Тайната на злото е тайна на свободата

Още поклонението пред тотема е търсене на покровител и избавител от властта на заобикалящия го зъл свят.
Рационалистичното съзнание на съвременния човек смята, че главна пречка за вярата в Бога, главен аргумент в полза на атеизма е съществуването на зло в света и поражданите от него скърби и мъки. Трудно е, изглежда, да се примири битието на Бога, всеблагия и всемогъщ Промислител, със съществуването на злото, толкова силно и властно в нашия свят. Аргументът се е превърнал в класически и е единствено сериозният.

Хората губят вяра в Бога и в божествения смисъл на света, защото се срещат с тържествуващото зло,

защото изпитват безсмислени страдания, породени от злото. Но вярата в Бога и вярата в боговете са възникнали в историята на човешкото съзнание, защото човечеството е изпитвало велики страдания и е почувствало потребност да се освободи от властта на злото. Ако не беше злото, поразяващо нашия свят, човечеството би се задоволило с природния свят. Природният свят, лишен от всяко зло и страдание, би станал единствено божествен за човека. Ако не беше злото и поражданата от него мъка, не би имало потребност и от избавление. Страданието и мъката от живота, свидетелстващи за съществуването на злото, са велика религиозна школа, през която минава човечеството. Живот в тоя свят, който не познава злото, лишен от всяко страдание и мъка, би водил към самодоволство и самоудовлетворение.

Съществуването на злото е не само пречка за нашата вяра в Бога, съществуването на злото е същевременно доказателство за Божието битие, доказателство, че тоя свят не е единственият и окончателният.

Опитът в злото обръща човека към друг свят, предизвиква свещено недоволство от тоя свят. В основата на религиозния опит и религиозното съзнание лежи песимизъм, а не оптимизъм. Всички религии на избавлението са песимистични, а не оптимистични в своето усещане на световния живот, песимистични са в отношението си към природния свят – орфизмът и будизмът в същата мярка, както и християнството. Положителният смисъл на битието лежи в друго измерение, в духовния свят. Нашият природен свят според видимостта си се намира под властта на тържествуваща безсмислица. В него царят тление и смърт, злоба и ненавист, егоизъм и разпокъсаност. Човек е потиснат от безсмислицата и злото в световния живот. В религията, във вярата той се домогва към света на смисъла и получава сила, идеща от друг свят, в който любовта побеждава омразата, единението побеждава раздора, вечният живот побеждава смъртта. Съществуването на злото извиква проблема за теодицеята, оправданието на Бога. Защо Бог търпи такова страшно зло, защо допуска победата му? Светът пролива кръвта си, разкъсва се на части. Дяволът, а не Бог, изглежда единственият господар на света. А къде е действието на Промисъла Божи? Известна е гениалната диалектика на Иван Карамазов за детската сълза, която свършва с връщане на входния билет за световната хармония. Евклидовият ум, отказващ се да разбере ирационалната тайна на световния живот, претендира да създаде по-добър свят, отколкото сътворения от Бога, да създаде свят, в който няма да има зло и страдание, свят напълно рационален. Човек с Евклидов, напълно рационален ум не може да разбере защо Бог не е създал безгрешен, блажен, неспособен на зло и страдание свят. Но добрият човешки свят, светът на Евклидовия ум би се различавал от злия Божи свят, защото в него не би имало свобода, свободата не би влизала в замисъла му и човекът би бил добър автомат.

Липсата на свобода би направила невъзможни злото и страданието. И човек е готов да се откаже от свободата, за да се избави окончателно от мъките и страданията.

Евклидовият рационален човешки свят, в който няма зло, ще бъде поразен от страшно зло – липсата на свобода, свободата на духа ще бъде унищожена без остатък. В него вече не би имало свободни изпитания, свободни търсения. Божият свят е изпълнен със зло, но в първоосновата му е заложена свободата на духа, най-великото благо, знакът за богоподобие на човека. Проблемът за теодицеята е разрешим единствено чрез свободата. Тайната на злото е тайна на свободата. Без разбиране на свободата не може да се разбере ирационалният факт, че в Божия свят съществува зло. В основата на света лежи ирационална свобода, стигаща дълбините на бездната. В дълбината на света зее бездна и от нея се изливат тъмните потоци на живота. Всички възможности се крият в тая бездна. Бездънният, предхождащ всяко добро и всяко зло мрак на битието не може да бъде докрай и без остатък рационализиран, в него винаги се крият възможности за прилив на нови непросветлени енергии. Светлината на Логоса побеждава мрака, космическият строй побеждава хаоса, но без бездната на мрак и хаос, без долната безкрайност няма живот, няма свобода, протичащият процес няма смисъл.

Свободата е заложена в тъмната бездна, в нищото, но без свобода смисъл няма.

Свободата поражда зло, както и добро. Ето защо злото не отрича съществуването на смисъл, а го потвърждава. Свободата не е сътворена, защото тя не е природа, свободата предхожда света, тя е вкоренена в изначалното нищо. Бог е всесилен над битието, но не и над нищото, не и над свободата. И затова съществува зло.

Истински сериозното и отговорно отношение към живота забелязва злото, признава неговото съществуване. Незабелязването и неразбирането на злото прави човека безотговорен и нехаен, скрива дълбината на живота. Отричането на злото означава загуба на свободата на духа, смъкване от себе си бремето на свободата.

Белег на нашата епоха е, че страшно нараснаха силите на злото и същевременно се отрича самото съществуване на злото.

Човек остава разоръжен пред лицето на злото, когато не го вижда. Личността се кове при различаването между добро и зло, когато се установяват границите на злото. А когато тия граници се заличават, когато човек изпадне в състояние на смесване и безразличие, личността започва да се разлага и разпада. Крепкото самосъзнание на личността разобличава злото, разсича го като с меч. В смесването и безразличието, в загубената способност да вижда злото човек се лишава от свобода на духа.

Той започва да търси гарантирана необходимост на доброто и пренася центъра на тежестта на живота навън от дълбината, престава да се определя отвътре. Рационализмът отрича ирационалната тайна на злото, защото отрича ирационалната тайна на свободата. На рационалистичното съзнание е по-трудно да повярва в дявола, отколкото в Бога. И хората с рационалистично съзнание измислят различен вид учения, които отричат съществуването на злото, обявяват злото за недостатъчно добро или за вътрешен момент в развитието на самото добро. Злото се отрича от еволюционното и хуманистичното съзнание, злото се отрича от анархистичното съзнание, злото се отрича от теософското съзнание.

•
Вътрешната диалектика на свободата поражда зло от своите недра. В първата ирационална свобода, в безкрайната потенция се намира източникът на злото, както и на всеки живот. Изначалната свобода е породила злото във висшите йерархични степени на битието. Духът, заемащ висшата йерархична степен на битието, в свободата си пръв е отпаднал от Бога, извършил е акт на самоутвърждаване с духовната си горделивост и от него са тръгнали развалът и извращаването в йерархията на битието.

По върховете на духа, а не в низините на материята за пръв път се е явило злото.

Първичното зло има духовна природа и то се е извършило в духовния свят.

Долното зло, което ни приковава към материалния свят, е вторично по рождение на духовното зло. Духът, който си е въобразил, че е бог, и гордо се е издигнал на висотите, е пропаднал в самите низини на битието. Светът е йерархичен организъм, в който всички части са свързани помежду си, ставащото по върховете се отразява и в низините. Да отпадне от Бога е могла единствено цялата душа на света, в която се намира цялото човечество, всичко тварно. Митът за дявола символично отразява събитие, което се е случило на самия връх в духовния свят, във висшата точка на световната йерархия. Мракът първоначално се е сгъстил във висшата точка на духовната йерархия, там за пръв път свободата е отговорила отрицателно на Божия зов, на Божията потребност от любовта на своя друг, там творението е поело пътя на самоутвърждаването и самоизолирането, пътя на разединението и омразата. Човек е отпаднал от Бога заедно с цялото творение, с цялата световна йерархия, той е бил изкушен от висши духовни сили. Горделивостта е изкушение на висшия дух, който сам иска да се постави на мястото на Бога. Така и в житейския опит на всеки от нас злото първоначално се заражда от висши духовни сили, а после вече се изразява в зависимостта ни от нисшите стихии, от плътските страсти. Божият зов е обърнат преди всичко към висшия дух, към неговата свобода и от там получава първоначалния отговор. Уплътняването и материализацията на човешкото същество, поставянето му в робство на нисшите природни стихии е резултат от събитие, което вече се е случило в духовния свят. Горделивостта на духа не възнася човека към върховете на божествеността, а го захвърля в низините на материалността. Митът за грехопадението е символичен разказ за събития в духовния свят. В тоя разказ дяволът и човекът са представени като външноположни реалности по подобие на нашия природен свят. Но в духовния свят такава външноположност няма,

вътрешната йерархия на битието притежава съвсем друг строеж в сравнение със строежа на природния свят, в нея всичко е вътрешно, всичко се съдържа във всичко.

Ето защо в духовния свят дяволът, като висш чин в йерархията на духовете, и човекът, като център на творението и цар на творението, са вътрешни един за друг и са включени един в друг. Дяволът е също вътрешна реалност в духовния свят на човека, а външен изглежда само според образите в природния свят. Дяволът е реалност, но реалност от духовен тип, а не от природен тип, и не бива да си го представяме наивно-реалистично. Дяволът не е самобитен източник на злото битие, в него само се разкрива ирационалната свобода по върховете на духа.

На разума е трудно да си обясни произхода на злото и нито монизмът, нито дуализмът, към които разумът обикновено клони, не могат да разберат явяването на злото. Източникът на злото не може да лежи в Бога, но същевременно няма никакъв друг източник на битието и живота освен Бога. Злото не е от Бога, но редом с Бога няма никакво друго битие, от което би бил разбираем произходът на злото. Злото е абсолютно ирационално и лишено от основа и затова е непостижимо и необяснимо по рационален път.

Няма и не може да има никакви разумни причини и основания за злото, няма никакви положителни, битийни негови източници.

Дъното на злото е в бездънната бездна, която не може да бъде назована битие, в нищото. Злото е абсолютната ирационална граница за разума, който търси смисъл. Злото е небитие и се корени в небитието, в древното нищо. Но небитието е непостижимо за смисъла, който винаги е онтологичен. Зло, постижимо за смисъла, се превръща в добро. Чистият монизъм е принуден да схваща злото като момент от доброто, като недостатъчно разкрито и неразбрано, неразпознато добро. Божественото битие е единственото битие, в него е всичко и от него е всичко. И на злото източникът е в божественото битие, но то ни изглежда зло само защото ние виждаме и разбираме частта, а не цялото. При виждане и разбиране на цялото – злото изчезва, превръща се в добро. Така монизмът (или пантеизмът) е принуден да отрече съществуването на злото. Последователният монизъм не може да открие източника на злото и затова го обяснява с неразбирането ни, с неразкритостта за нас на пълнотата и целостта на божественото битие. На чистия монизъм противостои чистият дуализъм. Дуализмът казва, че източникът на злото лежи в друго битие, съществуващо редом с божественото. Последователният дуализъм е принуден да допусне, че има зъл бог заедно с добрия Бог. Такъв е персийският дуализъм, такова е манихейството, такъв е старият гностицизъм. Злото притежава самостоятелен и положителен онтологичен източник. Наред с доброто битие, битието на висшия духовен свят, съществува зло битие, презрян материален свят, който притежава самостоятелна реалност. Така дуализмът ограничава Божието битие, като допуска извън Бога и против Бога някакво друго, нисше битие, и по тоя начин се опитва да обясни произхода на злото. Дяволът се превръща в самостоятелен зъл бог. Всъщност и в християнството идеята за дявола е дошла от персийското религиозно съзнание. Материята се схваща като създание на злия бог, тя притежава самобитна реалност и поробва духа. И чистият монизъм, и чистият дуализъм не разбират и отричат тайната на свободата – затова се отнасят външно към злото, не виждат неговия вътрешен източник. Или злото напълно изчезва, или то се представя за сила, съвършено външна по отношение на човешкия дух. Но ако злото не може да има източника си в Бога и ако няма никакъв друг източник на битие освен Бога, как да разбираме явлението зло, какъв е изходът от тая дилема? Християнското съзнание не е нито монизъм, нито дуализъм, то дава трето решение на проблема за произхода на злото.

За християнското съзнание проблемът за злото е свързан с проблема за свободата и извън свободата той е неразрешим.

Монизмът и дуализмът всъщност еднакво отричат свободата и затова не могат да разберат явлението зло. Да се разбере тайната на злото чрез тайната на свободата е свръхразумно разбиране и представлява антиномия за разума. Източникът на злото не е в Бога и не е в положителното битие, стоящо редом с Бога, а в бездънната, ирационална свобода, в чистата възможност, в потенцията, заложена в тъмната бездна, която предхожда всяко положително определение на битието и лежи по-дълбоко от всяко битие. Ето защо злото е лишено от основа, то не се определя от никакво положително битие, ражда се не от онтологичен източник. Възможността за зло е скрита в онова тъмно дъно на битието, където се крият всички възможности. Бездната (Ungrund на Бьоме) не е зло, тя е източник на всеки живот, на всяка актуализация на битието, в нея са скрити и възможността за зло, и възможността за добро. Изначалната ирационална тайна, бездната лежи в основата на световния живот. И никакъв логизъм не може изцяло да обхване тая ирационална тайна на живота. Ирационалната, тъмната основа на света е била гениално разбирана от немските мис­тици – Екхарт, Я. Бьоме, разбирана е и от немската философия в началото на XIX век. Според забележителното учение на Шелинг за свободата злото се възвръща като чиста потенция. В началото са били Логосът, Словото, Смисълът, Светлината. Но тая вечна истина на религиозното откровение не означава, че в битието вече изначално се е осъществило царството на светлината и смисъла, че Логосът изначално е победил всеки мрак. Божественият живот е трагедия. В началото, преди създаването на света, също ги е имало ирационалната бездна, свободата, която е трябвало да бъде просветлена от светлината на Логоса. Тая ирационална бездна, свободата, не е битие, съществуващо редом с битието на Бога, с Логоса, със Смисъла. Свободата не е особено битие редом с божественото битие, свободата е нещо, без което битието на света няма смисъл за Бога, чрез което единствено се оправдава Божият замисъл за света.

Бог е сътворил света от нищото. Но също така може да се каже, че Бог е сътворил света от свободата.

В основата на творението трябва да лежи бездънна свобода, която още преди светотворението се е криела в нищото, без нея творението не е нужно на Бога.

Бог е всемогъщ по отношение на битието, но това е неприложимо по отношение на небитието.

В началото е бил Логосът, но в началото е била и свободата. Свободата не е противоположна на Логоса, защото без свобода няма Логос на света, няма Смисъл на света. Без мрак няма светлина. Доброто се открива и побеждава чрез изпитанието на злото. Свободата прави възможни и злото, и доброто. Злото, излязло от недрата на свободата, без която светът няма смисъл, не е самостоятелно битие. Злото е небитие, което трябва да се различава от първоначалното нищо.

Но небитие съществува и то може да притежава огромна сила, силата на лъжата. Злото е измама на битието, карикатура на битието, извратеност и болест на битието.

Злото е нарушение на божествената йерархия в битието, нарушение, дошло от небитието, разместване на йерархичните центрове, смъкване на висшето и възвисяване на нисшето, отпадане от първоизточника и центъра на битието, откъдето се определя мястото на всяко нещо в света. Злото е преди всичко лъжа. То винаги се представя не за онова, което всъщност е, то винаги прелъстява чрез измама. Дяволът е лъжец, той няма свой източник за живот, няма свое битие, той всичко краде от Бога и го извращава, окарикатурява. Силата на дявола е лъжлива, призрачна, измамна сила. Няма царство на злото като положително битие, съществуващо редом с Царството Божие, с божественото битие. Злото винаги носи отрицателен, негативен характер, то унищожава живота и битието, убива само себе си, в него няма нищо положително. Много учители на църквата са учили за злото като за небитие. Напълно отрицателният, небитиен характер на злото се разкрива и в нашия собствен опит от злото в живота.
Всичко, което смятаме за безспорно зло, носи отрицателен характер, не притежава в себе си никакво положително битие. Злобата, омразата, завистта, отмъстителността, развратът, егоизмът, користолюбието, ревността, подозрителността, скъперничеството, тщеславието, алчността погубват живота, подкопават силите на човека, обладан от тия състояния. Всяка зла страст изяжда сама себе си, носи семето на смърт за човека и за живота. В злата страст има нещо поглъщащо, в нея се разкрива лоша безкрайност. Злото хвърля човека в илюзорен, призрачен, лъжлив живот. В такъв живот няма нищо онтологично. Убийство и смърт се крият в стихията на злото, във всяка зла страст.

Злобата и омразата са убийство и смърт, унищожаване на битието. А любовта е утвърждаване на живота, на битието във всичко и във всеки.

Положително битие може да бъде единствено царството на любовта. В любовта се утвърждава ликът на всяко човешко същество, на всяко творение Божие, на всяка тревичка. Любещият желае вечен живот за любимия. А мразещият желае прекратяване на живота, смърт. От обема на любовта и от обема на омразата зависи степента на утвърждаване или отричане на битието. Ето защо спасението от злото и смъртта може да се яви единствено като безкрайна любов. Обещанията на злото никога не могат да се изпълнят. То не може да създаде царство на живота, защото е скъсало с източника за живот. Злото прелъстява чрез добро. Маркс е смятал целите си за добри, но е утвърждавал зли пътища и зли средства за постигане на тия цели. Чрез злото, чрез омразата и злобата, чрез завистта и отмъстителността, чрез раздора и яростното унищожение би трябвало да настъпи царство на хармонията, единението, братство между хората. Но злите средства побеждават окончателно, стават единствено съдържание на живота. Омразата никога не води към любов, раздорът никога не води към единение, убийството никога не води към живот, насилието никога не води към свобода.

Няма зли пътища към доброто.

По злите пътища тържествува злото. Когато злобата е влязла в човешкото сърце и го е отровила, негово дело ще бъде да унищожава живота.

И когато сърцето ви е обхванато от злоба против ония, които вие смятате за носители на злото, сте безсилни да победите злото, попаднали сте под неговата власт. Борбата със злото сама може да се превърне в зло.

Победата на доброто винаги е положителна, а не отрицателна, винаги утвърждава, а не отрича живота. Борбата срещу злото трябва да почнем със себе си, а не с другите. А всъщност нашите злобни чувства към злите често са само проява на нашето самоутвърждаване.

Причина за злото е призрачното, измамно самоутвърждаване, духовната горделивост, виждаща източника за живот не в Бога, а в себичното, в самата себе си. Такова самоутвърждаване винаги води към самоизтребление, към унищожаване на човешката личност като образ и подобие Божии, то връща към бездната на нищото, от която светът е бил сътворен.

Горделивостта и егоизмът водят към зейнала пустота, към небитие, към смърт.

Като се затваря в самия себе си, откъснат от Бога и Божия свят, като поставя центъра на своя живот не в центъра на битието, а в периферията на самия себе си, човек се лишава от всички богатства на битието. Битието е йерархично и то се утвърждава само при запазване на йерархичния строй.

Самоутвърждаването и егоизмът разрушават йерархичния строй и с това разрушават човешката личност, лишават я от източниците за живот.

Човек не си намира място в Божия свят, той трябва да си търси място извън Божия свят. Но извън Бога и Божия свят няма нищо освен небитие, царство на призрачното и измамното. Утвърждаването на живота върху горделивостта и егоизма е тъкмо утвърждаване върху нищото, както е искал Макс Щирнер. По тоя път човек напуска границите на битието и навлиза в царството на небитието. Всеки знае от собствения си опит как самоутвърждаването и егоизмът разрушават живота, изтощават силите му. Разгръща се лоша безкрайност, пуста бездна от житейски домогвания и похот, а самият живот изчезва, няма живот. Злата житейска похот унищожава живота. Егоистичната, користолюбива, сладострастна житейска похот винаги се дължи на загубени истинни източници за живот, на откъсване от действителния, битиен първоживот. Злото е отричане на любовта, която утвърждава всеки живот в Бога. То е безумна похот на живота извън истинния живот, извън Бога, жажда да се придаде на небитието характер на битие. Злото започва с непросветлената свобода и е пленник на свободата, но винаги свършва с унищожена свобода на духа, винаги е под властта на необходимостта и създава тирания.

Последица от злото винаги е разпадане на битието, взаимно отчуждение на разпадналите се части и насилие на една част над друга.

Светът се атомизира, всичко става чуждо и затова насилващо. Свободно може да бъде единствено битие, съединено в любов­та, където се установява родство в Бога. Само в Бога и чрез Бога всичко става родствено, близко. Извън Бога всичко е чуждо и далечно, насилващо и принуждаващо. Дяволът, висшата духовна сила, съблазнява хората с това, че ще станат като богове. Но тръгнал по пътя на злото, поставил се на мястото на Бога, човек не става бог, а роб на нисшата природа, губи своята висша природа, подчинява се на природната необходимост, духът престава да го определя отвътре, човек се определя отвън, свободата му е подкопана. Злото е разместване в центъра на битието, объркване в световната йерархия, след което нисшето заема мястото на висшето, материалното начало е овладяно от горделивия дух, материалното застава на мястото на духовното. Втвърдяването и уплътняването на материалния свят е вече последица от изместения истинен център в духовния свят. Горделивият и егоистичен дух потъва в материята. Материята е именно резултатът от разкъсването и разединението на света, рожба на враждата и омразата. Зла похот, безкрайно щение, ненаситна страст овладяват съществата, които са се хвърлили в света на раздора и злобата.

Човек не може да притежава източник на живота в самия себе си – той го има или във висшето, или в нисшето. Дяволът няма никакъв самостоятелен източник за живот, той може само да хвърли човека в състояние, при което източникът на живота му извира от нисшата природа.

Когато заема своето място в световната йерархия, нисшата природа не е зло, тя принадлежи към божествения свят. Но когато нисшата природа заеме мястото на висшата, тя става зло и лъжа. Зверската природа заема свое място в йерархията на божествения свят и е предназначена за вечен живот. Но когато човек е овладян от зверската природа, когато човек подчини своя дух на нисшата стихия, тя става зло.

Злото се определя от насоката на духа, а не от самата природа.

Съблазните на злото винаги завършват с пустота, смърт, с досадата на небитието.

Злото винаги пресища, то не знае утоление, защото не притежава онова, което може да го утоли. В това е тайната му.

Но не е лесно на човека да разгадае тая тайна, когато е пленник на лъжата. Човек не разбира защо го владее лошата безкрайност на житейската похот, а самия живот го няма. Злите страсти поробват човека, той става като бесен. В злата страст човек никога не се определя от свободата на духа. И когато на човек се струва, че е свободен в своите зли страсти, той преживява най-страшната самоизмама, намира се в царството на лъжата, в царството на призраци. Той приема за свобода най-страшното робство. Злият живот е лъжлив, призрачен, небитиен, робски.

Злото лежи в дълбината на човешката природа, в дълбината на духа. Но когато човешкият дух се обърне към злото, той вече определя своя живот не от себе си, не от своята свобода, той е роб, той е обезумял, той се намира във властта на сили, които сам не вижда и не разбира,

над него стои господар, на когото служи. И със собствените си природни сили човек не може да се освободи от властта на тоя господар. Това не значи, че в човека не са се запазили положителни творчески духовни сили, сили на доброто. Духовната природа на човека е изопачена, болна, подкопана, но тя се е съхранила, окончателно не е загинала. В човешката природа са се смесили Божият замисъл, Божията идея, Божият образ и подобие с първоначалното нищо, с древното небитие, от което Божият творчески акт е извикал човека за живот. Но в човешката природа се е съхранила способност да възприема светлината, останал е страстен стремеж към божественото. Само затова е възможно откровението, възможно е спасението. Злото не е овладяло окончателно човешката природа. Човешката природа е двойствена, тя принадлежи на два свята, на духовния свят и на природния свят. И след отпадането си от Бога човек не е скъсал окончателно с Него, Бог продължава да действа върху човека и да му изпраща своята възраждаща благодатна енергия.

Човек не принадлежи окончателно към царството на небитието, той запазва връзката с битието, в него действа битието и той тъгува по битието.

В сърцето на човека Бог и дяволът се борят. И падналият човек си остава богоподобно същество. Човекът е преживял и злото като същество от висш порядък, като висш дух. Отрицателните последици на злото в човека разкриват висшата природа в него, предназначението му за висш живот. И преди идването на Христа в езическия свят е бил възможен висш духовен живот и велико стремление за творчество. Елинската култура го доказва неопровержимо, емпирично. В Платон е действала висшата духовна природа на човека, изявена е скръбта на човешкия дух за Бога и божествен живот. Човешката природа запазва своята самостоятелност, тя е нужна за Божието дело в света. Но окончателната победа над силите на злото не може да бъде постигната от природните сили на човека, който е откъснат от Бога.
Превод Димитър Кирков
Откъс от съчинението „Философия на свободния дух”, изд. „Захарий Стоянов“, 2006 г.
(* Заглавието е от редактора)