свободите на човека“, която би ограничила развитието и разпространението на духовните болести, би способствала за минимизацията, а в идеал – и за изцелението от греха.
Правата и свободите, утвърждавани не върху идеята за християнска любов и без духовен и нравствен контекст, се оказват извън това, което на човешки език се нарича благо, живот и свобода.
Мирогледен конфликт. Реалността на греха
Първото, което е необходимо да направим за систематизираното изложение на християнския възглед върху феномена на човешката свобода, е да изясним значението на някои понятия или да се договорим за еднозначното им разбиране.
Доколкото свободата е немислима извън нейния носител, то първото, което е необходимо да изясним, е разбирането за човека от гледна точка на християнската антропология.
Ако става дума за свободата на човека, то тя може да се разглежда изключително при нейното съпоставяне със състоянието на несвобода. На свой ред състоянието на несвобода ни задължава да назовем точно източника или причината за тази несвобода.
В нашия случай, когато от устата на православния свещеник звучи фразата, че „истинската свобода е свободата на човека от греха“, то в отговор можем да чуем, че „грехът е термин, който няма смисъл зад границите на религиозното съзнание“. В източните и езическите религии също отсъства понятие за грях, подобно на това, изложено в ученията на авраамистичните религии. Ако човек не се причислява към християните, мюсюлманите или юдеите, то за него християнското разбиране за висшата свобода като свобода от греха се превръща в безсмислица, защото в края на краищата свобода се нарича „независимост от това, което не съществува“. В тази ситуация е особено важно да уточним, какво разбираме под „грях“.
От християнска гледна точка, грехът не е просто нарушение на някакви доминантни етични правила, установени в обществото от някоя религия, които са субективни и временни, следователно възможни за изпразване от съдържание. Грехът е онтологична обективна реалия, присъстваща в света, независимо от това признава ли се нейната реалност или не. В човека присъства естествен нравствен закон и грехът е нарушение на този закон. Доброто и злото са обективни реалии, това са енергии, които душата възприема, вследствие на получената от човека информация и извършването на определени добри и лоши постъпки.
В съвремения светски младежки речник под грях се разбира нещо забранено, но привлекателно. От християнска гледна точка, грехът не е просто лоша постъпка, формално противоречаща на заповедите или на законите. Говорейки с езика на християнското богословие, грехът е повреденост на човешката природа, вследствие на личния грях на Адам. В светски план можем да кажем, че грехът е съвкупност от всички несъвършенства на човешкото естество, започвайки от склонността към лоши постъпки, различен род психически и химически зависимости и завършвайки с общата болестност на човешката природа и смърт. Гръцката дума αμαρτία (грях) буквално се превежда като „грешка“, „пропуск“, „извън целта“. Затова грехът е всичко това, което отклонява човека от пътя към спасението.
Но ако възприемем чисто материалистичния подход, то всеки внимателен човек, наблюдавайки себе си, прекрасно знае, че той обективно е по-лош, отколкото би могъл да бъде.
Можем да го кажем и по друг начин: грехът е вреда, изходяща от самия човек и последвана от ущърб (материален, психологически, духовен) за самия човек и за околната действителност. Преподобният Исаак Сириец, христиански светец от VII – VIII век, пояснявайки какво е грях, пише:
„Грешникът прилича на куче, което ближе пила и не забелязва причиняваната вреда, опиянявайки се от вкуса на собствената си кръв“.
В традицията на Източната църква грехът се възприема не само в юридическо отношение като простъпка (като правонарушение), но преди всичко като болест (нравствена, духовна), измъчваща човека и цялото човечество.
Феноменът на историософията
За да аргументираме нагледно нашето последно твърдение, ще се опитаме да се обърнем към най-важния феномен на историософията. Развитието на историята на човечеството има драматичен, да не кажем трагедиен характер. През цялата си история човечеството се стреми към благо, щастие, което то вижда в сигурността, мира, съгласието и справедливостта. Обаче наблюдаваме въпиющи нарушения на тези основополагащи нравствени принципи. Поразяват ни непрекъснаните войни, убийства, геноцид над цели народи, експлоатация и робство. Цивилизациите се сменят чрез ненавист и насилие.
Как да си обясним такова несъответствие между ясното нравствено човешко самосъзнание и кървавото, варварско практическо осъществяване на човешкото битие в историческото пространство? Къде е причината за това трагедийно и абсурдно развитие на човешката история?
Философите от ново време са се опитвали да обяснят този феномен с това, че човешкият ум е недостатъчно пълноценен, но с развитието на прогреса човечеството ще се избавя от предразсъдъците, мирогледните „химери“, „умствените“ недостатъци и ще построи достойно или даже идеално общество. Обаче тази безусловно красива философска идея показа своята пълна несъстоятелност: настъпилият „прогресивен“ и „механизиран“ XX век беше много по-безчовечен и жесток както по броя на човешките жертви, така и по остротата на политическите интриги от всички предходни епохи. XXI век доведе човечеството до такива глобални кризи (екологическа, хуманитарна), които не е познавал Древният свят. Дори възниква напълно закономерен въпрос: свидетели сме на еволюция на човечеството или на деволюция?
Психологическият феномен homo sapiens
Вече казахме, че всеки homo sapiens, наблюдавайки себе си, прекрасно знае, че той обективно е по-лош отколкото би могъл да бъде. Източникът на това несъвършенство не са някакви външни фактори, а вътрешни причини: слабост, леност, малодушие, страх, (всичко това, което на светски език се нарича слабост на духа). Не е случайно, че „житейската мъдрост“ без да цитира Светото Писание или Предание, в своя арсенал съдържа такива афоризми, като „език мой – враг мой“, „главният враг на човека е той самият“ и т.н. Самата човешка мисъл, дори незапозната с християнското учение, свидетелства, че в самата човешка природа е заключено нещо, което пречи на човека да е съвършен или в достатъчна степен да осъществява това, което е замислил и смята за правилно и необходимо.
В една своя песен Борис Гребенщиков пее:
„Но мы идем вслепую в странных местах, И все, что есть у нас – это радость и страх,
Страх, что мы хуже, чем можем,
И радость того, что все в надежных руках…“
Много от нас са готови да се съгласят, че силните емоционални състояния, като гняв и злоба, в които изпадаме често по повод на някакви външни произшествия, са способни да изкривяват възприемането на околната действителност. Много от нас също са убедени, че такива състояния, като завист, ревност, тщеславие, които могат да не се проявяват в поведението ни способстват за неадекватното ни възприемане на действителността. Всеки, приел кардинално жизнено решение в състояние на някоя от тези страсти, може да съжалява цял живот и да си блъска главата в стената: „Какво направих?“. В още по-голяма степен човешкият разум и воля са зависими от инстинкта за продължение на рода. На това „поприще“ даже най-умните в светско отношение хора, увлечени от страстите, извършват безумни постъпки, водещи до жизнени катастрофи.
Съвсем неслучайно даже в светския речник тези движения на душата (за нерелигиозните – някаква вътрешна сфера на човешкото естество) се наричат страсти. Често причините за възникването и процесът на протичане на тези душевни или психологически състояния (страсти) не се поддават на никакво рационално обяснение. Разумният човек, едновременно с това успешен и богат, може да бъде измъчван от чувство на завист, дори без каквито и да била рационална причина. По примера на известни артисти знаем, че homo sapiens, известен и уважаван може да страда от липса на внимание и почит, нищо че и първото, и второто у него са в изобилие.
Даже при прием на храна невинаги сме способни да се контролираме – колко вреди нанася на организма и душата ни баналното чревоугодие и пиянството. Всички тези действия се извършват от homo sapiens – разумния човек. Всеки от нас, който внимателно наблюдава себе си, добре знае, какво е това страст и как възниквайки буквално от нищото е способна да разруши живота ни.
Фактът на глобалното безсилие на човека спрямо самия себе си и околната действителност развенчава утопичните идеи на антропоцентризма.
Всички помним, как в самото начало на „Майстора и Маргарита“ в знаменития диалог между Воланд и Берлиоз М. А. Булгаков показва цялата безпомощност на човека, комичността на неговата самоувереност („човек – това звучи гордо“), цялата несъстоятелност на неговите горделиви напъни да управлява „целия живот“. Едно е възникналата моментна страст, а съвсем друго – пряката зависимост от постоянното повторение на определен грях. Такава ситуация ярко характеризира загубата на личностна свобода на човека. В края на краищата страстите започват да контролират целия ни живот и във всички случаи го водят към злото.
Разумният човек не може да разсъждава за свободата и несвободата, без да има предвид още една крайно негативна и ярка характеристика на нашето време. Става дума за различните зависимости: алкохолизъм, наркомания, хазарт, никотинова зависимост, сексуална зависимост, интернет зависимост и т.н. Но възможно ли е да свеждаме всички зависимости изключително до въздействието върху човека на различни химически вещества (алкохол или наркотици) или до манипулацията на неговата нервна система и инстинкти? Проблемът на съвременните зависимости е много по-сериозен и широк. Още в началото на XX век бъдещият новомъченик протойерей Сергий Лебедев пише:
„Все повече и повече хората стават роби на външните условия на живот, непрекъснато усложняващите се негови форми и свързаната с тях жестока борба за съществуване, за влияние, за власт, борба на страсти и самолюбия, борба на всичко дребнаво и злобно…“
Извън всякакво съмнение, тези външни условия на живот са способни да ни доведат до несвободата и робството. И може ли човек, намиращ се под влиянието на някоя зависимост, да бъде свободен, дори когато външните юридически възможности нямат граници?
Подобни примери можем да приведем колкото искаме и всички те свидетелстват за наличието в човешката природа на много сериозен пропуск, който има онтологичен характер. Нека зазадем още веднъж въпросите: Каква е причината за трагичното и абсурдно развитие на човешката история? Как да обясним това непостоянно и неразумно поведение на човека като личност? Само християнското учение за грехопадението, за повредеността на човешката природа е способно до известна степен да отовори на тези въпроси. Даже човекът с нехристиянско съзнание е принуден да признае, че в нашия свят и особено в човека, обективно присъства това, което християнството нарича грях.
Християнският възглед
Християнството свидетелства, че всеки човек е носител на тази повредена човешка природа (лоша „наследственост“), която е възникнала при първите хора (Адам и Ева) в резултат на тяхното грехопадение. Личният грях (нарушение на Божиите заповеди) на Адам и Ева е прекъснал живата връзка между Бога и човека. Последствията са изкривяване на всички наши богодадени качества, разделяне на единното човешко същество на противоборстващи си ум, сърце и тяло.
Първородният грях не е съдебна призовка, не е юридическа вина за греховете на далечните предци, а е наследствена духовна болест, която се изразява в глобално разстройство на човешката природа.
Всички лични грехове на човека възникват изключително на „почвата“ на повредеността на човешкото естество.
Човекът е неспособен сам да измени тази „наследственост“, не може да излекува своята повредена природа.
Можем да се научим да сдържаме емоциите си, да укротяваме гнева си, да контролираме сексуалния нагон и даже в течение на много време да поддържаме този контрол, но няма как да гарантираме, че това състояние няма да бъде изгубено в резултат на случайно външно въздействие или активизация на някоя вътрешна страст. Спокойно можем да наречем грехопадението на първите хора Вселенска катастрофа. Доколкото съгласно християнското учение именно човекът е център на тварната вселена и онтологически е свързан с нея, то изкривяването на неговата природа (грехопадението) се е отразило на състоянието на целия свят.
И така, ненормалността, непълноценността, повредеността на човешкото естество (което съгласно християнското Откровение е резултат от грехопадението на първите хора), неговото нравствено несъвършенство, болестност, тленност е обективна реалност, с която ще се съгласи всеки разумен човек: и вярващият, и невярващият, и християнинът, и представителят на друга религия. Затова когато християнинът казва, че истинската свобода е свободата на човека от греха, тук се крие много по-дълбок смисъл, отколкото се опитват да ни представят критиците на християнството: „Християните сами са си измислили някакви грехове и наричат свобода състоянието на непричастност към това, което сами са си измислили“. Не. Християнското Откровение само свидетелства за истинската причина за тази онтологична болест, която е обективна реалност. Единствено и само християнското учение в достатъчна степен дава ясно, непротиворечиво обяснение на този феномен на човешкото битие.
Само християнството, а именно Новият Завет, утвърждава, че в Христа Спасителя, в общението с Бог Слово (съществува такъв богословски термин – θέωσις – обожение) човекът е способен да преодолее своята повредена природа. Затова можем да твърдим, че
истинската свобода от християнска гледна точка е обожение, способност на личността да съединява своята воля с волята Божия. Ако се опитаме да повторим това на светски език, то с известна условност можем да твърдим, че свободата на човека е способност на личността да управлява и властва над своята природа.
Доколкото едно от последствията на грехопадението е и тленността на човешкото тяло, и като апотеоз на този процес – смъртта, то можем да кажем, че истинската свобода от християнска гледна точка е власт на човека над смъртта. По-точно – власт на Бога над смъртта, причастник на която може да стане и човекът.
Всички знаем, че в нашата действителност (ако говорим на християнски език – в падналия свят), уви, абсолютното безсмъртие е невъзможно. Обаче християнската история свидетелства, че хората, вървяли по пътя на християнското усъвършенстване (в християнската традиция наричани светци) в една или друга степен са получавали от Бога власт над естествените природни процеси. Така древните мартиролози (списъци на мъчениците с описание на обстоятелствата на тяхната гибел) съобщават за качествено различни състояния на човешката природа на мъчениците за Христа, в това число и в телесен аспект: нито оръдията за изтезание, нито огънят, нито водата, или отровата не са могли да окажат върху тях съответното на тяхното предназначение действие. Историята на християнската Църква свидетелства за факти от свръхестествен хапрактер: когато по молитвите на християнските светии е оздравявал безнадеждно болен човек, или молитвата на самия болен е дала същия резултат. На всички са известни фактите за нетленността на мощите на християнските светии, които също свидетелстват, че
светостта на живота позволява на личността да преодолява естествените природни процеси, които на свой ред са следствие на повреденото естество и да оставя отпечатък в живота на материята.
Разбира се, скептиците могат да подложат на съмнение реалността на християнските чудеса. Обаче е малко вероятно, една фантазия или екзалтация да може да породи такова количество най-различни свидетелства, които срещаме както в областта на историческата наука, така и в опита на ежедневието на много християни. Ясно е, че можем да измислим различни обяснения за тези явления, но всички те ще бъдат противоречиви и непоследователни. Само християнството дава, не винаги очевидно, но напълно последователно, логично, аргументирано обяснение на всички такива явления. Можем да кажем, че обожението на човека (човешката личност, човешката природа), което е цел и смисъл на християнския живот, прави човека властелин над страстите, над природата, както своята, така и околната. Можем да го кажем и иначе: нравствената чистота на човека го уподобява на Бога и позволява на Самия Всесилен Бог да действа в човека. Смисълът е в това, че
състоянието на духовна свобода е истинската свобода, без която никакви юридически свободи и права на човека няма да направят личността пълноценна, щастлива, а значи и истински свободна.
Вече отбелязахме, че човекът е център на живата Вселена, но неговото естество е повредено и сам той не е способен да се промени, а често дори не се стреми да го направи. Тази повреда може да бъде наречена по различни начини: „първороден грях“, ако използваме религиозна терминология, „човешко несъвършенство“ на езика на популярната философия и даже „човешко безумие“, на емоционалния език на поезията.
Тълкуването на правата на човека като висша и универсална основа на обществения живот неминуемо води до обществена и личностна деградация.
От християнска гледна точка, абсолютен закон на битието е любовта и колкото повече в течение на целия си живот се приближаваме към спазването на този закон, толкова повече ставаме свободни и щастливи. Колкото повече се отдалечаваме от този закон, толкова по-малко сме свободни и щастливи и толкова по-силно страдаме, произвеждаме зло, което изпитваме върху самите себе си. В официалния документ „Основи на учението на Руската Православна Църква за достойнството, свободата и правата на човека“ е казано:
„Именно любовта премахва всички противоречия между личността и околните, правейки човека способен напълно да реализира своята свобода и едновременно да се грижи за ближните си и за Отечеството“.
Не е трудно да направим извод: само тези права и само в тези граници са достойни за обществено признание и одобрение от християнска гледна точка, които способстват възпитаването у човека на истинска, т. е. християнска любов и максимално пазят обществото от това, което е способно да го разруши: от греха, който е обективна реалност – предразположеността на човека към саморазрушение.
Ако тези права и юридически норми не способстват за възпитаването у човека на истинска любов или твърде лесно се поддават на изменение, то те не могат да се приемат за достойни.
От гледна точка на християнската аскетика, развитието на страстите в най-голяма степен разрушава духа на любовта у човека. Коренът на тези страсти можем да търсим в триадата за която говори на авва Доротей: славолюбие, сребролюбие и сластолюбие. Цялата съвкупност от зло и страдания произлизат от тези три зли начала. Стремежът към слава, трупане на богатство и удоволствия унищожава у човека най-важното, което го прави човек – любовта. В общество, в което тези страсти се култивират, не може да има любов. Именно за това се говори в Евангелието: „И понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта“ (Мат. 24:12). Там, където любовта отсъства, присъства противоположното. Доколкото от християнска гледна точка любовта е живот, то липсата на любов е смърт (както потенциална, така и в крайна сметка реална).
Затова в официалния документ „Основи на учението на Руската православна църква за достойнството, свободата и правата на човека“ пише:
„Свободата е една от проявите на Божия образ в човешката природа. По думите на св. Григорий Нисийски „човекът е станал боговиден и блажен, бидейки надарен със свобода (αὐτεξουσίῳ)“ („Слово за починалите“).
На това основание в своята пастирска и практика Църквата много внимателно се отнася към вътрешния мир на човека и неговата свобода на избор. Подчиняването на човешката воля с помощта на манипулации или насилие от някакъв външен авторитет се разглежда като нарушаване на реда, установен от Бога. В същото време свободата на избора не е абсолютна и крайна ценност. Тя е поставена от Бога в служба на човешкото благо. Осъществявайки я, човек не трябва да причинява зло на себе си и околните. Обаче заради властта на греха, свойствен на падналата човешка природа, нито едно човешко усилие не е достатъчно за постигането на истинско благо…
Злоупотребявайки със свободата на избор, човекът изгуби другата свобода (ἐλευθερία) — свободата на живота в доброто, която е имал в първоначалното си състояние.
Тази свобода връща на хората Господа Иисус Христос: „И тъй, ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни (ἐλεύθεροι)“ (Йоан. 8, 36).
В същия документ се казва:
„Признавайки ценността на свободата на избора, Църквата утвърждава, че тя неизбежно изчезва, когато изборът се прави в полза на злото. Злото и свободата са несъвместими. В човешката история изборът на хората и обществата в полза на злото е довел до изгубване на свободата и огромни човешки жертви. И днес човечеството може да тръгне по този път, ако такива безусловно порочни явления като абортите, самоубийствата, разврата, извращенията, разрушаването на семейството, култа към грубостта и насилието, престанат да получават полагащата им се нравствена оценка и се оправдават с изкривеното разбиране за свободата на човека. Слабостта на института за правата на човека е в това, че той, защитавайки свободата на избора (αὐτεξουσίον), все по-малко отчита нравственото измерение на живота и свободата от греха (ἐλευθερία). Общественото устройство трябва да бъде ориентирано и към двете свободи, хармонизирайки тяхната реализация в публичната сфера. Не трябва да се защитава едната свобода, игнорирайки другата. Свободното пребиваване в доброто и истината е невъзможно без свободата на избора. Свободният избор губи своята ценност и смисъл, когато е обърнат към злото“.
Можем да добавим, че съвременното човешко общество е длъжно да признава правата и свободите на тези граждани, които искат да живеят по нравствения закон и да възпитават децата си в свобода от греха.
Християнството буквално настоява, че свободата е велико положително свойство тогава, когато тя се осъществява „в границите“ на любовта. Именно това скъпоценно свойство възвисява личността на нивото на истинския образ Божий.
Благото на другия, възприемано като собствено е тази мирогледна и нравствена база, на чиято основа е възможно по християнски правилно да бъде разбрана цялата съвкупност от свободи, права, задължения, в това число и гражданските свободи и права на личността. Извън „границите“ на любовта свободата придобива карикатурен вид, тя се профанира, превръща се в произвол.
Такава „свобода“, по-точно лъжесвобода е страшна и опасна. Отсъствието на истинска християнка любов подразбира присъствието и утвърждаването на страстите, т. е. култ на Εγώ, властващия егоцентризъм. Страстите винаги лишават човека от чистия разум, разрушават го, осакатяват го, погубват го, носят болести, страдания и смърт. Проявата на истинска любов е възможна само при наличие на нравствена чистота (в християнската терминология „чистота на сърцето“). Тя е възможна само при постепенно изкореняване на страстите (т. е. отказ от „културата“ на егоизма).
Там, където няма борба със страстите, на светски език с егоизма и егоцентризма, обезателно господството на страстите превръща човека в озлобено чудовище.
От християнска гледна точка, истинска свобода притежава този, който е придобил свобода вътре в себе си, който е свободен с душата си, дори да не е свободен с тялото си. Там, където в човешкото сърце се развива любовта, „свободата“ е истинска. Свободата на тялото, не става дума само за организма, а за съвкупността от всички външни юридически свободи е вторично явление. Първостепенната висша ценност на човека е вътрешната свобода от всички видове зло, от господството на страстите. Затова подмяната на идеята за святата духовна свобода с идеята за свобода на страстите и похотта довежда до всички тези трагични последствия в социалния живот (алкохолизъм, наркомания, суициди, многочислени зависимости и психически патологии). Причината за всички тези настроения, които присъстват в социалната действителност на всяка държава и всяко общество, се крие в тази страшна измама, изкривяване на разбирането за най-великата ценност – свободата, когато фактически лъжесвободата е провъзгласена за знамение на епохата.
Християнският писател от XIX век св. Игнатий Брянчанинов в различни свои произведения много точно е отбелязвал, че разумното ограничаване на външните свободи е условие за съществуването на света. Извън властта на любовта никаква свобода, даже външната, не може да съществува. В частност, той пише:
„Докато човечеството е подложено на влиянието на греха и страстите, дотогава е необходима властта и подчинеността. Те непременно ще съществуват в течение на целия живот на света, като са се изразявали, изразяват се и ще се изразяват в различни форми… Нито равенство, нито съвършена свобода, нито благоденствие на земята в такава степен, в каквато желаят и обещават възторжените лъжеучители, не може да съществува… Отношенията на власт и подчиненост ще се разрушат с разрушението на света, а след това ще бъде краят, когато Той предаде царството Богу и Отцу, когато унищожи всяко началство, всяка власт и сила. (1 Кор. 15, 24); тогава ще има братство, равенство, свобода; тогава поради единението на властта и подчинеността няма да има страх, а любов“.
Нашите опоненти могат да ни упрекнат, че подменяме сферата на светското право (днес ние живеем в светска държава със светско законодателство) с някакъв религиозен закон (заповеди, нравствени норми и т. н.). На това отговаряме, че самите закони не са се появили на празно място, в своята основа съдържат представата за добро и зло (там убийството, кражбата и насилието се наричат зло). С други думи, нравствените категории (т. е. представите за греха и добродетелта) предшестват Юридическите закони (и наказателния кодекс в частност), а не обратното. Предполагаме, че нашите опоненти няма да оспорват факта, че тези нравствени категории произтичат от Библията.
В това отношение
християнските заповеди не са просто предписания или ограничения, те показват съвкупността от свойства на нравствено здравия (нормален) човек и общество. С тези нравствени категории са съгласни повечето законодателства на различните държави, необезателно исторически свързани с християнството.
Сложно е да си представим такъв наказателен кодекс, който не забранява убийствата, изнасилването, грабежите, корупцията. Всички разбират, че това не е благо, макар че нарушителите на законите мислят по друг начин.
Грешката на нерелигиозното съзнание
Основната грешка на нерелигиозното съзнание е в това, че неговите представители забранявайки на законодателно равнище грубите реалии, не обръщат внимание на други реалии (нравствени, духовни), които пораждат тези явни тежки престъпления. В Евангелието четем: „Защото отвътре, от сърцето човешко, излизат зли помисли, прелюбодеяния, блудства, убийства, кражби, користолюбие (обиди,), лукавства, коварство, разпътство, лукаво око, богохулство, гордост, безумство.“ (Марк, 7: 21-22). В културно-социален аспект в съвременния свят се извършва удивително действие, странен процес – срязване на връхчетата и обилно наторяване на коренчетата. Обществените нрави се обуславят от философията на егоизма. Мащабната обществена реклама и възпитанието на страсти в човешкото сърце (стремеж към власт, трупане на богатства и удоволствия), „културата“ на егоизма, която включва в себе си релативната философия на човекопоклонничеството, декларираща особеното право на всеки индивид да определя кое е добро, кое – зло, закономерно довежда до извършването на различни престъпни деяния.
Като резултат на релативната философия и ереста на антропоцентризма са всички тези обществени настроения и общата криминализация на глобалния свят, чиито свидетели сме всички ние.
Съществуват два реални изхода от създалата се ситуация. Първият предлага християнството – обръщане към вътрешния човек, възпитание в борба със страстите, със собствения егоизъм. Вторият вариант е създаване на такава обществена авторитарна дисциплина (тоталитарен режим), когато системата на абсолютното робство ще сведе до минимум криминалните тенденции. Подобни политически и обществени исторически модели са ни добре известни и съм убеден, че никой не желае тяхната реставрация.
Съвременната цивилизация, утвърждавайки и култивирайки свободата на плътта безапелационно игнорира нравствената и духовна свобода (свободата на душата на човека).
Идеологията на антропоцентризма (абсолютизация на външната свобода, свободата на страстите) неминуемо отхвърля принципите на християнска любов, понеже изпуска понятието за грях (и като понятие за реално зло, и като фактор за повредеността на човешкото естество, и като склонност на човека към непоправими грешки). Подобен мироглед на произвола (игнориращ понятието за грях, пренебрегващ духовните закони и нравствени принципи) има за свое естествено следствие принципа на най-грубото, жестоко и безжалостно отношение към околния свят (към различните, към другите раси и народи, към околната среда).
Антиномията на най-новата история се състои в това, че стремежите към абсолютна външна свобода водят до абсолютно робство.
Тази тенденция лесно се обяснява с факта на освобождаване на време при средностатистическите „граждани на света“, с появата на нови форми на отдих и релаксация, с общия фон на хедонистичните тенденции. Известната позиция „Вземи от живота всичко, което можеш“ е немислима без пълнотата на всевъзможни социални и политически свободи.
Но още през ХIХ век Имануел Кант убедително доказа несъстоятелността на тази позиция:
„На практика се оказва, че колкото повече просветеният разум се отдава на мисли за наслаждение от живота и щастие, толкова по-далече е човекът от истинската удовлетвореност“.
Би било несправедливо да твърдим, че актуалността на дълбокото философско съпоставяне на външната и вътрешната свобода е характерна изключително за нашето време. Тази тема е засегната и в Новия Завет.
Да си спомним, какво пише апостол Петър, как той разобличава проповедниците на външната свобода, които пренебрегват вътрешната:
„Защото, като говорят надути празни думи, прелъстят в плътски похоти и разпътство ония, които напълно са се отдръпнали от живеещите в заблуда. Обещават им свобода, когато те сами са роби на развалата, защото от когото някой бъде победен, от него бива и поробен.“ (2 Петр. 2: 18–19).
В своето Послание към галатяните апостол Павел поддържа същата теза:
„Към свобода сте призвани вие, братя; само че свободата ви да не служи като повод да угаждате на плътта, но с любов си услужвайте един другиму. Аз казвам: живейте духом, и не ще изпълнявате прищевките на плътта. Защото плътта желае противното на духа, а духът – противното на плътта; те се противят един другиму, за да не правите онова, що бихте пожелали. Делата на плътта са известни; те са: прелюбодейство, блудство, нечистота, разпътство, идолослужение, магии, вражди, свади, ревнувания, гняв, разпри, разногласия, (съблазни,) ереси, завист, убийства, пиянство, срамни гощавки и други такива; отнапред ви казвам, както и по-преди ви казах, че, които вършат това, няма да наследят царството Божие. А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание. Против такива няма закон.“ (Гал. 5: 13, 16–17, 19–23).
В следващата глава Апостолът прави следния извод:
„Недейте се лъга: Бог поругаван не бива. Каквото посее човек, това и ще пожъне: който сее в плътта си, от плътта ще пожъне тление; а който сее в духа, от духа ще пожъне вечен живот.“ (Гал. 6: 7-8).
Разглеждайки въпроса за външните юридически свободи, е нужно да отбележим още един психологически аспект. Православният писател Петър Калиновски в своята знаменита книга „Преход. Последната болест, смърт и след смъртта“ пише:
„Навсякъде в света умира свободата – политическа, икономическа и лична. Свободата е нужна на човека за осъществяването на неговите висши духовни творчески търсения. За ползването на материални блага не е нужна творческа свобода. Съществуват достатъчно много хора, които не ценят свободата и не се нуждаят от нея. В тоталитарните държави формите на робство бяха въвеждани открито, при това с одобрението, даже ликуването на мнозинството от населението. В страните, не напълно изгубили свободата си, почти всички новоприети закони увеличават зависимостта на жителите на страната от нейните управници. По-лесно се живее без свобода. Все повече хора охотно отдават своята свобода в обмен на удобен и спокоен живот. Не е нужно да се вземат каквито и да било решения. По-малко отговорности, възможно е даже възпитанието на децата да се предаде в ръцете на държавата. Без отговорности се живее лесно, но се губи най-важното – животът без отговорности винаги е бездуховен“.
Действително, често външната свобода се превръща в предмет на нравствен търг. Понякога цивилизованият човек е способен да продаде външната свобода за предоставен комфорт, за предоставена безотговорност. От нашите наблюдения знаем, че сластолюбецът лесно продава своето първородство за паница леща (изразявайки се алегорично). Примери за подобни нравствени сделки в съвременния обществено-политически и юридически живот има достатъчно. Страстите (човешки егоизъм, солипсизъм) получавайки свобода, поробват личността на човека. Нека припомним, че от християнска гледна точка само Бог обладава абсолютна свобода. Изхождайки от това, ние сме способни да посочим откъде произлиза абсолютната несвобода, т.е. духовното и нравствено робство. Свети апостол Йоан Богослов пише:
„И му се поклониха всички жители земни, чиито имена не са написани в книгата на живота при Агнеца, заклан от създание-мира“ (Откр. 13: 8).
Съвременникът на Ф. М. Достоевски, руският поет, публицист и обществен деятел И. А. Аксаков казва:
„Прогрес, отричащ Бога и Христа, в края на краищата се превръща в регрес; цивилизацията завършва с оскотяване; свободата – с деспотизъм и робство. Снел от себе си образа Божий, човекът неминуемо ще снеме и вече сваля от себе си човешкия си образ и се превръща в звяр“.
Сатанизмът е идеология, която разрешава на своите последователи всичко.
От гледна точка на християнството, външната юридическа свобода трябва да бъде ограничена от любовта, за да бъде истинска свобода, а не нейна пародия.
Руският религиозен философ Владимир Соловьов пише:
„Само вярвайки в невидимия Бог и действайки по вяра в Бога, нашата воля се оказва наистина воля, тоест свободно начало – свободно от самия себе си, тоест от своето фактическо състояние; тук волята действа вече не като психологическо явление, а като творческа сила, предшестваща всяко явление и непокривана от никакви факти и неизчерпаема, тоест по същество свободна“.
Във висша степен удачно съотнася степента на святост и степента на свобода блаженият Августин: Magna est libertas posse non peccare; sed maxima libertas – non posse peccare.
„Голяма свобода е да можеш да не грешиш, но най-голямата свобода е да не можеш да грешиш“.
Превод: презвитера Жанета Дилкова – Дановска
Източник: pravoslavie.fm
