Дълги години живяхме и се възпитавахме в идеологически цирк. По едни и същи поводи идеолозите ни налагаха противоречиви тезиси, като всички наричаха „основи на марксистко-ленинското учение“.
По този начин атеистичната пропаганда постулира: вредата от религията се състои в това, че тя ни отчуждава от общественополезна дейност, започваме да живеем в миражи и бездействие. До ден днешен много пропагандисти обичат да пишат, че религията пречи на човека да участва активно в политически борби (на страната на въпросните пропагандисти, разбира се). Съответно, основният порок на Православието се състои в това, че Църквата няма собствена ясна социално-политическа доктрина, тя се е „затворила между стените на храма“.
Минава седмица след подобни обвинения. Нека предположим, че патриархът дава публична оценка на политическите събития; оценка, която издателите на някое списание не искат да напечатат. И същото това списание, което доскоро бе критикувало Църквата за това, че е в изолация, започва да я обвинява в клерикализъм: „Как смее Църквата да се меси в политиката? Нейната работа е да се моли!“. Това пак е цирк, макар и вече да не е „съветски“.
А в педагогическите институти и на учителските семинари и до днес продължава да се изпълнява логическото салто мортале, репетирано още по съветско време. Всеки курс по „научен атеизъм” започва със заявление: религията е породена в детството на човешкия род. Това е неразвито, първобитно, митологично мислене. Но после човечеството е израснало, родили са се философията и научната рационална мисъл, и то е излязло „на магистралата на прогреса“. И така, изходната позиция е следната – „религията е детско мислене“.
Минават още няколко лекции и професорът по научен атеизъм предупреждава: „Скъпи другари, вие ще ставате учители, така че бъдете бдителни и не предоставяйте на децата никакво религиозно възпитание. Не трябва да ги насилваме и да им пробутваме религиозен мироглед“.
Сега сравнете изходната позиция със заключителната.
Ако религията е детско мислене, тогава питам – защо не трябва да разрешаваме на децата да мислят по детски?
В този случай не поставям въпроса дали религиозното възприятие на света е „правилно“ или не. Просто ми се струва, че дори онази митология, наречена „научен атеизъм“, би трябвало да уважава правилата на логиката. А те гласят: ако ти заявяваш, че детският мисловен модел на цялото човечество е религията, и освен това смяташ, че всяко дете в пълното си развитие преминава цялата филогенеза, тоест цялата история на развитие на човешкия род, значи ти чисто логически си длъжен да признаеш, че в живота на детето, на това конкретно дете, задължително трябва да присъства периодът на митологичния мироглед. Това означава, че то самò жадува да слуша за Горния свят.
Не е достатъчно само да забележим логическата несъвместимост на тези позиции. Логиката не търпи особено поражение, ако някой нарушава правилата й. Ако някой реши да пренебрегне закона за земното притегляне, самият закон не страда: в крайна сметка не нютоновата механика, а човекът, който я е пренебрегнал, пада и си чупи врата. Така и в случая – детските души могат да бъдат обезобразени, ако към тях се пристъпи с извратен шаблон.
Аргументът „ще порасне и сам ще се оправи” може да разруши всичко, свързано с възпитанието. Това е все едно да кажем, че тъй като на света има много езици, значи с детето не трябва изобщо да се говори до навършване на шестнадесет години, а когато ги навърши, само ще си вземе паспорт и ще реши какъв да е родният му език – японски, английски или руски.
Без съмнение всяко възпитание неизбежно означава частично налагане на собствен начин на мислене и мироглед от страна на родители, учители, по-големи от детето приятели.
В този смисъл езиковото и религиозното възпитание са напълно еднакви. Фразата „ще порасне и сам ще се оправи“ не предполага грижа за детето, а отказ от отговорност за неговото възпитание. Ако детето започне да си задава въпроси, то ще търси отговори сега. И ако възрастните не му предоставят отговори, то ще започне да си ги съставя самò, с подръчни материали. Разбира се, качеството на такива отговори може да се окаже опасно. Сега не са времената на Брежнев, когато се е пазело пълно мълчание по отношение на вярата. Средствата за масова информация постоянно се плъзгат по ръба на „религиозните тайни“. Тези окултни влечения по телевизията възпитават и в децата именно окултен мироглед. Започва първият урок в първи клас, влизаш в кабинета, опитваш се да им обясниш какво е душата, а в отговор чуваш: „Аз знам какво е! Нарича се „астрално тяло“!“… И кой може да гарантира, че след няколко години това младо създание, което е чуло думи като „карма“ и „астрал“ от някой „Учител“ още като пеленаче, няма да се озове в секта?
И така, у децата вече е заложен личен интерес към религиозната реалност. Затова разговорът за религиозното възпитание на децата трябва да започне от въпроса защо това е нужно. Не защо е нужно на нас, на държавата, на Църквата, на училището, а защо и дали е нужно това на децата. Нека се опитаме да погледнем на разговора за духовния свят през очите на едно дете и да поставим въпроса какво означава за него самото наличие или отсъствие на религозно възпитание.
Логиката на религиозното познание ни заставя да признаем, че в живота на всяко конкретно дете трябва да присъства периодът на митолигично възприятие на света. Значи, детето има нужда от религиозно възпитание, за да бъде дете.
Децата не са агностици, тяхното възприятие на духовния свят е и живо, и реалистично. Те виждат света по много мистичен начин. Особеност на това митологично мислене е, че човек не прави разлика между естествения и свръхестествения порядък на нещата. Работата е там, че курсовете по научен атеизъм се основават на началната теза, че религията е вяра в свръхестественото. За атеиста чудото изглежда свръхестествено, а за дълбоко вярващия човек чудото е напълно в реда на нещата. Не е трудно да се убедим, че и на детето също е присъща тази черта, този митологичен мироглед. За него няма нищо свръхестествено. За него чудесата са на дневен ред.
В съзнанието на детето светът не се дели на „естествена и „свръхестествена“ сфера. Въобще всяко органично религиозно чувство не възприема чудото като нещо разрушително за реда, а напротив – усеща, че без чудеса светът няма да съществува, че чудото е едно със света.
Нормално е да живеем с чудесата, не е нормално да съществуваме само по физичните закони… Религиозното съзнание е много реалистично, то не обича „фантазии”. Просто в неговата реалност влиза и чудото; тя не е ограничена от света на мъртвите предмети.
Ето, значи светът на детето е органичен и чудото играе постоянна роля в него. Един възрастен би ли се поразил, ако види на улицата живия Христос? Е, детето не би. То би се зарадвало на такава среща. И децата от 4 – 6-годишна възраст, срещайки на улицата свещеник, гръмогласно оповестяват пред родители и приятели, че „ето, идва Дядо Боже!”. При това го правят деца именно на невярващи семейства. Разбира се, църковното дете, което е срещало свещеника се е причастявало още в ръцете на майка си, дотогава вече е научено да се отнася към свещеника с привична топлота и доверие. А децата, които са чували само откъслечни фрази за духовната сфера, ловят всеки знак от тази област, която самите те считат за най-важна. И за едно дете срещата с „Дядо Боже” е напълно естествена. Преди един час е срещнало прекрасно котенце, а ето сега се среща с още по-забележителен Дядо Боже… Какво странно има в това?! А вие, възрастните, по-често ли Го срещате?
Един ден след служба, докато стоях в дворчето на храма, един човек дойде до мен. Дълго време ме гледа, а после попита: „Ти тук ли живееш?”. Изглежда, не повярва на обяснението ми, че не живея, а служа тук. Когато продължихме разговора, стана ясно, че за всичките пет години от живота си той нито веднъж не беше влизал в църква. Щом е така, ще влезем в храма. Разбира се, не можех да му разкажа нищо за храма. Нали не мога да му казвам „това е иконостас”, „това е олтар”, „това е полилей” и подобни странни, чужди думи. В края на краищата той вижда повече от мен в този храм… Та разходи се той пет минути из храма, след това се върна при мен и каза: „А аз видях къде са те убили” – и показа Разпятието…
Тригодишно момченце дълго се мъчи от кашлица. Преди да заспи казва на баба си: „Бабо! Ако видиш ангели насън, помоли ги да спрат кашлицата ми, много се изморих!”.
Много подобен случай е имало в живота на други двама души, като аз съм чувал историята от всеки поотделно. Участници в него са шестгодишният Серьожа и майка му. Веднъж се оказали в град, построен около атомна електроцентрала. Когато станало време да си ходят, на Серьожа започнало да му тече кръв от носа. Минават часове, а не могат да спрат кръвотечението. Анализите показват, че съдържанието на левкоцити в кръвта му е три пъти по-високо от нормата. Момченцето постъпва в болница. Майка му седи до леглото и плаче. Това семейство не може да се нарече традиционно религиозно. Големият син се въцърковява в студентските си години и постепенно повежда роднините си към вярата, но само най-малкият, Серьожа, е възпитан в православна атмосфера. И ето, майка му плаче над леглото на детето, което постепенно си отива… В този момент Серьожа отваря очи, поглежда майка си и доста сърдито казва: „Мамо! Защо само плачеш? Поне се помоли!”. Майка му започва да се моли, но скоро сълзите отново пречат да се обърне към Бога. Тогава Серьожа започва да настоява: „Не, мамо, не се разсейвай, моли се!…” Скоро кръвотечението спира и съставът на кръвта до сутринта влиза в нормата (за да е пълна историята, трябва да кажа, че за пътешествието си семейството е взело иконка на преп. Сергий Радонежки, подарена им от стареца Кирил в Троице-Сергиевата Лавра)…
В познато семейство от сибирския град Ноябрск се разболява мъж, който наскоро се е въцърковил. През първия ден на болестта петгодишният му син Максим угрижен обикаля около лежащия си баща… На следващата сутрин болният вече се надига… Максим се втурва в стаята на баща си и в движение пита: „Вече нали не си болен?”. Получавайки отговора: „По-добре съм, но все пак още боледувам”, момченцето тичешком се връща обратно и през рамо извиква: „Тогава ще отида да се помоля още!”…
А ето случай, на който аз самият станах свидетел. През юни миналата година бях поканен да изнеса няколко лекции в Тамбов. Не е трудно да си представите влак, пътуващ от Москва в началото на лятото. Вагони, пълни с деца, които се „конвоират“ към бабите си на село. В моето купе седи типично московско семейство. Майката и бащата карат две момченца при баба и дядо на село. По-голямото е на девет, по-малкото – на шест.
Естествено, те виждат, че съм свещенослужител, и майка им разказва, че и те вярват „в нещо”, че баща им е строител, даже веднъж е монтирал тръби на храм. Децата също не растат без Бога. „Малкият Саша знае даже „Отче наш“!“ – хвали се майката. Веднага вдига детето: „Саша, покажи как знаеш „Отче наш”!”. Обикновено в такива ситуации детето никак няма желание да декламира пред възрастни, било то стихотворение или молитва. И ето, Саша отгоре-отгоре, с огромно нежелание каза молитвата (само и само да го оставим на мира). Легнахме да спим. Щяхме да стигнем тяхната станция към шест сутринта. Буквално в шест без десет, на няколко километра от станцията, влакът изведнъж спря. Стоим един час, втори… после стана ясно, че във влака, който е пътувал пред нашия, се е взривила цистерна. Децата нервничат, родителите също се тревожат: трябва да ги посрещат коли от колхоза. И неочаквано майката нервно казва: „Е, Саша, помоли се, а?”. Изглеждаше сякаш не говореше сериозно. Но Саша разбра всичко правилно. Стана и започна вече истински: „Отче наш, иже еси на небесех…”. Някои фрази изпускаше, други бъркаше… Когато каза „Амин”, влакът тръгна. Измина нужните километри до станцията на помолилия се, и там вече спря за дълго. А моите молитви Господ не приемаше…
Ще приведа още един пример, който не може да бъде обяснен с „влиянието на средата”. Синът на един червен комисар не знаел нищо за Бога, даже баба му, когато я попитал какво означава кръстът на врата й, отговорила, че това е часовник. Но веднъж, когато чуло звъна на камбаните, това дете казало: „Бабо! Заведи ме в църквата. Само един път да погледна Дядо Боже и повече няма”.
Ето, за детето това е в реда на нещата; за него е неестествено да бъде материалист.
Но ако естественият стремеж на детето към цялостно, митично познание на света не бъде насочен към изработените от културата форми на религиозно съзнание, то е обречено самò да създава митове и богове. Налагането на табу върху най-важните теми води до извращаване на вътрешния му свят.
Ако средата, в която живее едно дете, не му предлага многостранно, митологично, сърдечно, живо осмисляне на света, тогава този свят ще бъде за него ограничен, увреден.
През 20-те години в съветската педагогика е бил направен опит да се спре преподаването на приказки. Аргументите за това: „Ние подготвяме инженери на човешката душа, имаме нужда от рационалисти, а всички тези баби яги и змейове са ни напълно ненужни”. Но достатъчно бързо станало ясно, че еднозначната и плоска рационализация на детското съзнание уврежда психичния свят на детето, то губи мономерността на мирогледа си.
Детето без религиозно възпитание рискува да получи не само психически травми. Тук става дума за повече от душевен и емоционален глад. В началото на 80-те години излезе книга, наречена „Преодоляване на страха при децата”. Жалко, че не запазих тази книга и не запомних имената на авторите. В нея се говореше за нощните страхове на децата, за страха им от тъмното и самотата. Авторът бе предложил напълно ясна психологическа методика – беше помолил децата да нарисуват страховете си. Детето със собствена ръка рисува причината за своя страх и вече се страхува по-малко.
Към книгата имаше приложение с тези рисунки. Какви чудовища плашеха децата в обществото на безвъзвратно победилия социализъм? Извънземни? Динозаври? Баба Яга?… По-голямата част от децата бе нарисувала бесове. Откъде се появява страх от дяволи в съветските деца? В онези години дяволчето в анимациите и на ключодържателите, в детските албуми за оцветяване и книжки от типа на „Приказка за попа и неговия слуга Глупан”, е много мило и смешно същество, с което съветските душеведи предлагаха на децата да се идентифицират. Или всички го обиждат, или е такъв пакостник, че даже започваш да го съжаляваш. В него няма нищо зло и лошо. И изведнъж тези деца (от невярващи семейства) рисуват не някакви извънземни, чудовища и т.н., а именно дяволи.
Тук нищо не може да бъде обяснено с бабини приказки: първо, по онези времена страхуващите се деца са били много повече от вярващите баби; второ, даже една вярваща баба няма да започне да разказва на внука си за Лукавия, без да му е дала преди това средства за духовна защита. Тогава възниква въпрос: ако детето вече има такова възприятие, не си ли струва да му бъде даден опит от общуване с този свят; опит, който е натрупан от неговия народ, от човечеството. Тоест да пречистим личния му духовен опит, който все още може би е малък и двусмислен, през призмата на общочовешкия църковен религиозен опит.
Ако не поговорим с детето за това, тогава то ще се „вари в собствен сос“, което може да доведе до тъжни последствия. Духовният свят е сложен, не е едноцветен, там наистина се води духовна война, както пише Достоевски: „Тук дяволът се бори с Бога, а бойното поле са сърцата на хората”. Ние, възрастните, можем да се договорим: „Хайде до шестнадесетгодишна възраст да не казваме нищо на децата за вярата, за религията”. А ще можем ли при това да получим под този договор за обществено съгласие подписа на Тъмния княз? Ще ни обещае ли той: „Да, да, до шестнадесет години няма да ви пипам детето. Няма да му навявам никакви зли, мрачни мисли”?
Не трябва да мислим, че силите на злото непременно се явяват в образа на Мефистофел и ни казват да подпишем договор (въпреки че ми се е случвало да се срещам със сатанисти, които разказват точно това за своите отношения с патрона си). Този опит за прилив на свръхчовешка ненавист в сърцето на човека съществува у всеки. Избухва скандал, спречкване между близки хора, и те си казват немислими гадости. На следващата сутрин ако ме попитат: „Какво наговори вчера на Лена?“, аз мога само да отговоря: „Знаеш ли, нещо ме връхлетя”.
Този опит за прилив на свръхчовешка ненавист в сърцето на човека съществува у всеки. И при децата той се забелязва много ясно. Даже децата, възпитани съгласно най-прогресивните методики, понякога проявяват пристъпи на неописуема, необяснима ярост. Кой не е виждал такива маниакални пристъпи? Или не е наблюдавал нещо още по-лошо – как детенце, което преди секунда е било като въплътен ангел, изведнъж за минута се превръща в Кай с окаменяло сърце, който не иска да чува за нечия болка? Ето, детето е ангелче, мило и добро – и внезапно, без какъвто и да било преход изпада в маниакален пристъп. И в яростта си то е готово да съкруши всичко около себе си. При това интензивността на тази ярост, нейните мащаби са напълно несъразмерни с повода, който я е провокирал.
Трябва да защитаваме децата от такива „приключения”. От духовната отрова защитата е духовно оръжие. Тук таблетките, образователните книжки и рисунките няма да помогнат. Църквата защитава децата с помощта на Кръщението и Причастието.
И тук аз вече като църковен човек ще кажа, че трябва да защитаваме децата си не само с разкази за Евангелието или за сатаната, но и с тайнства, молитви, включително с молитвите на родителите, на Църквата. Но това вече е друга тема.
Във всеки случай трябва да помним, че като не допускат детето до беседи за душата, за Бога, за Евангелието и чудесата, родителите не оставят религиозното съзнание на детето чисто, а вписват в душата му съвсем определени знаци на религиозно съдържание. Защото атеизмът също е вид религия, бидейки антирелигия.
Вярно е, че човек не трябва да бъде насилван. Но имаме ли основание да мислим, че децата се противопоставят на Христос? Защо считаме децата за демони? Християнският писател от трети век Тертулиан е казал, че човешката душа по природа е християнка. Това означава, че за човека е естествено да се стреми към Христос, не да му се противи. Значи, само злата воля на човека отклонява стремежа му към Източника на живот. И наистина ли малките деца са толкова зли, че в душите им няма място за Христос и Евангелието, за молитва и тайнство?
Ако говорим за училищното възпитание, тогава аз мога просто да засвидетелствам, че когато вляза в клас и децата разберат защо съм дошъл и за какво ще говоря, в тях се пробужда неподправен интерес. За тях това е радост. Как заискряват очите на първокласниците, когато видят, че в клас е влязъл човек, който ще говори за Бога!
Не просто любопитство и не просто радост пред непознатото. Но също така радост от свалянето на едно табу, на една забрана. Имало е тема в живота, която родителите са забранявали. Самите деца знаят за тази област и не разбират защо възрастните не говорят за нея. Детето никога не възприема разговорите на духовни теми като насилие (става дума за малките деца). За него това е светът.
Децата имат нужда от защита. За тях църковният живот е радостен. „Oставете децата и не им пречете да дойдат при Мене, защото на такива е царството небесно.” (Мат. 19:14)
Превод от руски: Павла Сивова
* Заглавието е на редактора. Текстът представлява откъс от книгата „Школьное богословие”.
