В продължение на цялото минало столетие бащата Петър Райчев, прочутият в цял свят тенор, първият българин, завладял световните оперни сцени, режисьор, педагог, художник, литератор, и синът Руслан Райчев – „многоликият диригент“, „магьосникът с палката“, са действителните посланици на българската култура по цялото земно кълбо. Две знакови имена в родното сценично и музикално изкуство, символ на бляскава артистична кариера и приобщаване на България към страните с най-значим принос в оперния театър през целия 20 век. Благодарение на тях светът чува, че в една малка страна на Балканите, отскоро появила се на европейската карта, се раждат изключителни таланти, способни да създават култура на световно равнище. Техният живот и артистичен дух проправят път на много млади български таланти към световните сцени, оставили на поколенията огромно творческо наследство.
Големият Дяков род, от който произхожда Петър Райчев, принадлежи на Малко Търново, а днес там все още стои тяхната разкошна Дякова къща. Населението се занимава с овцевъдство, занаяти и добив на мрамор. По силата на Берлинския договор градчето остава в пределите на Одринския вилает, а по-заможните българи са изпращали децата си да учат в Одрин. Един от тях е Райчо Райчев, бащата на Петър Райчев. Размирните времена преди и след Освобождението принуждават хиляди българи да потърсят убежище в Княжество България. С преселниците тръгват и от Дяковия род и се установяват във Варна. Днес потомците са пръснати по цяла Добруджа.
Когато се ражда Петър през 1887 г., баща му вече е купил много земи във Варна, замогнал се е и за кратко време си е спечелил уважението на местните хора. Майка му – Русина Райчева, е изпълнителка на народни песни, по-късно записани и нотирани от Добри Христов. Неговият вуйчо пък е бил най-добрият гайдар и певец на народни песни в цяла Варненска околия по това време.
Детството на малкия Петър преминава в с. Дервент, после във Варна, където пее в катедралния хор, дирижиран от Добри Христов. Пее и в училищния хор на Варненската мъжка гимназия. Поради участието си в работническия социалистически клуб, е изключен в последните дни на гимназиалния курс. Налага се да вземе държавния си изпит в Разград и през 1906 г. завършва гимназия с отличие, след което заминава за столицата.
Въпреки че Петър Райчев желае да се занимава професионално с музика, поради липса на консерватория се записва да следва литература в Университета и живопис в Рисувалното училище (днешната Художествена академия) в класа на Иван Мърквичка. Бъдещият световноизвестен тенор в това време се движи в средите на художниците и писателите, другарува с Елин Пелин, Димчо Дебелянов и Александър Балабанов. Със своя съученик Чудомир сътрудничат на в. „Барабан“ с рисунки и карикатури, за да припечелят някой лев. Под творбите си Петър Райчев се подписва с псевдонима Пиер. Като художник, карикатурист и поет, сътрудничи и на в. „Българан“ и сп. „Порой“ на Христо Цанков-Дерижан.
Един концерт на Рисувалното училище, проведен в „Славянска беседа“, преобръща живота на младежа. Наред с видните тогава оперни артисти Константин Михайлов-Стоян, Иван Вульпе, Богдана Гюзелева-Вульпе и Катя Стоянова, Петър Райчев изпълнява ария от операта „Халка“ на Станислав Монюшко. Тенорът на Петър не остава незабелязан и малко след това Иван Вульпе става негов първи вокален педагог. Привлечен е за хорист и артист в Софийската оперна дружба, където дебютира в откъси от операта „Лучия ди Ламермур“ в ролята на Едгардо. Посъветван е да замине за Московската консерватория и младежът кандидатства за стипендия в Министерството на народното просвещение. Отговорът на министър Никола Мушанов е категоричен: Министерството не дава пари на некадърници.
Въпреки това, той заминава за Москва, подпомогнат финансово от сестра си Мария. Приемният изпит отдавна е минал, но директорът на Московската консерватория М. Иполитов-Иванов позволява на българския младеж да се яви на прослушване, след което е записан в класа на прочутия по това време италиански професор Умберто Мазети. Успява да спечели една от трите стипендии, за която се борят 40 кандидати. Още в първи курс се явява на изпит и директно преминава в четвърти курс, съкращавайки петгодишния си период на обучение на три години. Петър Райчев завършва Московската консерватория със златен медал.
Изключителните му успехи отварят пред него вратите на Болшой театър, където е поканен да стане солист. Българинът обаче отказва с мотива, че все още не е готов за високата чест и решава да замине за Италия, за да продължи усъвършенстването на певческата си дарба. С отпуснатата двугодишна стипендия от Болшой театър, той се установява в Неапол, където продължава да учи със знаменития тенор и педагог Фернандо де Лучия. Същевременно получава роли в „Травиата“, „Бохеми“ и „Риголето“ в неаполския оперен театър „Сан Карло“, а при едно турне в Лондон се налага да замести заболял колега.
Успехът му в „Ковънт Гардън“ е толкова голям, че Петър Райчев получава предложение за ангажименти и в други спектакли на прочутия английски театър, поради което остава в Лондон не шест дни, а шест седмици. Така започва неговият триумф на оперните сцени в цяла Италия: Палермо, Венеция, Генуа, Болоня, пее със знаменити партньори като Тоти Дал Монте, Рикардо Страчари, Амелита Гали-Курчи и др.
В следващите шест години, до 1920 г. гласът на българина звучи на руска земя – Москва, Санкт Петербург, Рига, Лвов, Киев, постоянен гост-солист е на всички големи театри.
В Москва редовно посещава занятията в Оперната студия на К.С. Станиславски и участва в легендарните хумористични представления „Капустник“ на Московския художествен театър, заедно с Олга Книпер-Чехова, Александър Вишневски, Владимир Немирович-Данченко, Сергей Рахманинов и др. Изключително голямо влияние оказва върху Петър Райчев не само руската оперна школа, но и руският драматичен театър, особено личността на прочутия режисьор-реформатор Константин Станиславски. Неговото изкуство е успешен синтез между италианското белканто и реалистичния руски театър, а зрителите са очаровани от „властното влияние на неговата ненадмината, рядко емоционална игра“. Критиката не се заема със задачата да определи някоя от многобройните му роли като върхова, тъй като Петър Райчев е еднакво убедителен и в комичната, и в лиричната, и в драматичната опера.
Запознава се и с художника Пьотр Кончаловски. В „Тоска“ Петър Райчев изпълнява ролята на художника Каварадоси, за която немският критик Адолф Вайсман пише, че нито един друг артист в тази роля не държи палитрата като истински художник, единствено Райчев прави изключение. Много близка до душевността на българина е ролята на поета Рудолфо от „Бохеми“.
Вестта за избухването на Първата световна война Петър Райчев посреща на сцената на Болшой театър, където изпълнява ролята на Ромео от операта на Гуно „Ромео и Жулиета“. Участва и в представления на театър „Музикална драма“ в Петроград, но е принуден да напусне след обявяването на българските поданици за държавни пленници – България е заявила присъединяването си към лагера на Централните сили. Въпреки войната, театралният живот в Русия продължава своя устрем и Петър Райчев гастролира като оперен солист из цялата страна. За кратко е интерниран в Иркутск, а Октомврийската революция го заварва в Петроград. Оттам заминава за Москва, после в Киев…
От 1919 г. започва изявата му и като оперен режисьор. Поставя оперите „Ловци на бисери“ от Жорж Бизе, „Вертер“ от Жул Масне, „Приказка за цар Салтан“ от Николай Римски-Корсаков, „Дама пика“ от Пьотр Илич Чайковски на сцените в Киев и Рига. В Малта поставя оперите „Травиата“, „Вертер“ и „Манон“, в Будапеща – „Аида“ и „Турандот“.
През същата година Петър Райчев и бременната му съпруга – украинката Фаина Куманова, напускат Киев и тръгват на път за Италия. Фаина е дъщеря на киевски търговец, собственик на огромен за времето си магазин, голям колкото софийския ЦУМ. След дълго пътуване, на гарата в Милано Фаина е застигната от родилни болки и в чакалнята на първа класа се ражда момченце, преди да дочакат конния впряг, който да отведе родилката в болница. „Ще казваш, че си аристократ по рождение, защото си се родил в чакалня първа класа!“ – шегува се по-късно бащата с поотрасналия си син. Кръщават момчето на баба му Русана, избирайки пославянченото й име и прибавяйки руско, за утеха на руската фамилия – Руслан-Юри. Семейството се установява в Неапол, но бащата не се задържа дълго при новородения си син – артистичната му програма е изключително наситена с гастроли. Фаина пътува със съпруга си, а за малкия Руслан-Юри в продължение на 10 години се грижи германка.
В дните, когато семейството прекарва заедно в дома си, често им гостуват прочути композитори и артисти – Сергей Прокофиев, Фьодор Шаляпин, Умберто Джордано, Тосканини и др. Петър Райчев общува с целия аристократичен, интелектуален, артистичен европейски елит: Максим Горки, Иля Репин, Владимир Маяковски, Стефан Цвайг, Владимир Немирович-Данченко, Сергей Рахманинов, Умберто Джордано, Пиетро Маскани, Аурелиано Пертиле, Ромен Ролан и много други. Попил атмосферата на звездния артистичен свят, той от малък започва да свири на пиано, но само по два часа на ден, без натрапчивото родителско обгрижване и амбиции непременно да стане следващото музикално дете-чудо. В останалото време рита топка навън на воля.
„Никога не са ме принуждавали да свиря, това винаги ми е доставяло голямо удоволствие” – споделя бъдещият маестро.
За първи път водят малкия Руслан на спектакъла „Севилският бръснар“ на остров Малта. Тогава момчето е само на 3-4 години. Когато вижда татко си и Шаляпин на сцената, и чува арията на пияния офицер „Ей квартира, ей квартира…“, то писва: „Татко бе, нали имаш квартира, какво си се развикал?“ Едвам са го накарали да пази тишина…
Уроците по пиано на малкия Руслан води Карло ди Лусо, едновременно с това завършва детския и средния отдел на Миланската консерватория „Джузепе Верди”, демонстрирайки впечатляващо бърз напредък в овладяването на клавирната техника. Вече поотраснал, редовно посещава „Ла скала“, а най-впечатляващият спектакъл за него от това време си остава „Борис Годунов“, където Шаляпин изпълнява ролята на Годунов, татко му – на Шуйски, а на диригентския пулт е Тосканини. Завинаги в неговото съзнание се запечатва сцената с часовника, когато героят подлудява и му се привижда сянката на убития от него престолонаследник. Едва ли в този момент Руслан Райчев е подозирал, че ще бъде единственият диригент в света, който ще дирижира и трите редакции на „Борис Годунов“: оригиналната версия на самия Мусоргски в Лил, редакцията на Римски Корсаков в Авиньон и преработката на Шостакович в Гранд Опера – Париж.
Междувременно бащата продължава своите гастроли по сцените на три континента. Благодарение на Кръстьо Раковски той изнася концерт във Варна и София, като част от „Оперната дружба“. През 1923 г. е гост във Виена, където участва в девет спектакли на Щатсопера под диригентсвото на Феликс Вайнгартнер и в партньорството на Леман и Шварц. Гастролира в Чехословакия – Прага, Бърно, Братислава, Пилзен, Острава, а чешкият вестник „Моравски новини“ му посвещава стихотворение. Гастролира в цяла Италия и във всички елитни театри в Европа. Притежава огромен репертоар от над 80 роли, изпълнявани на 9 езика, както и стотици песни.
В Берлин изпълнява „Реквием“ на Верди, под диригентството на Бруно Валтер. Гастролира в Полша, Рига, Талин, Стокхолм, Хелзинки и Копенхаген, в Париж участва в гала спектакъла на „Риголето“, в Будапеща си партнира с Шаляпин в „Борис Годунов“ и „Фауст“, следват концерти в Испания и Португалия, в Румъния.
През 30-те години на миналия век Южна Добруджа е в пределите на Румъния – Петър Райчев изнася концерт в Добрич, изпълнявайки български песни, като превръща концерта в патриотична манифестация на българския дух. Участва във филмите „Евгений Онегин“, „Кармен“, „Певецът от улицата“, записва десетки грамофонни плочи с арии и песни. Режисира „Рейнско злато“, „Риголето“, „Вертер“, „Борис Годунов“, „Бохеми“, „Дама пика“ в Загребската опера.
През 1936 г. Петър Райчев решава да се завърне окончателно в България, достигнал върха на звездната си кариера. Пристига в София заедно с четиринайсетгодишния си син, който отлично владее италиански, немски и руски език, но изобщо не знае български. Продължава образованието си в Немската гимназия в София, като същевременно учи пиано при проф. Панка Пелишек и проф. Андрей Стоянов. Важна роля в музикалното му развитие имат заниманията му по теория с композитора Йохан Науман. Руслан е представителен младеж, прекалено буен и темпераментен, много контактен и печели симпатиите на връстниците си. Увлича се от футбола и до края на живота си остава страстен левскар. Същевременно записва да учи правни науки в Юридическия факултет на Софийския университет.
На родна земя, бащата отдава силите си за изграждането на българското оперно изкуство. В Софийската опера постъпва като солист и си партнира с Христина Морфова, Анна Тодорова, Стефан Македонски, Илка Попова и Михаил Попов. Същевременно е професор по оперно пеене в Държавната музикална академия в София, подготвяйки цяла плеяда български оперни артисти. В навечерието на Втората световна война поставя оперни спектакли в Софийската опера, а синът му заминава за Виена, където учи за диригент в консерваторията при проф. Лудвиг Райхвайн. Продължава и с правните науки в университета, макар никога пред него да не е стояла дилемата кой път да избере. Междувременно е и частен ученик на прочутия проф. Карл Бьом, главен диригент на Виенската Щатсопера, като по-късно става и негов асистент. При последния ученик на Ференц Лист – Емил фон Зауер, продължава уроците си по пиано. За проф. Карл Бьом се отнасят и следните спомени на Руслан Райчев, запазени в „Златен фонд” на БНР:
„Той завеждаше майсторския клас по дирижиране във Виенската консерватория и когато прие да бъде главен диригент на операта там, веднага ме взе като корепетитор при него. Съвместната работа с дълбоко уважавания от мен проф. Карл Бьом ми донесе и радост, и скръб, защото той бе изключително взискателен. Много пъти след негови забележки, започвах да се чувствам неуверен в себе си. Въпреки това, безкрайно съм му задължен. Като корепетитор ми позволи да бъда до него в над десет постановки. Във Виенската опера също имах възможност да наблюдавам работата на едни от най-големите диригенти в Европа през 40-те години на XX в. Имах близък контакт и с оркестрантите от Виенската филхармония. Участвал съм в спектакли, дирижирани лично от Рихард Щраус.”
След дипломирането си през 1944 г., Руслан Райчев дебютира като диригент в Калининград, Русия, но макар да е назначен за диригент в този театър, той предпочита да се завърне в България. Първото му участие на софийската оперна сцена е в балетната постановка „Бахчисарайски фонтан“ на Б. Асафиев като корепетитор. На втория спектакъл вече е диригент.
Две години по-късно заминава за Варна, където директор и режисьор е Петър Райчев. Баща и син заедно реализират шедьовъра на Сметана „Продадена невеста“ и с премиерата й на 10 септември 1947 г. официално се открива Варненската народна опера. През първия творчески сезон са реализирани пет постановки, чийто режисьор е именно Петър Райчев. Двамата превръщат операта в истинско европейско културно средище като провеждат прецизна селекция на хор и оркестър. Поканени и ангажирани най-добрите български гласове _ Никола Николов, Лиляна Василева, Лиляна Анастасова, Светослав Рамаданов и др.
Същевременно синът полага основите и на Варненската филхармония. Но освен с музика, той извършва редица неочаквани за общественото му положение „лудории”, заедно с бранници и реакционери, поради което е задържан за кратко от милицията. Въпреки случката, той изнася много концерти и гастроли, след което става главен диригент и съосновател (заедно със Саша Попов и Стефан Македонски) на Държавния музикален театър в столицата. На тази сцена работи до 1950 г., като поставя няколко класически оперети на Целер, Калман, Щраус-син, Офенбах. Недоволен от условията за работа в оперетата, прави публично изказване, че няма да работи повече в тази „дупка“, и решава да напусне.
През 1949 г. Петър Райчев подпомага създаването на Русенската опера, а четири години по-късно – и на Пловдивската опера, която се е оказала следващата творческа „гара“ на неговия син. Там започва дългото и плодотворно сътрудничество на Руслан Райчев с пловдивските филхармоници.
„Дейността ми там остави много дълбока следа в моя живот и творчески път. Отидох в „града под тепетата” с амбициите на млад диригент, натрупал вече известен опит. В лицето на Пловдивския симфоничен оркестър намерих един колектив от мили, сериозни хора с високи професионални качества, които откликнаха на моите изисквания. Имаме много интересни постижения в съвместната ни дейност. На прегледите на симфоничните оркестри получихме високи оценки. Правили сме безброй премиери на произведения.”
Синът остава в Пловдив седем години, белязани с неговата професионална зрелост. Многобройни са реализираните творчески идеи, включително и богатата звукозаписна дейност. „Балкантон“ продуцира първата грамофонна плоча на Руслан Райчев с Пловдивската филхармония. До края на живота си той записва над 50 грамофонни плочи и компактдискове. През този период той изявява широко своя разнолик талант на симфонично и музикално-сценично музициране – и в двете области е еднакво перфектен. Именно това дава основание на критиците да заговорят за „явлението Руслан Райчев”.
Следващата му спирка е Дунавската столица, където става главен диригент на Държавния симфоничен оркестър в Русе и редовен гост-диригент на Русенска народна опера. Неговите концерти и особено постановката му на „Манон“ от Масне с Пенка Маринова и Николай Здравков отбелязват връх в историята на тези институти. Отново баща и син са рамо до рамо в издигане престижа на Русенската опера. За кратко време Руслан Райчев е и главен диригент на Народната опера в Стара Загора, в която поставя „Бал с маски” (Дж. Верди) и „Бохеми” (Дж. Пучини), както и главен диригент на Държавния симфоничен оркестър в Перник.
След смъртта на своя баща през 1960 г., синът е главен диригент на мъжкия хор „Гусла” в столицата. Сценичните му успехи предопределят назначаването му за директор и главен диригент в Софийската опера, където поставя „Кармен“ от Жорж Бизе, „Палячи“ от Руджеро Леонкавало, „Селска чест“ от Пиетро Маскани, „Севилският бръснар“ от Джоакино Росини, „Фалстаф“ от Джузепе Верди, „Евгений Онегин“ и „Дама пика“ от П.И. Чайковски и др., дирижира и много симфонични програми. Оперите „Набуко”, „Дон Карлос”, „Аида” от Дж. Верди, „Война и мир” от С. Прокофиев и още много други са едни от най-успешните постановки в историята на Софийска опера.
През 70-те години на миналия век Руслан Райчев живее и работи в Германия, където е генерален музикален директор на музикалните състави в цялата провинция Шлезвиг Холщайн. Западните импресарии оценяват неговия талант на голям диригент с много опит и го приемат като „дар от небето“. За известно време отново е главен художествен ръководител и главен диригент на Софийската опера, но поради опита му да регламентира задграничните турнета на щатните оперни певци и да привлече за системно сътрудничество в нея най-известните български оперни певци от чужбина, той е „детрониран“ от директорския пост, продължавайки работа само като диригент.
По това време приема предложението на Парижката Гранд опера да постави музикално операта „Борис Годунов“. Подготовката за премиерата е в разгара си, когато диригентът получава известие, че е определен да дирижира тържествения концерт по случай 50-годишнината на Николай Гяуров, който трябва да се случи по едно и също време с френската премиера. Влизайки в положението на Руслан Райчев, Парижката Гранд Опера осигурява частен френски самолет, с който диригентът пристига в София за юбилейния концерт, след което веднага „отлита“ за Париж, където на другия ден дирижира премиерата на „Борис Годунов“. Това е и началото на голямата му световна кариера, белязана с гастроли в цяла Европа, Северна Америка, Австралия, Азия. Руслан Райчев е първият и единственият български диригент, изявил се на сцената в Милано.
Синът винаги е бил убеден, че певците са главният фактор за успех, затова е имал строги художествени изисквания спрямо тяхната певческа форма. Стремежът му винаги е бил да мотивира изпълнителския състав. Като директор на Софийската опера, той успява да изнесе на европейския „пазар” българския певчески художествен „продукт”. Многото успешни турнета са реализирани в Италия, Испания, Швейцария, Холандия, Белгия, Германия и др.
„Винаги съм имал високи претенции спрямо певците и не съм правил никакви компромиси с тях. Когато дирижирам, изцяло съм в тяхна услуга и се стремя да дам възможност на певеца да се изяви, да твори на сцената.”
С великолепно чувство за хумор, с много малко (4-5) часа сън на денонощие и изключителна работоспособност, Руслан Райчев е пенсиониран, което е добре дошло за немските импресарии. В началото на 90-те години той става отново е музикален директор в Шверин, а след завръщането си в България е поканен за трети път да оглави Софийската опера. „Върнах се в България, защото съм патриот“, казва прочутият диригент и започва работа да „извади” националния оперен театър от кризата – заприличала е на „супермаркет с празни рафтове“, а и са се навъдили много диригенти-„ментета“.
Последното му българско назначение е за поста главен диригент на ДМТ “Стефан Македонски” в София. Руслан Райчев е установил много контакти с германската концертна агенция „Ландграф”, което значително увеличава броя на задграничните изяви на театъра.
Маестро Райчев реализира над 3000 спектакъла и концерта, и над 100 оперни заглавия, дирижирайки Доминго, Френи, Капучили, Карерас, Гяуров, Ричарели, Ското, Брузон… пред публика от цял свят. В годините след Втората световна война до промените в България през 1989 г. е считан за един от стожерите на българската музикална култура. Вероятно затова през 1982 г. Руслан Райчев става първият българин – кавалер на Ордена за литература и изкуство на Франция. Заедно със своя баща – тенор Петър Райчев, двамата остават оперните легенди на България.
