Невена Коканова – първата дама на българското кино
„Мразя да говоря за моите трудности. Срамота е да приказвам за тях, когато обичта на толкова хора ме придружава от първото кокиче до последните хризантеми.”
„Чичко, къде е театърът?” – пита мокрото от августовския дъжд девойче, чиято коса е прилепнала по лицето й. Боса, със сандали в ръце изкачва каменните стълби на Ямболския театър и стъпва на сцената. Малко по-късно, осемнайсетгодишната Невена ще изиграе Жулиета, пак боса, а ямболската публика така и ще я запомни – като „Босата Жулиета”. Оттук започва творческия си път „Първата дама на българското кино” – Невена Коканова, а театърът в Ямбол днес носи нейното име.
Труден е пътят на момичето от Дупница, където се ражда през 1938 г., до първата й сцена. Произхожда от офицерска фамилия – дядо й е бил адютант на цар Фердинанд, а баща й – офицер от царската армия, служещ в българския корпус в Македония, който не си е представял, че бракът му с австрийската аристократка Елеонора Фон Хелденберг ще донесе толкова проблеми на семейството след по-малко от десетина години. След войната новата власт завежда дело срещу него. Съдът го оправдава, но когато излиза със съпругата си от Съдебната палата, непознат човек го спира на улицата и го моли за някаква справка. Богдан Коканов тръгва след него и след няколко дни се оказва в лагера в Белене. След освобождаването му работи по строежите като общ работник. А семейството му е изселено в село Кумарица, Софийско (дн. град Нови Искър) и преживява „нищета и студ”. Въпреки това с аристократичната си баба си по майчина линия шестгодишната Невена разговаря вкъщи на немски език. Влече я рисуването и актьорлъка, но родителите й имат други виждания за бъдещето й и я записват в Икономическия техникум в София.
Но на кастинг за статисти в музикалната комедия „Две победи” на Борислав Шаралиев, лицето на красивата Невена няма как да остане незабелязано и то се появява в едър план във филма. Поверяват й дори една кратка реплика, която изиграва решаваща роля в по-нататъшната житейска и професионална посока на момичето. След дипломирането си се явява на кандидат-студентските изпити във ВИТИЗ. Стига до последния кръг и комисията й дава задача да изиграе етюд: момиче, което бърза да изглади роклята си, за да не закъснее за среща, но в този миг в стаята й се появява мишка… Невена решава да изиграе етюда по съвсем нетрадиционен начин – вместо да изпадне в истерия и погнуса, тя следи с крайчеца на окото си мишката, която „пъпли” към босите й нозе. От време на време подритва въображаемото животинче, подчертавайки безразличието си. Според някои от присъстващите тя изиграва блестящо етюда, но комисията я определя като „неперспективна”. Вероятната причина е аристократичната фамилия на майка й и „тъмното” минало на баща й. Въпреки това получава покана от директора на Ямболския театър да стане част от екипа на трупата. В един дъждовен августовски ден с боси нозе стъпва на ямболска сцена…
Невена се чувства на сцената в свои води.
Често сяда сред театралните костюми при гардеробиерката и рисува картички за приятели и близки, разговаря със сценичните работници, интересува се от тревогите им и ги посещава, когато са болни. Спира се и при шивачката през почивките, понеже и тя като Невена „не допуска всекиго до себе си, но допусне ли го веднъж, остава му верен докрай”. Всеки човек до нея се чувства значим, без значение дали е шофьор или перукер. На ямболска сцена тя получава първите си букети, а от всички цветя най-много обича бели хризантеми.
По това време идва и първата покана за участие в киното.
Миловидното й красиво лице привлича погледите, както и естественото й поведение в ежедневието, на сцената, пред камерата, необременено от суетата и академичното образование. Режисьорът Янко Янков започва да снима филма „Години за любов” по сценарий на Веселин Ханчев и се сеща за красивата кандидат-студентка, която му е направила страхотно впечатление на изпита. Ролята на Чавдар изпълнява младият театрален режисьор Любомир Шарланджиев (Шарлето), а Невена – ролята на неговата приятелка Ема. Любовта между двамата е непресторена, думите за вричане един на друг от киносценария хващат корен в сърцата им и Шарлето възкликва пред Иван Андонов: „Тя е необикновена, тя е невероятна! Искам да се оженя за нея – веднага, каквото и да става!” Скоро двамата сключват брак в Габрово и канят цялата актьорска гилдия на сватба в Соколовския манастир.
Още веднъж Невена ще преживее двойната сила на любовта в изкуството и живота – по време на снимките на „Крадецът на праскови”…Шарлето току-що е завършил режисура във ВИТИЗ и е режисьор в Габровския театър. Младото семейство заминава за Русе и живее „на квартира” в малка гримьорна до сцената в Русенския театър.
Минути след като е съблякла роклята на Роксана в „Сирано дьо Бержерак”, Невена пържи „яйца по македонски” в своя дом-гримьорна,
където се събира цялата актьорска трупа за угощение. Освен „гостилница”, гримьорната се превръща и в „стая за чакащи артисти”, приютили се за кратко, докато дойде време да излязат на сцената. На русенска сцена тогава се женят Николай Бинев и Домна Ганева. Любомир Шарланджиев е изключително взискателен към съпругата си по отношение на професионалните й ангажименти и не й дава роли, които са й чужди.
„Тя винаги казваше, че
трима души са заместили ученето й във ВИТИЗ
и първият е Любчо – спомня си режисьорът Павел Павлов. – Не знам дали я е ревнувал, той беше толкова широко скроен човек, че това не можеше да се разбере. Но истински трепереше над нея, както се трепери над малко дете. Тя буквално беше негово творческо създание…”
Другите двама са Апостол Карамитев и Григор Вачков. От Чочо (Апостол Карамитев) тя научава „граматиката на актьорлъка…, колкото от пет академии”. Винаги при пълни салони двамата играят във „Варшавска мелодия” (Театър 199), а с Григор Вачков си партнират в „Ромео, Жулиета и петрол” от Иван Радоев в Сатиричния театър.
По покана на Боян Дановски Невена Коканова започва да играе в Сатиричния театър през 1960 г. Играе в „Когато розите танцуват”, „Свинските опашчици”, „Михал Мишкоед”, „Ревизор”, „Големанов”, „Седмо: кради по-малко”, „Игра на котки”… Поради ангажиментите й в киното, режисьорът я предупреждава, че няма да й позволи да се откаже от театъра и че трябва да внимава какви роли се съгласява да играе, понеже е непрекъснато в „окото на камерата”. Понякога има едновременно по три участия в киното и театъра: снима се в „Среднощна среща” (1958), „В тиха вечер” (1960), „Бъди щастлива, Ани” (1961), „Стръмната пътека” (1961), „Инспекторът и нощта” (1963) на режисьора Рангел Вълчанов, в ролята на Жана..
„Тя беше съвсем младичка, когато дойде от Русе в Сатирата… Не беше никак суетна. Нейната красота не я впечатляваше изобщо. Нали знаеш какви тънки крачета имаше, почна да ги преплита от притеснение. Беше с една такава русолявичка къса косичка…Славата ни гони. Не е лесно да удържиш на изкушението. Невена никога не му се поддаде и не легна на славата си. Абсолютно никога.” (Стоянка Мутафова)
Невена Коканова не обича да изпъква, да се облича модерно, не се гримира в ежедневието си, затова и често не я разпознават на улицата. Но в театъра обича да играе характерни роли, гримира се до неузнаваемост и често разсмива до сълзи колегите си. Веднъж, по време на представление на спектакъла „Смъртта на Тарелкин”, тя облича дрехите на момчето, което трябва да играе, и вместо него излиза на сцената. Почернила си зъбите, само два бели зъба блестят на прожекторите. Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев и Гришата Вачков се обръщат с гръб към публиката и умират от смях.
Друг път, в „Свинските опашчици”, изненадва колегите си като се преобразява на дрипаво момче с червена перука, с щръкнали нагоре косми. Влиза в „бръснарницата” и моли бръснаря (Константин Коцев) да я обръсне. Бръснарят започва да врещи: „Махай се, ти още нямаш брада!” На другия ден всички виждат заповедта за наказание, подписана от Боян Дановски. Но колегите й казват: „Ти тука ще ни утрепеш някой път от смях!” Помнят я като човек, който се радва на живота, помнят нейното състрадание – колко пъти е помагала на бедни хора и колко много е обичала дъщеря си…
Невена Коканова става популярна от телевизионната поредица „Сцена на вековете”, с водещ проф. Любомир Тенев. Играе заедно с Апостол Карамитев, Гинка Станчева и Леда Тасева в „Напразните усилия на любовта” от Шекспир, режисьор Павел Павлов. По време на представлението на открито в парка на Семинарията антуражът на принцесата пристига „на коне от Франция”…
Един друг прословут телевизионен спектакъл е „Училище за сплетни” на Шеридан, където Невена Коканова си партнира с Николай Бинев. Любопитно е, че тя винаги е рисувала предварително своите героини, опитвала се е да си представи техните тоалети, прически и така да ги изиграе. За лейди Тизъл в този спектакъл актрисата измисля необичайно висока перука, така че се налага да построят скеле, за да могат перукерите да изпълнят заръките й.
Първият филм, в който постига голям успех, е „Тютюн” (1962). Режисьорът Никола Корабов най-напред й възлага ролята на Лила, но след пробните снимки става ясно, че актрисата би имала по-голям успех като Ирина. Невена отказва, но след дълги разходки в Борисовата градина и настойчивите му убедителни думи, актрисата приема предизвикателството. Въпреки несъгласието на Художествения съвет от Киноцентъра и техните опасения, че с това си решение режисьорът ще „дискредитира” сценария, той завършва филма с Невена в ролята на Ирина, още повече, че има пълната подкрепа и доверие на Димитър Димов. Самият автор близо 10 години воюва да запази сценария си от безумните идеи на партийни функционери да променя събития и герои.
Никола Корабов също трябва да обори мнението на мнозина, че Невена Коканова е „неизвестна, непрофесионална, несофиянка” – премиерата е живото свидетелство, че не се е излъгал в избора си. Оператор на филма е Въло Радев, който пише сценарий по едноименната повест на Емилиян Станев „Крадецът на праскови”. Още тогава той избира Невена в ролята на Лиза заради нежно-лиричната й чувствителност; познава я и от филма „Години за любов”, където е оператор.
„Тютюн” участва в най-престижния кинофорум в света – фестивала в Кан през май 1963 г., заедно с още 25 заглавия, между които филми на Ермано Олми и Питър Брук. Присъства целият творчески екип, а за Невена това е първото пътуване в чужбина и първото присъствие на светско събитие от такъв мащаб, наметната с кожения шал на Стоянка Мутафова, „за да е по-шик”. Запознава се с Шарл Азнавур, който й дава автограф – единственият в живота й. „Вие ме развълнувахте“ – целува ръката й прочутият френски писател Андре Мороа на червения килим в Кан. Роже Вадим я учи как се ядат омари, а един шведски журналист счита, че българката е „по-красива от София Лорен”…
„След „Тютюн” се забелязваше една трудно обяснима резервираност в отношенията към Коканова – у колеги, у критици. Може би това бе просто стъписване пред новото, разрушило традиционния образ на героиня, пръкнало се при това незаконно – тя не беше завършила ВИТИЗ, стъписване пред една противоречива душевност – земна и възвишена, лирична и делнична…” (Въло Радев, „Изгубени пространства”)
Художественият съвет на Киноцентъра отново се намесва в решението за избора на Невена Коканова за ролята на Лиза в „Крадецът на праскови” (1964), режисьорски дебют на Въло Радев. Наложена му е друга актриса и той се подчинява, но след пробните снимки отказва да продължи филма с нея и обявява, че заменя актрисата с Невена Коканова.
„За нищо на света не бих се съгласила да започвам отново, ако не разбирах, че Лиза е моя героиня, усещам го с цялото си същество. Аз съм изстрадала тази роля, искам да го направя”…
Снимат във Велико Търново. Сръбският актьор Раде Маркович преживява лична и професионална криза, поради семейните проблеми и удължения снимачен период. Между двамата в началото има дистанцираност и неприязън, Невена се усеща „неодушевен предмет” в очите му. Въло Радев решава, че за да се получи филма, е важно актьорите да се опознаят и им дава време – след работния ден, всички се събират в клуба на хотел „Янтра” и танцуват туист до късно. Безспорен фаворит между тях е Раде, който се наема да учи останалите на танци. Така неусетно плахата Лиза и пленникът Иво „оживяват” върху кинолентата. Невена органически се слива със своята героиня. Няма преструвки, няма заучени положения, всичко е толкова истинско, че затаяваш дъх да не би дишането да прекъсне жестовете на ръката, да отклони погледа, да спре движението на миглите, които толкова много говорят.
Тези големи тъжни очи на Лиза са големите тъжни очи на Невена, като на кошута…
„От нас режисьорът искаше да водим някакъв тайнствен любовен разговор без думи – както хората си говорят за какво ли не, но едва чакат да се срещнат очите им и да почувстват, че мислят по един и същ начин. Така започна всичко и после никой не можеше да го спре… Случи се веднага. Любовта.“ Раде Маркович
На следващата есен двамата получават приза за най-добра мъжка и женска роля на фестивала във Варна, а филмът печели „Златна роза” – наградите на журито и публиката. Двамата се срещат отново на фестивала във Венеция, където филмът е много добре приет. Раде споделя години по-късно, че това са били най-хубавите 10 дни в живота му. Заедно са и на международен форум в Москва. Невена често пътува до Белград… Приказката обаче не свършва щастливо – нито в житейски план, нито в международните отношения. От „най-високо място” съветват Невена да отдръпне погледа си от Югославия поради влошените отношения с България. Животът потегля в старото си ново русло, само изкуството остава – двамата създават един от най-красивите български любовни филми завинаги.
По покана на прочутата италианска режисьорка Лиана Кавали, Невена Коканова се снима в „Животът на Галилей” през 60-те години, както и няколко копродукции с Германия. Отправено й е предложение да замине за чужбина, но актрисата не е човек на радикалните решения и не й допада съдбата на невъзвращенец. Нейните авантюри са във вътрешните й пространства. В малкото свободно време чете Аристотел и Платон, обича да се вглъбява и да пътува вътре в себе си.
През 1964 г. на Фестивала на българския филм във Варна „Златна роза” печели и филма „Веригата” на Любомир Шарланджиев. След завръщането си от Москва, където специализира при Михаил Ром в Общосъюзния държавен институт по кинематография, той дебютира в киното с филма „Хроника на чувствата”. Страда от сърце, дълбокият му вътрешен човек страда. Чувства, че ако Невена си отиде, ще умре… Но Невена остава и двамата продължават да снимат филми: „Карамбол“ (1966), „С дъх на бадеми“ (1967), „Най-добрият човек, когото познавам“ (1973) и „Спомен за близначката“ (1976) – двата последни филма получават Специалната награда на Фестивалите на българския филм във Варна. Негово дело е и сериалът „На всеки километър” (1969-72), реализиран съвместно с Неделчо Чернев, който е режисьор на един друг много гледан телевизионен сериал – „Петко войвода”.
Поради забраната на филма „Прокурорът” (1968), Любомир Шарланджиев изпада в тежка депресия. Въпреки че е по сценарий на Георги Джагаров, тогава заместник на Тодор Живков в Държавния съвет, ЦК на БКП спира филма по нареждане от Москва. От „гледана с нежност съпруга”, Невена Коканова се превръща в опора на съпруга си, който вярва, че един ден този филм ще се появи по екраните, може би след неговата смърт, и ще бъде оценен… Така и става. Любомир Шарланджиев умира през 1979 г., по време на снимките на „Трите смъртни гряха”, а три месеца по-късно умира и Гришата Вачков, изпълнител на главната роля в него. Невена Коканова завършва филма и го посвещава на двамата – нейните най-близки хора, нейните стожери. Третият й стожер – Апостол Карамитев, вече не е сред живите – умира по време на снимките на „Сватбите на Йоан Асен”, режисьор Вили Цанков.
В същото това време актрисата се снима в комедията „Дами канят” с режисьор Иван Андонов – това е може би единствената филмова комедия, в която тя участва. Нейният професионализъм обаче е изключителен – нито за миг не показва изгарящата болка вътре в нея, когато трябва да играе в комедийните сцени с преследването на учителя в шофьорските курсове. В свободните часове се уединява в някой манастир, за да запали свещ… А „Прокурорът” е един действително смел за времето си филм, излъчен през 1988 г. и награден за режисура от Съюза на българските филмови дейци.
След смъртта на съпруга си, Невена Коканова се грижи сама за болната си майка и за дъщеря си. Отпраща журналистите, защото не може и не иска да допуска чужди хора до дълбините на сърцето си, което е изляла в многобройните си роли. „То с болките и с радостите си е само мое, нека си го запазя и да си го отнеса от този свят”.
Искрено приятелство свързва Невена Коканова и Блага Димитрова. И двете имат една и съща „колоритна” шивачка Мадам Нини, но за какво могат да си говорят две интелектуалки, свързани с изкуството, докато шивачката взема мерките за новите им костюми? За литература и кино, разбира се. Блага Димитрова иска да напише сценарий специално за Невена Коканова и двете дълго разговарят каква да бъде професията на героинята, как да се казва… Много от онова, което си говорят, влиза в сценария и така се ражда „Отклонение”. Неда е археолог – Невена обича много археологията. Оказва се, обаче, че героинята й се изплъзва. Цветана Манева и Доротея Тончева започват пробни снимки, но все пак тя изиграва ролята.
„Тя не обича да репетира. Често пъти заради партньора, с когото участва в кадъра, се налагаха многократни репетиции. Невена просто маркираше. И когато всичко беше наред и трябваше да се заснеме, аз като оператор си казвах: „Защо да снимаме, като само ще хабим лента”. Но в мига, в който се чуе: „Камера!” и клапата се удари пред обектива, у Невена наставаше чудо – изведнъж очите й засияваха, цялата й вътрешна мисъл се четеше в тях. Тя е просто невероятна киноактриса”. (Тодор Стоянов)
Един от най-успешните филми на Любомир Шарланджиев е „Спомен за близначката”, по сценарий на Константин Павлов, написан специално за Невена Коканова. Дори героинята носи нейното име. Съществуват странни съвпадения между изкуство и действителност в живота на актрисата – къщата на село, където живее през последните дни от живота си, болестта, от която си отива – едни и същи са във филма и много години по-късно в живота й.
Интересен краткотраен период от живота й е гмуркането в политиката. През 80-те години Невена Коканова става депутат. Но по време на заседанията в Народното събрание… чете книги и усеща, че прахосва времето си. „Това бяха моите безрезултатни, пропилени часове. Оказах се една от заложниците на политическото безсмислие”.
Пак тогава, забравена от новите творители на съвременното изкуство, Невена Коканова прави моноспектакъла „Прекрасната Амхърст” по Емили Дикинсън, който е още едно усещане за уединението й през последните две години от живота й.
Финалния й досег със светския столичен живот е пиесата „Последните 13 дни на цар Борис”,
написана от нея и актьора Николай Калчев по книгата „Корона от тръни” и мемоарите на царица Йоана. Двамата са едновременно автори, режисьори и актьори. И заклети монархисти. Играят пред Симеон, Маргарита, децата им и Мария-Луиза, а аристократичният ген на Невена се проявява във всеки ред от пиесата. Царското семейство пък гледа на актрисата така, както се гледа икона.
Село Иглика (бившето Чомаците) в Еленския Балкан се превръща в естествен декор на последния филм, в който се снима Невена – „Вампир” по А. Страшимиров… Веднъж, по време на едно турне с колегите си в района, шофьорът обърква пътя и след един баир, селото буквално изниква от нищото.
„Къщички с каменни покриви, липи, стада от кози и библейска светлина”.
Почти безлюдно… Спират и тръгват по кривите улички. Ето я и къщата, в която Невена се влюбва от пръв поглед… Скоро след това тя се преселва в нея и потомката на аристократичната австрийска фамилия запретва ръкави, зида, маже стените, сади цветя, зеленчуци, всяка стая има свой интериор. Премисля всеки предмет, всеки детайл. В двора заживяват кучетата и котките, една изгубена сърна презимува там, маймунка от Индия и странния подарък на неин почитател – прасенце, поднесено вместо букет.
Приятелите, които я посещават, твърдят, че къщата и Невена си приличат, излъчват аристократичност и хармония. Останалите баби и дядовци от селцето се удивляват, че Първата дама на българското кино работи също като тях, бърка хоросан и шпаклова стени. Успяват да „прихванат” от нея умението да подреждат пространството около къщите си и засаждат цветя навсякъде, в дворовете си и отвъд оградите. Благодарение на нейните усилия в селото тръгва чешмяна вода и се сдобива с канализация.
„Отпусни се и флиртувай със слънцето. Наслаждавай се на нищонеправенето. Не мисли за „вълците”, които шестват с лозунги по софийските улици по време на ранната демокрация. Далеч от лудницата, далеч от театъра, далеч от киното, които никак не й липсват в пасторалната картина извън суетата, почти като в разказ на любимия й Йовков…
„Днес вече може да се говори без ограничения, свободно, но тази свобода се превърна в свободия. Разпищолихме се, нямаме мярка, нямаме свян, скромност. Цял народ клюкарства и си освобождава комплексите от предишния затвор, в който бяхме. Както сме я подкарали, нищо свято и чисто няма да остане. Сигурно съм старомодна, сигурно съм консервативна, но не искам думите ми да попаднат в днешното отровно пространство. То е такова най-вече в т.нар. цивилизован начин на живот. Не ми трябва такава цивилизация, добре си ми е при бабите и дядовците в Чомаковци. Неуки ли били?! Та те познават най-висшата наука – Божиите закони, живеят според тях и са истински човеци. И аз, познала изкушенията на суетата, искам да се пречистя сред тях, да се пречистя под ясното синьо небе, сред птиците и сред всички незлобни божии твари. Защото и аз, и всички ние, хората, не сме нищо повече от божии твари, озовали се за кратко на земята”.
Тогава се появява болестта. Помръква бялото изтънчено лице, тъмните й очи на кошута стават още по-големи. Следва операция в Париж, но неизбежният край не е победен, само отложен във времето – две години актрисата се бори с рака. Малцина от нейните приятели знаят колко зле е била накрая и колко много се е мъчила. Още по-малко – че Невена Коканова става „извънредно религиозна”.
Вестта за нейната кончина пристига в Сатиричния театър малко преди поредното представление. Актьорите играят в нейна памет, а директорът на театъра Рашко Младенов обявява след финала тъжната вест. През сърцата на стотиците софиянци в залата преминава дълбок, чист, непресторен вопъл. На двора пред малката къща в Иглика цъфтят любимите й бели хризантеми.
Въло Радев: Невена Коканова според мен е един от най-ярките примери в българското кино за рефлективност и интуитивна отдаваемост, с които Господ я е надарил. По време на снимки тя изключително деликатно умее да се раздвоява – от една страна, произнася предварително заучения текст, а от друга, умее да слуша внушенията, които идват отстрани, да ги поема и да ги връща пред камерата, пречупени през нейния душевен филтър. Това за режисьора е голяма благодат – той не се изолира от ставащото в момента, а се опитва с жестове, с думи да се намесва в процеса на пресътворяването. По този начин се създава онази атмосфера на взаимодействието режисьор – актьор, която стига до по-високи степени на откровение. Понякога й пусках и музика – актрисата се застояваше на място, склонила глава на една страна, слушаше, слушаше, вдигаше пръст, което означаваше „Готова съм”, включвахме камерата и тя започваше да играе. Този начин на акумулиране на чисто емоционална енергия отстрани според мен й даваше възможност да бъде възможно най-точна. Това е моето прозрение за нея като актриса и ми се струва, че Невена го носи до ден днешен. Стига да можеш да го отключиш. За мен това е големият актьор.
