Летящата класна стая

Наскоро с група деца от трети клас писахме съчинение на тема: „Как си представяш класната стая на бъдещето?” Повечето от тях виждаха училището като един огромен компютър, с много игри и малко учебници за малчуганите. Едно дете беше озаглавило своето съчинение „Летящата класна стая”, с която бъдещите ученици можеха да прелитат до която си искат точка на света и на място да изучават география, чужди езици, история, изобразително изкуство или музика, посещавайки Лувъра или  Миланската скала. Във всички съчинения обаче имаше едно спотаено послание, което бих могла да формулирам така: „Ние, децата, искаме да участваме пълноценно в творенето на живота, моля, не ни изключвайте от живия живот, налагайки ни програми и формули, които затормозяват иначе неограничената ни способност да бъдем креативни”.

Свидетел съм на този сподавен детски крясък от много време насам, откакто работя и общувам с деца на различна възраст. Ако трябва да начертаем схематично дневния им режим, той би изглеждал така: ставане в 6.00 сутринта, училище, занималня или писане на домашни вкъщи, посещение на някаква езикова школа, спорт или арт занимания, вечеря и хайде в леглото. Съботните и неделните дни са оставени отново за различни курсове или тренировки, а в понеделник сутрин децата изглеждат отпуснати и вяли, стоически приемат задължението да ходят на училище и изпитват ужас от тестове, оценки и изпитвания. Учебният процес в училище, който би трябвало да провокира изконно заложеното любопитство на малките многознайковци, предизвиква у тях досада, а инфарктното понякога бързане да се свърши с целия списък от домашни, убива всяка радост и надежда за откривателство. Дори в часовете по музика и изобразително изкуство децата влизат с нежелание, не ги приемат като сериозни часове: „Кой пък ти учи по музика?!”… Често учебният материал им се струва абстрактен, неразбираем, пълен с излишна терминология и сложни понятия, откъснат от реалния живот. И вместо да изградят широка обща култура и интерес към великите постижения на човечеството и към личностите, които с изобретенията и творчеството си са променяли света, учебните програми като че ли демотивират децата да бъдат активни участници в учебния процес. Повечето от тях приемат училището като необходимото зло, а не като място, където могат да пробват себе си и способността си да създават живота си, нещо, от което самите те имат крещяща нужда.

Проблемът се задълбочава още повече, ако в семейството има дете със специални образователни пот­ребности. Много родители не успяват да намерят подходящо училище за своите деца, които трябва да преминат целия етап на обучение наравно с всички останали. Ресурсните учители не смогват да отговорят докрай на техните нужди, имайки предвид различния начин на възприемане и възпроизвеждане на информацията при тези деца.
Все по-често и в България се дискутира темата за образователната  система и доколко тя отговаря на потребностите на децата. Едва ли днешното училище, съдържанието и организацията на учебния процес нямат друга алтернатива. Още повече, че в миналото е имало хора, които по друг начин са виждали и реализирали учителството и ученичеството и са постигали други резултати. Още в древността Сократ например не е учил своите ученици по строго определени предмети в строго определени часове и на строго определено място, а се е разхождал с тях сред природата и е разговарял с тях и за математика, и за астрономия, и за музика… – едновременно за всичко, свързвайки целия свят в едно.

Напоследък много родители отказват да запишат децата си в българските училища и търсят алтернативни варианти на общообразователната система. Голям е процентът на „нежелаещите” да учат и една от причините за това според мен е неадекватността на образователната система спрямо потребностите на децата. На много родители им е тясно в сега съществуващите образователни схеми и търсят нещо повече за своите деца. Все по-често се организират училища в „малки къщи” и частни образователни центрове, където програмите са поставени на коренно различна основа. По света са известни и прилагани алтернативни методи на обучение от десетилетия. България също се отваря за тях през последните години.
Към тези мисли ме върна една среща в помещенията на бившата парна централа на Университета по архитектура, строителство и геодезия, организирана от Сдружение „Трансформатори”, Smart FabLab и обучителния център към Casa dei Bambini („Къща на децата”), детска градина, чиято дейност е основана на принципите на Монтесори. Мястото наистина е уникално, усещаш се като във фабрика за идеи, а разположените там машини подсказват, че не само имаш пълната свобода да фантазираш, но и да изработиш фантазиите си. Водещата на тази среща Деси Стоева, основател на Монтесори детска градина Casa dei Bambini, е докторант в СУ „Св. Климент Охридски”, с Международна диплома за Монтесори педагог от Montessori Centre International (MCI), London, UK. С помощта на своите съмишленици, тя ни направи част от една наистина вълшебна класна стая, в която ученето е нещо естествено и желано.
Монтесори работилницата събра учители и ученици, които разговаряха за това по какъв начин може да се създаде развиваща потенциала на всяко дете образователна среда у дома, в детската градина или в училище. Принципите на Монтесори са една реална алтернатива на стандартното образование. Носят името на

Мария Монтесори

(1870-1952), една необикновена италианка с много радикални възгледи, която завършва Римския медицински университет, получава докторат по медицина и става първата жена-практикуващ лекар в Италия. Работи в Клиниката по психиатрия към Университета, където са настанени умствено изостанали, необучаеми и неуправляеми деца. Сблъсквайки се лице в лице с техните проблеми, тя търси нестандартен начин за справяне с тях, и поставя основите на своя образователен метод.

Мария Монтесори е изключително активна личност. Защитава правата на жените на публични конференции още в началото на миналия век. Като представител на феминистката конференция в Лондон, се обявява против експлоатацията на деца в мините на Сицилия. По-късно следва психология и философия в Рим и чете лекции по „Педагогическа антропология” в Римския университет, а след това – в създадения от нея Център по педагогика в Перуджа. Основният й труд е „Метод на научна педагогика като приложение към детското обучение в детските домове”. Открива първата Casa dei Bambini (детска къща) в Рим. Създателка е на Американското общество на Монтесори с президент Александър Греъм Бел и открива 100 Монтесори училища в САЩ.

Докато пребивава в Америка, гостува на Томас Алва Едисън, който има 1093 патента на изобретения на свое име и е един от първите изобретатели, приложили принципите на масовото производство на изобретенията. Издава още няколко книги, между които „Научна педагогика”, „Тайната на детството”, „Детето в семейството”, „Дом на детето”, „Поглъщащият ум” и „От детето до юношата”. Получава кралски прием в Лондон по време на първата си официална визита.

Мария Монтесори напуска Италия по време на фашисткия режим на Мусолини. Организира международен конгрес „Монтесори” в Хелзинки, а по-късно със сина си заминават за Индия, където обучават 16 групи индийци по метода Монтесори. Завръщайки се за кратко в Рим след десетина години, възстановява програмата „Монтесори”, след което продължава да прави тренировъчни курсове в Индия и Пакистан. Мария Монтесори е високо ценена от Ганди, Р. Тагор, Маркони, Аденауер, Едисон и други свои съвременници. Вече цял век учени от цял свят и от различни академични среди, педагози, психолози, политици, творци на изкуството, лекари и теолози се интересуват от метода Монтесори. Три пъти неуспешно е номинирана за Нобелова награда за мир. Завършва житейския си път в Нидерландия на 82 годишна възраст.
Една от най-важните заслуги на Мария Монтесори е утвърждаването на ценностна система у децата. По спомени на нейни съвременници тя носи в себе си християнски добродетели, отнася се с търпение и доверие към своите малки ученици, учи ги на вяра, състрадание, приемане на другия  и на живот в хармония с околния свят.

Методът Монтесори

е интердисциплинарен и включва концепцията за активната самоизграждаща се и саморазвиваща се личност чрез специално създадена стимулираща материална среда. Във фокуса на нейното внимание е детето, което укрепва своето зараждащо се „аз” в свободни индивидуални и групови дейности.
Според нея детето до три годишна възраст преживява своя „първи пуберитет”, след което много важно значение има водителството на родителя или учителя. Той трябва да осигури одухотворената среда, в която то ще открие своята индивидуалност и ще го подготви за бъдещата му социализация, насърчавайки „освобождаването на личността”. Детските грешки не бива да бъдат коригирани, а е нужно само да му се помогне, когато се появи такава необходимост. Мария Монтесори насърчава самостоятелната дейност на децата почти без намесата на възрастните. Когато детето сгреши няколко пъти, то само ще намери правилния път, ще придобие самостоятелност и увереност в собствените си възможности. Върху тази база може да се развие психически стабилна, интелигентна и чувствителна личност.

„Добре е да развием приятелско отношение къв грешката като към неразделен приятел в живота, нещо, което има цел, каквато наистина има”.
Един от основните принципи в педагогическата система Монтесори е „Помогни ми да се справя сам”. За Мария Монтесори едно от най-важните неща е общуването, хармонията в развитието на детето и организирането на неговата среда в съответствие с природните закони.

Материалната среда, съобразена с неговата възраст, осигурява пълноценното развитие на детето. Тя измисля нови играчки, като особено насърчава те да се изработват от дърво и други естествени материали, в разнообразни цветове и форми. Играчките не са просто средства за забавление, но и стимул за личностното му развитие – докато играе, детето се самообучава и развива сетивата си, което е съпроводено с чувство на удовлетворение и радост. Деси Стоева споделя, че в софийската Casa dei Bambini има около 300 Монтесори мултисензорни учебни материала, включително дървени съоръжения за игра на двора, където има биозеленчукова градинка. Децата сами се грижат за нея и това им доставя страхотно удоволствие.

Самостоятелността на децата намира израз и в клуба по готварство, където се учат да си готвят сами, да сервират обяда, а после сами да почистят. В художествените и приложните ателиета изработват сами различни предмети, с малка помощ от учител. Театърът е страхотен начин да влизат в различни роли, а когато наблизо има пиано и музикални инструменти, играта става изключително завладяваща.

Според Мария Монтесори всяко малко дете се нуждае от движение, за да изследва и развива сензорния си опит. Не случайно многото помагала, с които се работи в Монтесори училищата, залагат на сетивността – грапавите планини и гладкото море върху глобуса, като първо познание на детето за земния релеф. В предучилищна възраст детето може да се подготви за бъдещото образование чрез различни сетивни игри и стимули, които да „грабнат” сетивата му. Множеството играчки и предмети би трябвало да го подбудят към някакво интересно упражнение с тях.

Детето има нужда да изгради свой собствен език, да намери своите думи за всяко нещо. Едно от най-важните принципи е изграждане на чувство за самостоятелност и независимост, като в същото време не е лишено от общуване с възрастните и е убедено в тяхната любов към него.

„Детето не се нуждае от подаръци, а от нас”.

Създаването на вътрешен ред е абсолютно необходимо за всяко дете, в който то ще постигне своето интелектуално развитие. За да се научи да уважава правата на другите, както и те неговите, е необходимо да живее в позитивна дисциплина. Привидно изглежда, че свободата и дисциплината са две отричащи се понятия, още повече без активната намеса на възрастния. Източниците на дисциплина не са потиснатата активност и приучването към послушание, а среда, която е безопасна за детето. Ако в дома няма предмети, които да счупи, скъса или повреди, ако възможността да се самонарани е сведена до минимум, то и пакостите ще намалеят.

Децата са много активни дори без някаква цел, както е при възрастните. В дейността и движението те изграждат личността си, волята си и сами себе си дисциплинират. Санкциите, наказанията, ограниченията от страна на възрастния, особено когато са без особена причина, осакатяват личността му още в началото на неговото развитие.

„Малките хора имат нужда от малки общности, податливи на човешко управление. Те имат нужда да познават и да бъдат познавани”.
Градът би могъл да бъде възприет като училище, а също и гората, фермата, автомобилът. Според Монтесори класната стая е „зелена” – в нея растат цветя и плодни дръвчета. Учиш в нея като преживяваш света – от камъчето до тревата и птицата, кацнала на най-високия клон. В класната стая на Монтесори децата се разхождат по „терлички”, като в собствения си дом, учат с интерес и без да разберат, че всъщност са на училище. Мотивацията за учене е естествена, спонтанна и неосъзната, понеже така сме устроени – непрекъснато да търсим нова и нова информация.
„Аз уча децата, а те ме учат как да ги обучавам”.

Зелените класни стаи са на открито. В тях учители и деца се учат като се грижат за растения и животни. Подобна градина се планира и изгражда като умален модел на природата. Неусетно децата научават за значението на слънцето, водата и почвата като ценен ресурс. В реално време могат да се наблюдават повторяемостта и промените в жизнения цикъл на всеки организъм, както и симбиозата при различните форми на съжителство. Наред с това в зелената класна стая може да се произведе реколта – вкусна храна, която може да бъде споделена с близки и приятели. Там може да се учиш на постоянство, отговорно използване на ресурсите и щедрост. Зелената класна стая е естественото място за техния празник.

Учителят е приятел, не пазач, който всеки ден проверява дали си си написал домашното вкъщи. Способен е да вдъхновява и насърчава, да проявява загриженост и да вижда качествата на всеки един от своите ученици, като ги стимулира по един творчески начин. Учителят следва детето, открито и честно разширява хоризонтите му. Може да затвори света в малката кибритена кутийка или да го разтвори в капка вода, способен е да превърне класната стая в летящо килимче. Учителят става част от теб и ти си част от него…

През целия си живот Мария Монтесори създава малки училища, в които се възпитават големи личности. В малките училища има възможност за индивидуален подход, а децата, които се обучават в такава среда, са по-адаптивни, самостоятелни, креативни и общителни, притежават вътрешна позитивна дисциплина и спокойствие, с които подхождат към всяка ситуация или нова среда.

Методът Монтесори е най-разпространен в САЩ, Канада, Австралия, Германия и Холандия, които включват елементи от Монтесори метода на обучение в държавните образователни системи. Като по-известни Монтесори ученици бихме могли да споменем създателите на Amazon.com – Jeff Bezos, на Уикипедия – Jimmy Wales, собственикът и главен редактор на The Washington Post – Katherine Graham, носителите на Оскар – Helen Hunt и George Clooney, Michael Douglas и много други.
В България също са открити „малки къщи”, детски градини и Монтесори училище, което обхваща деца от предучилищна възраст до гимназиален курс. Методологията на Монтесори би могла да бъде успешно използвана като алтернативен метод за работа с дечица, които имат нужда от специални образователни потребности.

Летящата класна стая,

която те отнася там, където пожелаеш, за да се срещнеш с истинския живот. Самата Мария Монтесори си представя училището на бъдещето така:
„Моето училище на бъдещето има корени в човешката общност. То е място, изпълнено с доверие, където малки и големи са оценявани според това, което са. Място, където етиката се основава на разумното използване на свободата, където изследванията и откритията са свързани с истинските потребности на децата за настоящето и бъдещето. Институция достатъчно гъвкава, за да се променя”.