ЕДНА ВЕЧЕР
Mалка белоснежна селска църква сред ливада, край бурна зеленикава река. Ливадата е неоградена, обрасла с трева, пасе я едно едро младо магаре. В тревата се въргалят няколко грамадни надгробни камъка, може би на някакви босненски благородници. Магарето дъвче лениво тревата край древните символи и благородническите гербове.
И тъй цял ден. Най-сетне слънцето взе да потъва зад планините и хвърли последния си кървав лъч. Селянинът-клисар заби малката камбана за вечерня. Нейният звън отекна многократно в близката смърчова гора. Реката бавно гаснеше.
Магарето надигна глава. Двете му влажни, светли, широки очи се впериха несъзнателно в долината, преливаща от звук. Тогава то нададе своя глас – грозен, суров, грапав, ала изпълнен с младост, сила и някаква дива, непобедима радост, че живее. И, както и набожният глас на камбаната, този глас също се възнесе към небето.
РАВНОДУШИЕ
Нея нощ върху камбанарията на една катедрала, край готическите камбани, седеше Мефисто, блед и мълчалив. Студените му очи от желязо бяха вперени в огромния град, застинал в някакъв страшен сън. Празни мостове се издигаха над реката, в която блещукаха няколко звезди. Нощта беше студена и тъжна.
Мефисто седеше също толкова мрачен и блед, както някога над Тива, над Вавилон и Йерусалим в часовете на тяхната гибел. В тъмния неподвижен въздух наоколо чернееха силуетите на готически църкви, в които през онази нощ бе заключен един немощен Бог. Ала Мефисто се бавеше да извърши някакво ново зло.
Дали у него не се бе обадил гласът на някогашния благ херувим, гласът на любовта? Дали той, който бе извън всичко и против всичко, не бе усетил сега, че най-сетне се завръща във вечната, тиха и топла Хармония? Или, напротив, през тази нощ той обмисляше своята най-страшна оргия, най-величествената поема на Разрушението?
Не. Неподвижен и ням, в студената нощ без небе, край замлъкналите камбани, той усети сърцето си празно и мъртво. В него нямаше вече нито любов, нито омраза; имаше само едно студено Равнодушие като зелено море от отрова и жлъч. И Мефисто позна онова непознато усещане за равнодушие, което никога не е изпитвал нито Бог, нито Сатана, и което е познато само на Човека.
Тогава духът на злото съгледа цялата дълбочина на своето падение и усети най-свирепата от всички болки.
ПРАИСТОРИЯ
Върху една каменна издатина над пропаст, някъде в планините, се бяха вплели в страховит двубой човек и горила. Еднакво свирепи и силни, те се давеха в смъртоносната си прегръдка, в която трябваше да загине един от тях.
Това се вършеше заради жената на човека, която стоеше наблизо с кървавочервено цвете в устата си и гледаше отмъщението на ревнивия си мъж. Няма, космата и гадна, тя бе вперила в озверените борци поглед, пълен с несъзнателно задоволство.
Някъде в далечината се чуваше шум: може би на младо зелено море или на стадо мамути в близката гора. Небето бе пълно със светлина, страст и желание, и от него сякаш се сипеше беззвучен лазурен дъжд.
И когато изтощените врагове, напрягайки се в последно безнадеждно усилие, се сгромолясаха заедно в пропастта, звукът от падането им дори не се чу, толкова бездънна бе тя. Жената, с кърваво цвете в червените си устни, се изсмя тихо с нежен смях.
Това бе първият смях на една Фрина и в същото време първият смях на една Офелия.
ВЕЧЕРНА ПЕСЕН
Захвърляйки огромното си каменно рало, над нивата се изправи Адам. В лъчите на червеното залязващо слънце сянката му се простря, тежка и дълга, по земята, като сянката на някое огромно дърво.
От широките бразди и едрите късове разорана земя струеше мирис на младост и стръв. Вечерното небе сипеше пурпурни отблясъци върху оранта, обагряйки я в кървавочервено. Адам огледа с тежкия си грижовен поглед хоризонта, потънал в пламъци и дим. Навсякъде владееше мъртва самота и свирепа тишина.
През това време Ева седеше в сянката на една топола до един зелен извор. Дългите й коси се разстилаха по тревата и слухът й бе опиянен от пулсиращия ритъм на шуртящата вода.
Тя гледаше Адам, от чиито могъщи гърди се сипеха едри капки гореща пот. От грамадното му тъмно тяло се вдигаше пара като от мокра стена. Той бе млад, буен, огромен. И, подобно на необузданото клокочене на извора, в гърдите й се надигна и заклокочи тъмният шум на кръвта.
И Ева затрепери като листо от топола.
ЧОВЕК
На пиедестала седи майка от бронз и кърми дете с тежката си тъмна кърма. Усеща се как желязното мляко се влива в детското тяло от метал и как детето расте и се изпълва със сила.
Какво чудно кърмаче! Когато един ден слезе от майчиния скут и стане мъж, колко величественост и сила ще покаже на хората. Неговото желязно сърце ще звънти при допир с несгодите тъй, както звънти меч. Тълпи от поклонници ще възхваляват пътя му.
Един ден детето стана мъж. В жилите му струеше силна желязна кръв. В гърдите му се разбиваха всички несгоди и падаха прекършени пред нозете му. Победно и гордо крачеше той между тълпите. Мъжете се страхуваха от него, защото бе страшен, а жените го обичаха, защото бе свиреп.
Това бе единственият човек, който не позна несгоди. Ала въпреки че не ги намери извън себе си, той ги намери в себе си: усети, че има душа. Тя го измъчваше с неотговорими въпроси и разяждаше металното му сърце. Тежки мисли, студени като змии, пълзяха по дъното на душата му, оставяйки диря от отрова.
Той имаше душа, и тя го преследваше тъй, както и смъртните хора. Силен пред другите, той бе слаб пред себе си…
И тогава той усети колко болка има в това: да не си като останалите, и все пак да си само човек.
ОГЛЕДАЛА
Искаше й се да види чудната си хубост, ала нямаше огледала. Тогава рече на своя любим: Отвори ми твоите зеници, за да видя красотата си.
И големите зеници на човека, който обичаше, отвориха своите сияйни огледала. Тогава жената извади цветята и фибите от косата си, забули се с нея като с дреха и завика от радост.
И започна да играе като пламък, като лъч, като сянка, като жито, като вълна, като змия, като котка, като нощно видение.
И в тази радостна и дива игра тя разби огледалата. А когато ги разби, вече не знаеше каква е, хубава или отвратителна. Защото с помръкването на тези огледала изчезна и самата тя.
ОТРОВА
Сатрапът каза на блудницата да отрови пророка от Сосиана.
— Отрови го, служителко на любовта, защото ми се присмива. Ако го отровиш, ще ти дам златен пояс и седем най-хубави пауна от моя парк, и моя кон, и моя готвач. Той иска да ми тури на главата хартиена шапка и да ми обеси звънчета на луд на врата. Той се подиграва на моя шлем и моя щит. Когато говоря пред народа, който плаче от възбуда, единствено той ми се смее. Отрови го, служителко на любовта, и ще ти дам кораб в морето и дворец на сушата. Защото когато отивам с гняв сред народа, за да му покажа моята сила и да го накажа, проливайки кръвта му, запалвайки жътвата му и отнемайки жените му, аз усещам презрителен поглед само от този човек. Отрови го, и ще ти дам цял един град и най-хубавия камък от моя жезъл.
Ала жената не знаеше как се трови човек.
Тогава сатрапът рече: — Лъжи го. Кажи му, че си жена, преследвана заради добродетелта си, и той ще те съжалява. Кажи му, че си мъченица, и той ще те обикне. Погледни го с невинните си очи, и той ще мечтае за теб. Вземи твоите воали, и твоите гривни, и твоите парфюми, и играй пред него, и той ще те пожелае. Ала недей да преставаш да го лъжеш, лъжи го непрестанно, лъжи го винаги.
И той ще умре само от тази мисъл: защо ни лъжат не онези, които ни мразят, а онези, които ние обичаме.
ПРОРОЦИ
Край селото се появи пророк от някаква чужда земя. Заобиколиха го деца, кучета и кокошки. Селският луд присъстваше при това посрещане и изтърча до селото да занесе новината за пророка. Каза, че пророкът има брада, която блести като слънце, очи на вълк и крака на патка, и че никой не разбира за какво говори.
Ала в селото вече имаше един пророк, който изглеждаше по-добре и когото разбираха и децата, и животните.
Тогава селският луд предложи да насъскат двамата пророци един срещу друг като двама петли, които трябва да се бият пред зяпачите. Всички решиха, че ще бъде наистина забавно, защото техният пророк от селото няма да може да гледа слънчевата брада на другия, ще се разтрепери от неговите вълчи очи и ще бъде прегазен от патешкия му крак.
Ала пророците не се сбиха като петли.
И двамата говореха за Доброто и вярваха искрено в него; и се срещнаха на пътя на истината, която винаги е една и съща. При това тогава беше неделя; народът дойде, за да се смее, а не да мъдрува, и не очакваше нищо друго. Искаше да види само как единият пророк пада на земята под патешкия крак на другия, и да се смее на двамата.
Пророците продължиха да говорят на кръстопътя край селото, но скоро останаха сами. Пръв избяга лудият, бързайки към селото по най-краткия път, съпровождан от едно куче.
Целият народ се повлече след него.
ЩАСТИЕ
По широкия път, който водеше от града в полето, една пъстра тълпа изпращаше човек, осъден на смърт чрез обесване. Никой не знаеше дали осъденият е злодей или мъченик, но тълпата бе радостна – мнозина искаха да се сдобият с парче от въжето на обесения, за което казват, че носи щастие.
Вечерните чучулиги описваха кръгове над житата, и като блестящи нишки прелитаха гласовете им през въздуха, пълен с пурпурни отблясъци и глъч.
Един искаше парче от въжето, за да му оздравее болен роднина; друг, за да има какво да яде; трети, за да не му мре стоката; четвърти, за да му се върнат гемиите, които е изпратил по море. В този ден всички бяха тръгнали за полето като към някакъв кладенец на щастието.
И когато обесеният издъхна, хората се сбиха за въжето като луди, като умиращи от жажда, които се бият за капка вода. Едно влюбено девойче сграбчи с окървавени ръце парченце от въжето и го притисна към устните си. Очите му плувнаха в сълзи на радост и захлас.
Когато се връщаха в града, се беше вече мръкнало. Локвите в полето бяха пълни със звезди и жаби.
ЕВРЕЙСКА ПЕСЕН
Очите й са като две деца, облечени в синьо, които се държат за ръце и пеят заедно псалм Давидов.
Устните й са като два реда от Писанието, написани от пророк, който се е завърнал от пустинята.
Думите й са тихи, и когато ги казва, сякаш звезди се сипят над Генисаретското езеро.
Походката й е блага, тя върви с наведени очи, мислейки си за своя златен пояс, за пауните си и за хладната месечина, която е видяла един път на Синис планина.
Защото Естир е дъщеря на благородници от моя народ, тя е от царски род.
И докато съм на стража нощем пред нейната шатра, умиращ от копнеж по нея, тя спи, държейки между пръстите два сребърни жасминови цвята.
СВЕТЕЦ
Нощем по белия прашен път един светец се връщаше от града в планината, където бе неговата колиба. До него вървеше неговото мършаво магаре. То не бе хапнало нищо цяло ден, докато светецът говореше, учейки хората на милост и страх Божи, без самият той да получи дори едно парче хляб.
Духът на светеца бе изпълнен с велики истини и той не усещаше своя глад. На едно възвишение видя от небето да пада звезда, слезе по склона и прекоси реката, и я дочака на кръстопътя.
Душата му се озари от нейното сияние и той протегна блажено ръката, с която цял ден бе сочил към Бога. Звездата кацна върху неговата длан и озари нощта със светлината си.
Светецът се простря на земята пред това небесно знамение. След това той тръгна подир звездата, която се върна по същия път при небесните си дружки.
На сутринта хората го намериха мъртъв край пътя с протегната ръка и длан, която още стоеше отворена. Те отведоха със себе си магарето, което се бе напасло през нощта и сега тичаше радостно след тяхната магарица. Върху дланта на стареца оставиха грижливо камък, за да не стане вампир и да не пакости на околността.
Превод: Андрей Романов
