ИСТОРИЯТА
За употребата на психоактивните вещества (ПАВ) се споменава още в египетските йероглифи, датиращи от 5000 г. пр. н. е. Няколко находки от палеолитната ера също доказват, че още тогава хората са използвали халюциногени. Листата кока са били използвани от населението на Южна Америка преди повече от 4000 години, а в няколко гробници в Близкия изток и Азия са намерени семена на марихуана. Още в онези времена са били забелязани проблемите, свързани или предизвикани от ПАВ. Естествено възниква въпросът: Защо?
Нима човечеството е толкова неразумно и безотговорно, че вече хилядолетия прави една и съща грешка; поколение след поколение?
Или може би причините са по-дълбоки и се крият в базисните човешки инстинкти – глад, жажда, физическо оцеляване и секс, които са характерни не само за човека, но и за висшите животни. Развитието на психологията и поведенческите науки през последните 100-150 години предложиха множество доказателства, че освен споменатите по-горе базисни инстинкти има и още един, с пряко отношение към проблема с веществата. Това е инстинктът за промяна на психологичното състояние, който също не е само човешки, а са наблюдава и при повечето животни. Този инстинкт е точно толкова дълбок и мощен, колкото и другите. Цивилизацията създава тревожност, бедността генерира тревожност и депривира в краткосрочен и дългосрочен аспект, развитието носи тревожност .Тази тревожност става непоносима и…
Преди много, много години човекът открива, че някои химични вещества са способни да доведат до промяна на описаното психологично състояние и започва да ги използва този начин, който от гледна точка на промяната на състоянието е много ефективен, но за съжаление често води до проблеми.
С други думи, поемането на определени химични вещества може да се разглежда като един рисков и често дисфункционален начин на задоволяването на един като цяло нормален и дълбок инстинкт; начин за управляване на тревожността чрез практики, близки до ендогенното функциониране на мозъка (нещо, което съвременните неврофизиологични знания доказват.) Ако тази хипотеза има право, то това ни води до печален извод: феноменът на употреба и злоупотреба с ПАВ ще съществува винаги.
ПРИЧИНИТЕ
Веществата ще се променят, хората ще се променят, обстоятелствата ще се променят, но този вид поведение ще се запази и винаги ще има хора, които по една или друга причина ще развиват сериозни проблеми. Разглеждането на проблема от този ъгъл прави възможно преодоляването на стигмата, адресирането на психичната болка, вникването в същността на проблема наркомании, на механизмите, по които се случва това. Но най-вече прави възможно съпреживяването и вникването в страданието на зависимата личност. Тази гледна точка дава възможност да се потърси, какво стои зад онова, което в масовите обществени представи носи името „слаба воля”; да се опитаме да разберем онова „върховно удоволствие”, което кара човека да се откаже от удоволствието на свободата; да не избере живота.
Дрогите присъстват в живота ни, независимо дали приемаме тяхното съществуване или не. И което е най-лошо – никой, независимо от неговото образование, социален статус, материална задоволеност или нищета не е предпазен от тях.
Ето защо ефективната превенция и лечение не са възможни без ясно знание за причините и факторите, обуславящи използването на наркотици. Съществуват множество теории за употребата на психоактивни вещества и свързаните с това проблеми. Всички те имат определени основания, смисъл и приложение. Само че нито една теория сама по себе си не е в състояние да даде пълноценна картина. Причината е не само в лимитите на всяко научно виждане, а най-вече в сложността и многообразието на самото явление “употреба, злоупотреба и зависимост”.
Най-общо теориите могат да бъдат включени в една от петте категории: психологична, фамилна, физиологична, социално-културална, генетична. Никоя теория, която се фокусира върху един единствен етиологичен фактор, не може да обхване сложното поведение, което попада под рубриката поведения на злоупотреба със субстанции и пристрастяване. Развитието на една единствена изчерпателна теория за злоупотребата и пристрастяването може да е възможно, но специфичните причинни (каузални) фактори на тази теория ще бъдат различно приложими за всеки индивид, който има проблеми свързани със злоупотребата със субстанции. Така че нейната всеобхватност може до известна степен да подкопае нейната приложимост в областта на лечението. Защото ако в една теория са включени цялото множество причинни (каузални) фактори, то може да бъде трудно да се определи, кои от тези фактори са най-характерни по отношение на лечението на определен индивид.
Наркоманията е проблем на личността, а не химичен проблем.
Окончателното му решаване завършва с намаляване на търсенето, а не с намаляване на доставката (предлагането). Абстиненция без личното преориентиране не би могло да бъде прието като изпълнимо лечение на зависимостта. Фактът, че някои преминават от една субстанция на друга просто маркира, че употребата е детерминирана в широки граници от феноменологичното преживяване, което дрогата създава за този, който я ползва
Предлаганите от различни автори подробни етиологични модели, състоящи се основно от списъци от етиологични фактори, с малко информация за начина, по който многочислените фактори си взаимодействат вътре в индивида и водят до проблеми с употребата на субстанции, имат теоретични дефицити: въпреки че е възможно всички фактори в тези теории да са етиологично приложими за всеки индивид, е малко вероятно те да бъдат еднакво приложими за всеки индивид. Ето защо систематизирането на концепциите за етиологията на зависимостите е изключително важно. Изследванията в тази посока продължават, защото нито теорията, нито практиката са статични, връзката между тях е гъвкава и динамична. и двете се променят постоянно като нови и/или ревизирани клинични практики (самите те повлияни от теоретични съображения/фактори), като допринасят за повторна оценка на съществуващи теории и създаването на нови.
ТЕНДЕНЦИИТЕ
Съвременни програми предполагат комбинация от методи и не разчитат на една единствена терапевтична модалност.
Няма универсален тип решение за тези проблеми.
Терапевтичният процес е необходим, за да се работи с ключовите травматични събития на клиента, които лежат в основата на неговата психологическа зависимост. И тук на помощ идва ЕМДР – комплексен психотерапевтичен метод, който през последното деситилетие става изключително популярен и успешен „Eye Movement Desensitization and Reprocessing” (EMDR), с възможен превод на български „Десенситизация и повторна преработка на информацията посредством движение на очите” е създаден от Франсин Шапиро през 1987 г. Това е иновативна психотерапия, в която са интегрирани доказали ефекта си елементи на различни терапевтични подходи като психодинамичната, когнитивно-поведенческата, интерперсоналната и телесно-ориентираната психотерапия, съчетани с движение на очите или други форми на билатерална стимулация по начини, които стимулират зоните в мозъка, отговорни за преработката и съхранението на информацията.
Съществуват огромен брой научни изследвания доказващи ефективността на EMDR, превръщайки го в най-обстойно изследвания метод третиращ преработката на емоционално травматичен материал, която досега успешно е помогнала на милиони хора, имащи психологически затруднения и проблеми, в основата на които стоят емоционално травматични преживявания, като сексуални малтретирания, пренебрегване и отблъскване в детските години,. тревожност, проблеми свързани със себеоценкат, автомобилни катастрофи и други видове инциденти и насилие. Успехът на EMDR се дължи на това, че терапията прибягва до помоща на вътрешноприсъщия за всяко живо същество себеизцелителен потенциал и дава възможност на мозъка да се справи с непреработения травматичен материал. Тъй като посредством EMDR само се подпомага този природен и наличен у всеки от нас хомеостатичен механизъм, който ребалансира тялото и психиката ни, резултатите се постигат изключително бързо.
БЪЛГАРИЯ
У нас макар и нормативно, институционно и правово дейността по превенция, лечение и рехабилитаци на наркоманиите да е добре организирана, налице са редица трудности, свързани с недостатъчното и ненавременно финансиране от страна на държавата, с недостига на необходимите лекарствени средства, както и на добре обучен персонал, с липса на договореност със НЗОК за клинична пътека за зависими лица., с пропуски в законодателството на държавата, което не позволява лечение без съгласието на наркоманите, с апатията и незаинтересоваността на училищните представители, както и с липсата на императивни разпоредби централизирано заложени от МОН.
Основният тип прилагано лечение си остава “Краткосрочна амбулаторна детоксикацията, без прилагане на опиати”, която сама по себе си не е терапевтичен модел, а е стъпка преди да се започне същинската терапевтична работа. Въпреки приетата Национална програма за развитие на лечебна система от метадонови поддържащи програми в Република България 2006 – 2008 г. и концепция за развитието на система от субституиращи и поддържащи програми за лечение с метадон в България, съществуващата “листа на чакащите” показва необходимост от разширяване обхвата на лечението с метадон. Тежкото финансово състояние на клиниките, недостигът на необходимите лекарствени средства и на добре обучен и достатъчен персонал, несъздаването и нефункционирането на групи за мотивация, както и отсъствието на последващи рехабилитационни програми, провалят усилията на психиатрите.
ПРЕВЕНЦИЯТА
Превенцията може да бъде ефективна, ако се фокусира върху семействата, училищата и местните общности. Рискове съществуват във всяко семейство, но често остават неидентифицирани. Семейната терапия и тренингът в комуникационни умения са значително по-ефективни от индивидуалната работа.
Училищните програми са по-ефективни, ако са интерактивни, преживелищни, водени от неформален лидер, а не учител, не заплашват, но предлагат алтернатива, развиват социални умения, повтарят се и учениците са участвали в създаването на програмата. Трябва и да са весели.
Превенцията чрез информацията е популярен подход (вероятно защото е най-лесен). Многократно изследваната ефективност обаче е показала почти нулев резултат, като основните причини за това са, че знанията сами по себе си почти никога не водят до трайни промени в поведението. Тийнейджърите от рисковите групи често не са на училище. Източникът на информация рядко се приема като достоверен от тях. Почти всички обучителни програми са прекалено къси, за да доведат до поведенчески промени. Информацията се поднася изцяло дидактично. Понякога компетентността на обучителите не е достатъчна.
ПОЛИТИКИ
Основен проблем на политиките се явява липсата на био-психосоциалната идея в разбирането на явлението наркомании:
- нетърсенето на отговори на въпроси като този: защо наркотиците са част от цивилизацията; защо феноменът на употреба и злоупотреба с ПАВ ще съществува винаги; защо бедността и отчуждението са така страшни и рискови фактори;
- дълбокото неразбиране и идентифициране на душевната болка и страданието, като основа на тревожността, с която наркоманите се опитват да се справят по дисфункционален начин,
- неразбирането на злоупотребата с ПАВ като инвалидизиране, което обхваща всички аспекти на човешкия живот: биологични, физиологични, социални и духовни, както и неговия хроничен характер.
По тези причини в политиките се набляга на превенцията на предлагането и почти нищо не се прави по превенцията на намаляване на търсенето. Затова и в България все още преобладават силовите методи за решаване на проблема
ПРАКТИКИТЕ
Съществуват много разногласия сред професионалистите и цялото общество относно същността на зависимостите от ПАВ и ефективността на терапевтичните подходи към тях.
Морализаторството и негативизмът са широко разпространени. Типично е вярването, че злоупотребата и зависимостта от ПАВ са предимно социален проблем, който трябва да се решава със социални средства и най-вече с помощта на законовата система.
Широко разпростарнен е и скептицизмът относно ефективността на терапията и рехабилитацията. Когато оценяваме ефективността на лечение, ние изхождаме от погрешната философска идея като очакваме, че един зависим клиент след терапевтична интервенция ще престане да бъда зависим. И възприемаме рецидива като липса на терапевтична ефективност. Зависимостта от ПАВ представлява хронични рецидивиращи състояния и трудно могат да се очакват съществени и трайни подобрения в резулатат на еднократен терапевтичен епизод. Лечението на зависимите е дълъг процес, включващ биологични интервенции ( медикаменти), психологични терапевтични стратегии и работа със средата на клиента (био-психо-соиален модел) и преминава през няколко фази, които следват логично една след друга
Добрите практики са по-скоро изключение, а не масово явление.
Липсва разбиране на това, че възстановяването е процес за цял живот, тъй като няма лечение на наркомании; че процесът на възстановяване започва от момента , в който клиентът е предприел лечение или независимо е спрял да използва ПАВ, и че позитивните резултати изискват цялостното участие и взаимодействие на всички, свързани с лицето, което се нуждае от помощ. Множество изследвания през последните 20 години са показали еднозначно, че клинично значими устойчиви ремисии се наблюдават, само ако пациентът след детоксикация е насочен успешно към по-дългосрочна терапевтична програма, подбрана в зависимост от неговите нужди, които са оценени и измерени при клинично интервю и с помощта на валидни инструменти
Осъзнаването на това отграничаване изисква професионалистите да са наясно с наличието на възможност за криза през целия живот на клиента и трябва да работят за идентифицирането и избягването на тригери на злоупотреба. Разбирането и приемането на хроничността на злоупотребата дава възможност да се използва процеса на рехабилитация като стратегия за превенция на криза. Почти няма изградени звена за ресоциализация на зависими преминали през програми за лечение и това в 90% от случаите води до рецидив.
Необходимо е да се знае, че мотивацията е важна, но не е решаващ фактор. По важно е да се задържи клиента в лечебната програма колкото може по- дълго време. Това значително повишава шансовете за успех. Предпоставките за успех са мултидициплинарен екип; дълбоко разбиране на теориите, стабилно финансиране, обществена и институционална подкрепа, прецизна оценка на нуждите, осигурени възможности за терапевтична реадаптация; постоянна оценка на ефективността на всеки етап. Налага се изводът, че ако искаме да имаме успешна превенция, лечение и рехабилитация на наркозависимите, то био-психо-социалният подход трябва да залегне в широки мащаби в политиките, изготвянето на програмите и реализирането на практиките.
